Определение № 4454 от 21.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3693/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. Г. З., Е. Г. З. и Г. Г. Н., подадена чрез процесуален представител адв. Д. М. – Т. против определение № 1759/03.07.2026г. постановено по ч.гр.д. № 1363/2026г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което по тяхна частна жалба е потвърдено определение № 5725/11.05.2026г. постановено по гр.д. № 17197/2025г. по описа на Районен съд – Пловдив. С този съдебен акт Районен съд – Пловдив на основание чл. 130 от ГПК е върнал исковата молба с вх. № 131360/19.12.2025г., подадена от П. Г. З., Е. Г. З. и от Г. Г. Н. срещу Община Калояново, ЕИК[ЕИК], като процесуално недопустима и прекратил образуваното въз основа на нея производство по гр.д. № 17197/2025г. по описа му. Частните жалбоподатели поддържат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което отправят искане същото да се допусне до касационно обжалване, да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му с извод, че предявените отрицателни установителни искове за недължимост на парични суми, съставляващи начислени публични задължения по ДОПК, са допустими. В изложение към частната касационна жалба твърдят, че въззивният съдебен акт е постановен в противоречие с Тълкувателно решение № 8/27.11.2013г. по тълк.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС по въпроса: може ли орган на властта да начислява суми по партидата на гражданите в противоречие с влезли в сила съдебни решения и липсата на административен акт обуславя ли отказ от правосъдие? Като значим за развитието на правото поддържа въпроса: когато административноправният ред не е възможен, поради това, че публичната власт не предприема действия по издаване на акт, който да бъде подложен на съдебен контрол и поддържа незаконосъобразни ликвидни тежести в електронната си система, които увреждат интересите на гражданите, интересът от искова защита по ГПК налице ли е, за да се прекрати неоснователното претендиране на суми, които пречат на гражданския оборот? В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК ответникът по делото Община Калояново не е депозирала отговор на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: Производството пред първоинстанционния Районен съд – Пловдив е образувано по предявени от П. Г. З., Е. Г. З. и от Г. Г. Н. срещу Община Калояново отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците не дължат на ответната община сумите, както следва: П. З. сумата в общ размер на 97.98 евро; Е. З. сумата в общ размер на 97.98 евро и Г. Н. сумата в общ размер на 214.28 евро, всички представляващи задължения за такса битови отпадъци за периода от 2020г. до 2024г. вкл. и лихви за същия период. Първоинстанционният съд въз основа на анализ на специалната законова уредба в ЗМДТ – чл. 4, ал. 1 и ал. 2 и чл. 9б и ДОПК – чл. 162, ал. 2, т. 3, чл. 165 е приел, че образуваното пред гражданския съд исково производство е недопустимо и прекратил същото. Посочил, че е налице предвиден специален административен ред за реализиране на права при неправилно установяване на финансови задължения, представляващи местни такси, по който ищците разполагат с възможността да реализират правата си. Наличието на изрична специална процедура за издаване на акт за установяване на публични вземания на общините, както и за принудително събиране посочил, че изключва приложението на реда по ГПК. Позовавайки се на практика на ВКС, изтъкнал, че специалната процедура по ДОПК изключва приложението на гражданскопроцесуалния ред за установяване и събиране на публичните вземания на общините. Отбелязал, че публичните общински вземания не могат да бъдат предмет на исково производство пред съда, защото се установяват с административен акт, подлежащ на обжалване по реда на административното производство и на облекчен ред на изпълнение. С обжалваното определение, Окръжен съд – Пловдив е потвърдил първоинстанционното определение с извод, че спорното материално правоотношение, от което произтича вземането, което ищците претендират да бъде отречено е с административноправен характер. С извод, че предметът на спора в случая не е гражданско правоотношение между равнопоставени правни субекти, а правоотношение, възникнало във връзка с упражняване на властнически правомощия от органите на общинската администрация по определяне и събиране на публични общински вземания, заключил, че спорът по своето естество е административноправен и не е подведомствен на гражданските съдилища. При тези данни съставът на Върховния касационен съд приема, че частната касационна жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирани страни – ищци по делото, но е процесуално недопустима като насочена срещу съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване. Частната касационна жалба е недопустима на основание чл. 274, ал. 4 вр. чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, тъй като е подадена срещу въззивно определение, потвърждаващо преграждащо първоинстанционно определение, постановено по дело, решението по което не подлежи на касационно обжалване. Съобразно императивната разпоредба на чл. 274, ал. 4 от ГПК не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, чиито решения не подлежат на касационен контрол, а според чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 2556.46 евро /5000 лв./ за граждански дела. Доколкото инстанционният контрол на първоинстанционното съдебно решение, с оглед цената на исковете, е лимитиран до въззивен такъв, до такъв е ограничено и обжалването на определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Да се приеме, че контролът на преграждащите определения е по-засилен от този на постановеното решение по тази категория дела, противоречи на законодателната логика на чл. 274, ал. 4 от ГПК, която изхожда от дължима процесуална симетрия в контрола на съдебните актове, постановени в първоинстанционното производство по правния спор. Тъй като законодателят е изключил обжалването на определенията от този вид от касационен контрол, настоящата инстанция няма правомощия да се произнесе. Даденото във въззивното определение указание за неговата обжалваемост не поражда потестативно право на жалба, в отклонение от разпоредбата на чл. 274, ал. 4 от ГПК. В този смисъл определение № 1196/27.04.2026г. по ч.т.д. № 782/2026г. на ВКС, I ТО. В случая цената на всеки от обективно и субективно съединените искове е под законоустановения праг за касационен контрол по граждански дела от 2556.46 евро /5000 лева/ – чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, приложим за частното касационно производство с оглед препращащата разпоредба на чл. 274, ал. 4 от ГПК, което налага извод за необжалваемост пред Върховния касационен съд на определението на Окръжен съд – Пловдив. С оглед извода, че цената на исковете е цената на отричаното в процеса вземане, следва да се приеме, че цената на всеки от исковете е в размер съответно на по 97.98 евро за ищците З. и 214.28 евро за ищцата Н.. Поради това частната касационна жалба пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК е недопустима, доколкото с нормата на чл. 274, ал. 4 от ГПК е изключено касационното обжалване на определенията, постановени по дела, по които решенията не биха подлежали на касационно обжалване. С оглед ограничаване достъпа до касационно обжалване с оглед цената на иска, не може да се разгледат сочените от жалбоподателите основания. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че като подадена срещу неподлежащо на касационен контрол определение, частната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство – прекратено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение