Определение № 2799 от 03.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3802/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по подадена от Р. И. М. частна жалба срещу определение № 553 от 15.06.2023 г. по въззивно ч.гр.д.№ 340 от 2023 г. на Русенския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 1999 от 10.05.2023 г. на Русенския районен съд за прекратяване на гр.д.№ 2387 от 2023 г.

В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение и се моли то да бъде отменено. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. При иск по чл.124, ал.1 ГПК, който е насочен към установяване, че ответникът не притежава спорното право, следва ли ищецът да обоснове правния си интерес от търсената защита като процесуална предпоставка за допустимостта на производството ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното определение с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60078 по гр.д.№ 3368 от 2020 г. на ВКС, решение № 81 по гр.д.№ 5826 от 2015 г. на ВКС и решение № 35 по т.д.№ 407 от 2014 г. на ВКС.

2. Длъжен ли е съдът да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените в исковата молба твърдения и заявено искане ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 79 по гр.д.№ 2805 от 2021 г. на ВКС и решение № 50 по гр.д.№ 2149 от 2021 г. на ВКС.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение приема следното: Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна /ищец по делото/, в едноседмичния срок по чл.275, ал.1 ГПК /ищецът е бил уведомен за определението на Русенския окръжен съд на 26.06.2023 г., а частната жалба е подадена на 03.07.2023 г./ и срещу определение на въззивен съд, което съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на делото, въззивният съд е приел, че е правилен изводът на първоинстанционния съд, че предявеният иск за отмяна на изготвени от С. схеми на самостоятелни обекти е недопустим, тъй като не съществува съдебно производство за отмяна на официални документи. Съдът е отчел, че твърденията за предявяване на иск за неистинността на документ са наведени едва в частната жалба, като не са били конкретизирани по отношение на това за кои документи се предявява такъв иск и на какво основание. Освен това, тези твърдения представлявали изменение на иска с частната жалба, след постановяване на определението за прекратяване на делото, което изменение било процесуално недопустимо. Не на последно място, съдът е взел предвид, че процесните схеми са били представени по друго дело, по което Р. И. М. е страна /гр.д.№ 3345 от 2022 г./, в което производство той е имал възможност да оспори тяхната истинност, в случай че е въвел такова възражение своевременно.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното определение не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на определението по поставените въпроси:

Първият поставен въпрос /При иск по чл.124, ал.1 ГПК, който е насочен към установяване, че ответникът не притежава спорното право, следва ли ищецът да обоснове правния си интерес от търсената защита като процесуална предпоставка за допустимостта на производството ?/ не може да обуслови допускането на касационно обжалване на определението, тъй като не е правен въпрос по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- въпросът е напълно неотносим към конкретното дело, по което не е предявен отрицателен установителен иск, поради което и съдът не е разглеждал и не се е произнасял по въпроса за наличието на правен интерес за ищеца от търсената защита.

По втория поставен въпрос /Длъжен ли е съдът да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените в исковата молба твърдения и заявено искане ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното определение и практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика съдът, съобразявайки заявените в исковата молба твърдения и искане /обстоятелствена част и петитум на исковата молба/, е достигнал до обоснован извод, че е предявен недопустим иск за отмяна на официални документи.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на определението: Няма вероятност определението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна частна жалба и без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Определението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради гореизложеното касационното обжалване на определението на Русенския окръжен съд не следва да бъде допускано.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение