Определение № 2427 от 30.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2469/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по жалба на „И.-В-04“ АД срещу решение № 404/21.06.2024 г. по в. т. д. № 283/2024 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 1527/08.12.2023 г. по т. д. № 388/2022 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от дружеството срещу „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД иск с правно основание чл. 82 ЗЗД с размер 49 589,60 лева, претендиран като частичен – обезщетение за пропуснати ползи за периода 16.11.2020 г. – 06.07.2021 г. в резултат на забавено изпълнение на задълженията на ответника по чл. 19 от договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, ведно със законна лихва върху тази сума за периода от предявяване на иска до окончателното заплащане на сумата.

В жалбата се изтъква наличие на касационните основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че забавата на ответното дружество да изгради и въведе в експлоатация процесните съоръжения за присъединяване е продължила почти три години. Без въвеждане в експлоатация на тези съоръжения сградата на ищцовото дружество също не е могла своевременно да бъде въведена в експлоатация, респективно обектите в нея да бъдат отдавани под наем. Заявява се теза, че доколкото е налице законова забрана за отдаване на процесната сграда под наем (липса на разрешение за ползване на сградата поради забава на ответното дружество), то е налице изначална невъзможност за отдаването под наем на същата, което само по себе си представлява доказателство за пропускане на възможността дружеството да придобива граждански плодове и с тях да увеличава имуществото си. Изразява се становище, че в този случай пропусната полза не е необходимо изобщо да бъде доказвана, тъй като извод за наличието й следва от закона. Оспорва се извода на въззивната инстанция, че от свидетелските показания на разпитания по делото свидетел Т. не се установява сигурно увеличаване на имуществото на ищеца. Релевира се наличие на допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила, визирани в чл. 5, чл. 7, чл. 10, чл. 12, чл. 157 и чл. 235, ал. 2 ГПК, довели до неправилност на решението в обжалваната му част. Апелативният съд не е преценил всички доказателства по делото, не е обсъдил всички доводи на ищеца, в това число, че е налице изначална липса на възможност за отдаване на сградата под наем поради липса на разрешение за ползване. Заявява се и оплакване за допуснато от съда нарушение на логическите правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси, които касаторът счита, че са обусловили произнасянето на въззивния съд и са включени в предмета на делото.

1. „При законова забрана за ползване на имот преди въвеждането му в експлоатация от компетентния орган по чл. 177 ЗУТ налице ли е изначална невъзможност за придобиване на гражданските плодове от имота, а именно увеличаване на имуществото на собственика му чрез получаване на наемна цена, доколкото предметът на договора за наем е именно предоставянето на дадена вещ за временно ползване срещу заплащане?“

2. „Началната невъзможност за придобиване на гражданските плодове от имота чрез получаване на наемна цена поради законова забрана за ползване на имота преди въвеждането му в експлоатация представлява ли доказателство и то с абсолютна сигурност за пропусната възможност да придобива гражданските плодове от имота чрез получаване на наемна цена?“

3. „Подлежи ли на доказване сигурното увеличаване на имуществото на ищеца чрез получаване на наемна цена от имот, когато е налице изначална невъзможност за придобиване на гражданските плодове от имота, чрез получаване на наемна цена поради законова забрана за ползване на същия преди въвеждането му в експлоатация?“

По въпросите се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения за липса на съдебна практика. Отделно се заявява искане за директен достъп до касация поради очевидната неправилност на обжалваното съдебно решение.

При заявените твърдения от касатора се формулира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено, съответно постановено друго решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 82 ЗЗД да бъде уважен с присъждане на разноски.

Ответникът по жалбата „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД оспорва твърденията за наличие на основания въззивното решение да бъде селектирано за извършване на касационна проверка. В евентуалност заявява, че жалбата е неоснователна и моли атакуваното решение на Апелативен съд София да бъде потвърдено.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявени от „И.-В-04“-АД срещу „ЧЕЗ Разпределение България“ АД /с променено наименование в хода на процеса на „Електроразпределителни мрежи запад“ ЕАД/ искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата от 410, 40 лева, представляваща неустойка по чл.36 от договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“АД и с иск по чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата 49 589, 60 лв., предявен като частичен от 72 000 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи за периода 16.11.2020г. /издаването на Акт обр.15 за сградата на ищеца/ до 06.07.2021г. /въвеждането в експлоатация и издаване на Акт обр.16 на съоръженията за присъединяване/ в резултат на забавеното изпълнение на на ответника за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“АД, които вреди не се покриват от неустойката.

При подадени и от двете страни въззивни жалби състав на Апелативен съд София е постановил обжалваното в настоящото производство решение, с което е потвърдил първоинстанционното за уважаване на иска с правно основание чл. 92 ЗЗД и отхвърляне на иска по чл. 82 ЗЗД. Решението му по претенцията за заплащане на неустойка е влязло в сила.

Съставът на апелативния съд е установил, че страните по делото са обвързани от валидно възникнало облигационно отношение по силата на договор за присъединяване на обекти на потребители към разпределителната електрическа мрежа на „ЧЕЗ Разпределение България“ АД с дата 10.05.2014 г. След анализ на ангажираните от ищеца доказателства е приел за установено единствено, че е налице първата предпоставка - забавено изпълнение на ответника на задължението му по чл.19 от договора. Отрекъл е да са доказани другите предпоставки - настъпване на вреди под формата на пропуснати ползи в заявения размер и причинна връзка между тях и виновното неизпълнение на договорното задължение на изпълнителя. Позовал се е на задължителна практика на ВКС - ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГТК, според което установяването на пропуснатата полза се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на кредитора би се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с имуществото му към момента на неизпълнението. Пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, поради което това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Констатирал е, че същото разяснение е даден и с ТР № 3/13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГТК, ВКС. Анализирал е показанията на свидетеля Т. и е формирал извод, че в тях липсва конкретика относно наличието на действителна възможност за отдаване под наем на 7 броя офиси и кафене в процесната сграда. Макар да е имало посетители на сградата, свидетелят не е заявил, че са били провеждани последващи преговори за сключване на договори за наем на офиси и помещение за кафене. Като допълнителен аргумент е посочил, че исковият период съвпада с времето на наложени ограничения за осъществяване на търговската дейност поради пандемията COVID-19.

Не се явява обосновано искането за директен и факултативен достъп до касационен контрол.

Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е само формално посочено от жалбоподателя, а касационната инстанция няма задължение служебно да обосновава наличието на този порок. Макар той да е установим пряко от мотивите и директно да осигурява инстанционна проверка, касаторът трябва да посочи неговите проявни форми, които са различни от касационните основания, регламентирани в чл. 281, т. 3 ГПК.

Тезата на касатора, която стои зад поставените въпроси, се явява в директно противоречие с двете тълкувателни решения на ВКС /ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. и ТР № 3/13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. на ОСГТК/, които разясняват съдържанието на чл. 82 ЗЗД. В тях е възприета тезата, че тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото. Посочено е, че пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването, какъвто извод касаторът цели да бъде формиран от настоящия състав. Наличието на задължителна практика априори изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол.

При изхода на спора и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски – 350 лв. юрисконсултско възнаграждение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС