Определение № 3175 от 28.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1494/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. В. П., чрез пълномощника му адв. Ир. Д. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 74/13.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 5/2024 г. по описа на Окръжен съд-Перник, ГО, 2 въззивен състав, с което изцяло е отменено решение № 957/11.10.2023 г., постановено по гр. д. 2887/2023 г. по описа на Районен съд-Перник, допълнено в частта му за разноските с решение № 1206/24.11.2023 г., и е отхвърлен предявеният от Р. В. П. срещу „Еос Матрикс“ ЕООД отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за отричане със сила на пресъдено нещо, че Р. В. П. дължи на „Еос Матрикс“ ЕООД – поради изтекла погасителна давност, сумите, представляващи изпълняемо право по издаден на 15.06.2009 г. по ч. гр. д. № 29127/2009 г. по описа на СРС изпълнителен лист, както следва: 1) 9150,82 лв. – главница по договор за банков кредит от 03.10.2007 г., ведно със законната мораторна лихва от 03.06.2009 г. до окончателното ѝ заплащане; 2) 625,38 лв. – възнаградителна лихва, изтекла за периода от 03.12.2008 г. до 02.06.2009 г.; 3) 6,14 лв. - мораторна неустойка (т. нар. наказателна лихва), изтекла за периода от 03.12.2008 г. до 02.06.2009 г. и 4) 632,12 лв. – съдебни разноски. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – несъобразявайки обстоятелството, че без съответното официално удостоверително изявление на съдебен изпълнител извършените отбелязвания върху гърба на процесния изпълнителен лист за извършени погасявания по изп. д. № 59/2009 г. представляват по своето правно естество неподписан частен свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, окръжният съд необосновано е достигнал до фактическия извод, че е било образувано изпълнително дело при ЧСИ Л. М.. Поради тези правни съображения твърди, че никога не са осъществявани изпълнителни действия по такова изпълнително дело. В този смисъл, счита, че до образуването на изп. д. № 8600/2016 г. - производство, по което също не били извършвани изпълнителни действия, изграждащи съответен изпълнителен способ, не е било прекъснато теченето на погасителната давност по отношение на процесното изпълняемо право – в период от 5 години, поради което релевантните парични притезания не могат да бъдат удовлетворени чрез помощта на държавната принуда. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните, и да обоснове решението си?“ (по този правен въпрос се твърди противоречие с решение № 190/07.02.2020 г. по гр. д. № 24/2019 г. на ВКС, I г. о. и решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о.); 2. „Длъжна ли е всяка страна да установи, при условията на главно и пълно доказване, обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения?“ (по този правен въпрос се твърди противоречие с решение № 25/27.01.2012 г. по гр. д. № 1832/2010 г. на ВКС; решение № 670/15.11.2010 г. по гр. д. № 695/2009 г. на ВКС; решение № 147/19.06.2012 г. по гр. д. № 582/2011 г. на ВКС; Решение № 222/24.06.2011 г. по гр. д. № 982/2010 г. на ВКС; Решение № 394/18.05.2010 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС и решение № 183/18.07.2012 г. по гр. д. № 1387/2011 г. на ВКС). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че за процесните вземания в полза на „Обединена българска банка“ АД и срещу Р. В. П. е издаден изпълнителен лист от 15.09.2009 г. въз основа на заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 29127/2009 г. на Софийски районен съд. Било образувано изп. д. № 59/2009 г. по описа на ЧСИ Л. М., което било прекратено с изричен акт на 16.08.2016 г., като изпълнителният лист е върнат на взискателя, а към момента то е унищожено поради изтичането на необходимия срок за съхранението му. Въз основа на този изпълнителен лист било образувано последващо изп. д. № 8600/2016 г. по описа на ЧСИ Н. М., в хода на което е извършена цесия на процесните вземания в полза на ответното дружество, което било конституирано като взискател на основание чл. 429, ал. 1 ГПК. Според въззивният съд правният спор, предмет на делото, е съсредоточен върху значението на ППВС 3/1980 г. при прилагането на института на погасителната давност по отношение на релевантните парични притезания. Счел е, че съгласно тълкувателните разяснения по ТР 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Обосновал е правен извод, че при висящо изпълнително производство до 26.06.2015 г. приложение намира ППВС 3/1980 г., а след това - ТР 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС. При действието на ППВС 3/1980 г. достатъчно за това да не тече погасителна давност било обстоятелството да е образувано изпълнително дело и то да не е прекратено на някое от основанията, уредени в чл. 433, ал. 1 ГПК. С подаването на молба за образуване на изпълнително производство давността се считала прекъсната на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД и не тече по време на целия изпълнителен процес на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД. Течението на погасителната давност било обусловено единствено от волята на взискателя да поддържа висящността на изпълнителното производство, като отправя молби към съдебния изпълнител за извършване на конкретни изпълнителни действия през период не по-дълъг от две години - чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. От 26.06.2015 г. погасителна давност тече и за вземанията, предмет на висящо изпълнително производство, като за нейното прекъсване взискателят следва да предприема изпълнителни действия в рамките на конкретен изпълнителен способ съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД - т. 10 от ТР 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Когато изпълнителният процес е бил прекратен преди 26.06.2015 г., погасителна давност тече от момента на това прекратяване. Когато изпълнителният процес е бил прекратен след 26.06.2015 г., погасителната давност започва да тече от момента на последното изпълнително действие, а ако след 26.06.2015 г. не са предприемани изпълнителни действия, новата давност тече от този момент. Окръжният съд е съобразил, че процесните вземания са предмет на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, срещу която ищецът като длъжник не твърди да е подал възражение по чл. 414 ГПК, поради което е приел, че този съдебен акт е влязъл в сила, проявил е своето установително действие, поради което е придал на вземанията качеството на съдебно установени по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл, правото на принудително изпълнение по отношение на тях се погасява с петгодишна давност. Въззивният съд е счел, че с образуването на изп. дело № 59/2009 г. погасителната давност е била прекъсната и спряна съобразно ППВС 3/1980 г. Приел е за установено от отбелязванията на обратната страна на изпълнителния лист, че по изп. д. № 59/2009 г. са били предприети изпълнителни действия, в резултат на които по делото имало неколкократни парични постъпления от длъжника през отделни месеци на 2009 г., 2010 г., 2011 г. и 2012 г. – следващата се на взискателя част от последното такова парично постъпление е получена от него на 23.03.2012 г. Липсвали доказателства, че след тази дата са извършени или предприети нови изпълнителни действия по това дело, поради което и след изтичане на 2-годишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 23.03.2014 г. изпълнителното производство е било прекратило по силата на закона. Последяващият нарочен акт на съдебния изпълнител от 16.08.2016 г. за това прекратяване притежавал само констативен характер по отношение на вече настъпилите поради бездействието на взискателя последици. При така приетите за установени правнорелевантни обстоятелства и изяснените правни доводи въззивният съд е заключил, че погасителната давността за процесните изпълняеми права, предмет на прекратено преди 26.06.2015 г. изпълнително дело, е започнала да тече отново от 23.03.2014 г. Тя е била прекъсвана на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД с множество изпълнителни действия по изп. д. № 8600/2016 г., вкл. запор на вземанията на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД от 13.07.2017 г. и запор на вземанията на длъжника в „Обединена българска банка“ АД (по молба на новия взискател) от 17.09.2019 г., а от този момент до подаването на исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото исково производство - 23.06.2023 г., 5-годишният давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД не е изтекъл. Въз основа на тези правни съображения окръжният съд е обосновал правния извод за неправилност на съжденията на първоинстанционния съд, че правото на принудително изпълнение по отношение на процесните вземания е погасено по давност, поради което обжалваното решение следва да бъде отменено, а вместо това предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК бъде отхвърлен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обобщени поставените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК два процесуалноправни въпроси са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. За да достигне до правния извод, че в процеса на доказване ответникът е установил чрез пълно и главно доказване, че процесните парични притезания, представляващи изпълняемо право по релевантното изпълнително производство, не са покрити с изтекла обща (5-годишна) погасителна давност (арг. чл. 117, ал. 2 ЗЗД), въззивният съд е счел, че с образуването на изп. дело № 59/2009 г. погасителната давност е била прекъсната и спряна съобразно ППВС 3/1980 г. Приел е за установено от отбелязванията на обратната страна на изпълнителния лист, че по изп. д. № 59/2009 г. са били предприети изпълнителни действия, в резултат на които по делото имало неколкократни парични постъпления от длъжника през отделни месеци на 2009 г., 2010 г., 2011 г. и 2012 г. - следващата се на взискателя част от последното такова парично постъпление е получена от него на 23.03.2012 г. Липсвали доказателства, че след тази дата са извършени или предприети нови изпълнителни действия по това дело, поради което и след изтичане на 2-годишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 23.03.2014 г. изпълнителното производство е било прекратило по силата на закона. Счел е, че погасителната давността за процесните изпълняеми права, предмет на прекратено преди 26.06.2015 г. изпълнително дело, е започнала да тече отново от 23.03.2014 г. Тя е била прекъсвана на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД с множество изпълнителни действия по изп. д. № 8600/2016 г., вкл. запор на вземанията на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД от 13.07.2017 г. и запор на вземанията на длъжника в „Обединена българска банка“ АД (по молба на новия взискател) от 17.09.2019 г., а от този момент до подаването на исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото исково производство - 23.06.2023 г., 5-годишният давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД не е изтекъл. С определение, постановено на основание чл. 148 ГПК в проведеното на 03.10.2023 г. о. с. з., първоинстанционният съд е приел като относими писмени доказателствени средства преписите от документите, съдържащи се по процесното изп. д. № 8600/2016 г. по описа на ЧСИ Н. М., вкл. и релевантния изпълнителен лист с отбелязванията върху неговата обратна страна за изплащане на суми в полза на взискателя „ОББ“ АД с платежни нареждания - по реда на чл. 455, ал. 2, изр. 2 ГПК (по изпълнително дело, образувано преди изп. д. № 8600/2016 г. по описа на ЧСИ Н. М.), като нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство, вкл. и в подадения отговор на въззивната жалба ищецът е оспорил материалната доказателствена сила на този удостоверителен документ (отбелязванията върху обратната страна на изпълнителния лист). Следователно, недопустимо е едва в касационната жалба да се оспорва както образуването на предходно изп. дело (въз основа на същия изпълнителен лист), нито материалната доказателствена сила на извършените по реда на чл. 455, ал. 2, изр. 2 ГПК отбелязвания по същото изпълнително производство за изплащане на суми в полза на съответния взискател. При несвоевременно оспорване на тези правнорелевантни обстоятелства нито ответникът е могъл да вземе становище по него, нито се е развило производство по надлежното опровергаване на фактите, удостоверени в процесния свидетелстващ документ. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд