Определение № 234 от 27.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 962/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. К. Ч. О. и Х. О. чрез адв. В. Г. Я. обжалва определение № 202 от 21.1.2021 г. по ч.гр.д. 202100005042229/2020 ., 4 състав, САС, с което въззивният съд потвърждава определение № 263334 от 28.10.2020 г. на СГС, ГО, 1-16 състав по гр.д. 8395/17 г. Счита, че определението е постановено в противоречие на закона, необосновано е и противоречи на процесуалните правила. Оспорва изводите на съда, че с отговора на исковата молба е поискал само прекратяване на делото. В отговора били изложени три самостоятелни основания за отхвърляне на ищцовата претенция, като две от тях по същество на спора, които предполагали и процесуалната възможност за произнасяне по същество от страна на първоинстанционния съд. Към датата на подаване на отговора на исковата молба имало насрочено открито заседание и към отговора не били представени доказателства за сторените от ответниците до момента разноски поради наличието на обосновано предположение, че ще има възможност да стори това в открито съдебно заседание. Позовава се на чл. 78, ал. 4 от ГПК, съгласно който при прекратяване на делото, ответникът има право на разноски. Възлагането на работата по защита срещу предявения иск се е случило далеч преди първоинстанционния съд да прекрати делото. Не е било необходимо да ги представят с отговора на исковата молба. В случая въззивният съд не е споделил мотивите на първоинстанционния съд, но е потвърдил определението на първоинстанционния съд. Молят да се допусне касационно обжалване и да се отмени определението. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК · В случаите когато разглеждането на делото е приключило с определение на съда в закрито заседание и не е било проведено последно заседание по делото, следва ли на ответника да му бъде предоставена възможността да реализира правото си на разноски по чл. 78, ал. 4 от ГПК, като подаде молба по реда на чл. 248 от ГПК и представи с нея доказателствата за сторените от него разноски и списъка по чл. 80 ГПК? Сочи допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като счита, че по поставения правен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с постоянната практика на ВКС, изразена в определение № 438 от 17.07.2009 г. по т.д. 352/009 г. 1 ВКС, 1 ТО. · Очевидна неправилност. Излагат подробни съображения, че до прекратяване на производството не е бил длъжен да представи доказателства за сторените разноски по осъществената защита и след като било налице прекратяване и имат на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК право на разноски, то следва да им се присъдят в производството по чл. 248 от ГПК. Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД е получил препис от частната жалба, но не е подал отговор на същата. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Съобщение с препис от обжалваното определение е изпратен на частните жалбоподатели и получен от адвокат от кантората на техния пълномощник, на основание чл. 51, ал. 1 изр. 2 от ГПК на 10.02.2021 г. Частната жалба е подадена на 17.02.201 г. Следователно е подадена в срока, предвиден в чл. 275, ал. 1 от ГПК. С обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството пред първоинстанционния съд е прекратено, като е уважено възражението на ответниците К. Ч. О. и Х. О.. С подадения отговор на исковата молба от 14.8.2020 г., ответниците били изложили възражения и поискали прекратяване на производството по делото. Но не били поискали разноски и не били представили доказателства за извършването им. С определение от 31.8.2020 г. съдът бил приел, че не е компетентен да разгледа спора и е прекратил производството по делото, като е приел, че липсват доказателства за направените разноски и не следва да се присъждат. Впоследствие с молба по чл. 248 от ГПК, ответниците чрез техния пълномощник били представили доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение на 01.6.2020 г. С обжалваното определение пред въззивния съд, първоинстанционният съд бил оставил без уважение искането за допълване на определението за прекратяване на производството по делото с мотив, че не са извършвани процесуални действия от пълномощника на ответника. Този мотив не е споделен от въззивния съд, но е прието, че крайният извод е правилен. Въззивният съд е приел, че пълномощникът на ответниците при отправено възражение за недопустимост на производството бил длъжен да представи доказателства за извършените разноски. Съдът се е позовал на т. 8 то ТР 6/2012 г. и е приел, че липса на списък по чл. 80 от ГПК не е основание за недопълване на опрелението и присъждане на разноски, но следва да са представени доказателства за извършването им. Поради това, че не са представени с отговора на исковата молба доказателства за сторените от ответниците разноски, а са извършени до тогава, то не следвало да се присъждат. Нямало задължение на съда при насрочено заседание да се произнесе по прекратяването именно в съдебно заседание, за да могат да се представят доказателства. Допускането на касационно обжалване на частните жалби, на основание чл. 274, ал. 3 от ГПК, се извършва при спазване изискванията на чл. 280 от ГПК. В чл. 280 от ГПК законодателят е въвел основания за допускане касационно обжалване, като за основанията съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 от ГПК, съдът следи служебно. В случая, не се установява наличие на основание вероятност обжалваният съдебен акт да е нищожен или да са налице основания да се приеме, че вероятно постановеното определение е недопустимо. Извън тези основания касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване. Съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, соченото от касатора основание „очевидна неправилност“, не се установява в настоящия случай. Това основание, следва да произтича от мотивите на акта, без да е необходимо да се извърши същинска проверка на същия. В случая, не е налице нито една от хипотезите, която съдебната практика приема, че осъществява посоченото основание. По отношение на формулираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, обосновано като разрешаване на посочения правен въпрос, обуславящ изхода на спора и разрешен в противоречие с разрешенията, дадени в трайната практика на ВКС, настоящият съдебен състав намира, че поставеният по делото от частните жалбоподатели, правен въпрос, е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, че е обусловил изводите за неоснователност на искането на ответниците по иска за присъждане на разноски. Даденото от въззивния съд разрешение е, че след като е отправено искане за прекратяване на производството по делото в срока за отговор и са направени разноски преди прекратяване на производството по делото, ответниците е следвало да представят доказателства за сторените разноски преди прекратяване на производството, в противен случай, не могат да получат възмездяването им. Така формираният извод е постановен в противоречие с практиката на ВКС по тълкуването и прилагането на чл. 78, ал. 4 от ГПК и чл. 81 от ГПК, в случаите на прекратяване на производството по делото с определение. Съгласно определението на ВКС, на което се е позовал частният жалбоподател при прекратяване на производството по делото, правото на разноски произтича от чл. 78, ал. 4 от ГПК и чл. 81 от ГПК. В чл. 81 от ГПК не се съдържа срок за предявяване на искането за присъждане на разноски. Когато делото е прекратено, то правото на разноски може да се реализира само с отправено искане по чл. 248 от ГПК. Също така с определение № 439 от 25.11.2020 г. по ч.т.д.1389/20 г., ВКС, както и изброените в него определения по приложението на чл. 78, ал. 4 от ГПК, при прекратяване на производството по делото, ответникът има право да иска заплащането на извършените от него разноски. Няма законово задължение да направи искането за присъждане на разноски с отговора на исковата молба, нито е въведено от законодателя задължение да представи с отговора на исковата молба доказателства за извършените разноски. Ако производството по делото е прекратено в закрито заседание, ответникът може да претендира заплащането и да представи доказателства за сторените разноски в срока и по реда на чл. 248 от ГПК. Разноските следва да са във връзка с производството, т.е. да са извършени до момента на прекратяване на производството по делото. Отговорността за заплащане на разноски на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, е обективна отговорност. С оглед на така извършеното тълкуване от ВКС на посочените правни норми, което се споделя от настоящия състав, в случая следва да се приеме, че въззивният съд, с извършеното от него тълкуване, че разноските, извършени от ответника следва да са представени до прекратяване на производството по делото, е постановил определението си в противоречие с разрешаването на посочения правен въпрос. Налице е основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, така както е обосновано от касатора и следва да се допусне касационно обжалване на определението. Въззивният съд, без да е налице съществуваща норма, въвеждаща задължение за представяне на доказателства до приключване на производството по делото, при неговото прекратяване, е преценил, че следва да има представени доказателства за извършените разноски с отговора на исковата молба, поради това, че разноските са извършени преди това. Този извод е постановен в противоречие с нормата на чл. 81 от ГПК и чл. 78, ал. 4 от ГПК. На основание чл. 278, ал. 4 от ГПК, следва да се отмени същото поради допуснатото нарушение на правилата на чл. 78, ал. 4 от ГПК и да се реши въпросът по същество. Установява се, че с отговора на исковата молба ответниците не са представили доказателства за извършените от тях разноски, но са формулирали искане за присъждането им. С определение от 31.08.2020 г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото, поради липса на международна компетентност на сезирания съд. Препис от това определение е връчен на ответниците чрез техния пълномощник на 23.09.2020 г. С молба от 25.09.2020 г., в срока по чл. 248 от ГПК, а това е срокът за обжалване на определението, 1 седмичен съгласно чл. 275 от ГПК, ответниците са поискали присъждане на разноски. Представили са фактура за дължимото адвокатско възнаграждение, доказателства за неговото плащане. Ответникът е оспорил искането за присъждане на разноски, включително е оспорил размера на заплатеното адвокатско възнаграждение, като е посочил, че е прекомерно. Установява се от представената фактура, издадена от адв. В. Я., че е извършил услугата, за която е бил упълномощен и възнаграждението е в размер на 7 160,16 лв. От извлечение от банкова сметка на адв. Я. се установява, че „Хайзъл О. и К. …“ са превели на адв. Я. сумата от 7 160,17 лв на 2.6.2020 г. С оглед разрешението на поставения правен въпрос, следва да се приеме, че на ответниците се дължат разноски, както са ги направили до прекратяване на производството по делото. Разноските са заплатени на 2.6.2020 г., преди прекратяването на 31.08.2020 г. Следователно подлежат на възмездяване. На основание чл. 78, ал. 5 от ГПК при направено възражение от ответника, следва да се съобрази правната и фактическа сложност на делото. В случая, действително е прекратено производството. Но е депозиран отговор на исковата молба освен възражение за международна неподведомственост на спора е направено възражение и във връзка с дължимостта на сумите по обективно съединените искове с правно основание чл. 430 от ТЗ и 430, ал. 2. Заплатеното адвокатско възнаграждение включва ДДС. С оглед данъчната основа, определена при наличието на обективно кумулативно съединени искове, минималният размер на сбора на дължимите адвокатски възнаграждения по всеки от исковете, определени съгласно чл. 7 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е 5 388 лв без ДДС, 6 465,60 лв с ДДС. Заплатеното адвокатско възнаграждение е 7 160,17 лв с ДДС. Следователно липсва прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение и възражението на ответника е неоснователно. Това, че заплатеното възнаграждение, надхвърля определеното съобразно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждение, с оглед цената на предявените искове, не означава, че е прекомерно. Размерите съгласно посочената наредба са минимални. Още повече, че не са изложени конкретни съображения, обосноваващи прекомерността на заплатеното адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, ще следва да се отмени определението на Апелативен съд С. и да се присъдят направените от ответниците разноски. При този изход на спора Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение