Определение № 5195 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 334/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. П. и Н. П. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 800 от 29.09.2024 г. по в. гр. д. № 653/2024 г. на Бургаския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 411 от 26.02.2024 г. по гр. д. № 4223/2023 г. на Бургаския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторите против Т. А. П. иск с правна квалификация чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на завещателно разпореждане, извършено от наследодателя Д. П. С. с акт за нотариално завещание № 2 от 18.04.2012 г., том I, рег. № 1128, нот. дело № 10/2012 г. на нотариус Н. М., в полза на Т. А. П., и за възстановяване на запазените части на ищците, а именно по 1/6 ид. част от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с площ от 72,36 кв. м, с адрес [населено място], [улица], вх. Б, ет. 1, ап. ляв, намиращ се в сграда с идентификатор № ****, разположена в ПИ с идентификатор ***, ведно с избено помещение № 19, както и 1,23 кв. м ид. части от общите части на сградата. По делото е установено, че Д. П. С., починал на 27.01.2017 г., е оставил за свои наследници по закон ищците в първоинстанционното производство Г. П. П. и Н. П. П., които са деца на починалия на 31.07.2012 г. негов син П. Д. П., като и ответницата Т. А. П. – негова преживяла съпруга. Имуществото на наследодателя към момента на смъртта му се е състояло от 1/2 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, предмет на завещателното разпореждане, както и поземлен имот с идентификатор ***, поради което наследствената маса е образувана от пазарната оценка на посочените два недвижими имота, която съгласно заключението по приетата по делото съдебно-техническа експертиза е в общ размер на 58 891,50 лв. (57 403,50 лв. за 1/2 ид. част от апартамента и 1488 лв. за поземления имот). Разполагаемата част се явява 1/3 от формираната наследствена маса, а запазената част общо на ищците също е 1/3 или в размер на 19 630,50 лв., като стойността на накърнението на запазената част на ищците е 18 886,50 лв. С оглед на това въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за възстановяване на накърнената запазена част от наследството в посочения размер. Изложени са съображения, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗН се погасява с изтичането на общия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който започва да тече от момента на упражняване на правата по завещанието, като упражняването на правата по завещанието изисква установяване на активно поведение от страна на бенефициента, което може да бъде изразено както с фактически, така и с правни действия, или и с двете. В случая с отговора на исковата молба ответницата е направила възражение, че искът е погасен по давност, което съдът е приел за основателно. Ответницата е извършила действия по упражняване на правата си по завещанието на наследодателя през м. март 2017 г., когато на 28.03.2017 г. е подала в [община] данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която се е позовала на завещанието и по този начин е упражнила своите права по него, т.е. обективирала е намерението си да се ползва от завещанието. Предявеният иск е погасен по давност с изтичането на петгодишен давностен срок, считано от упражняване на правата по завещанието - 28.03.2017 г., който е изтекъл на 28.03.2022 г., преди подаване на исковата молба – 14.07.2023 г., поради което исковата претенция е приета за неоснователна. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли да се счита за приемане на завет, спрямо останалите наследници по закон, подаването на коригираща декларация по ЗМДТ от съсобственик на покойния завещател, когато заветникът е и наследник по закон; 2. Може ли да се счита за упражняване на права по завещание /мълчаливо приемане/ вписване на същото пет години преди смъртта на завещателя; 3. Следва ли при изчисляване на погасителна за притезание давност да се отчита възрастта на упражняващите правата си; 4. 3адължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства и да изложи мотиви по всяко релевантно за спора доказателство в кориците на делото. Насрещната страна по жалбата Т. А. П. /заместена в касационното производство от своя наследник по закон В. А. А. на основание чл. 227 ГПК/ е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първия поставен въпрос следва да се посочи, че правото по чл. 30, ал. 1 ЗН да се иска намаляване на едно завещание до размера, необходим за допълване на запазената част от наследството, се погасява на общо основание с петгодишна давност. Съдебната практика е била изправена пред въпроса от кой момент започва да тече тази давност. В т. 3, б. „г“ на ППВС № 7/1973 г. е прието най-общо, че това е моментът, в който заветникът упражни правата си по завещанието. В последвалата практика на ВС и ВКС е уточнено, че упражняването на правата на заветника по завещанието може да бъде извършено не само с правни действия, но и мълчаливо чрез обикновени или фактически действия, които изявяват намерението му да се ползува от него (в този смисъл решение № 679 от 25.11.1996 г. по гр. д. № 848/1996 г. на ВС, I г. о., решение № 868 от 20.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1685/2009 г., I г. о. и др.). В настоящия случай именно с такива фактически действия (подаване на данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ) ответницата е упражнила правата си по процесното завещание. Сочената от касаторите практика на ВКС по този въпрос е неотносима към настоящата хипотеза и противоречие с нея не е налице. Вторият поставен въпрос не кореспондира на данните по делото и няма обуславящо изхода на спора значение, респ. не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като в случая въззивният съд е приел, че ответницата е упражнила правата си по завещанието с подаване на данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ, а не е разглеждал вписването на същото като начален момент, от който започва да тече давностния срок по чл. 30, ал. 1 ЗН. Третият поставен въпрос в изложението не обосновава предпоставки за допускане на касационния контрол. Същият не е зададен в контекста на конкретни правни разрешения и изводи на въззивния съд, а е общо и теоретично формулиран, поради което не отговаря на характеристиките за правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последният процесуалноправен въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително с посочената от касаторите, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, обосновавайки кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои доказателства счита за негодни, недопустими или недостатъчни за установяване на релевантните факти, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора като е дал отговор и на направените във въззивната жалба оплаквания. Решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, както и доводите на страните, а самото несъгласие на касаторите с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касаторите. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответната страна по касация сторените от нея в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,