Определение № 5705 от 08.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2272/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 7177/27.12.2024 г. по гр.д. № 6654/2023 г., с което Софийският градски съд, изменяйки решение № 20070603/08.12.2022 г. по гр.д. № 56876/2020 г. на Софийския районен съд в обжалваните части: · е осъдил П. К. Н. и П. А. Н. да заплатят на Г. И. Д. на основание чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД суми от по 3 483.90 евро – неустойка по чл. 10 от сключен между главните страни договор от 05.07.2018 г., ведно със законната лихва от 16.11.2020 г., · отхвърлил е исковете на П. Н. и П. Н. срещу „Темпо 6“ ЕООД с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за суми от по 3 483.90 евро – обезщетение за вреди от неизпълнението на сключен между подпомаганите и подпомагащата страна договор от 15.04.2015 г. и · е определил отговорността на страните за разноските по делото. Решението се обжалва от П. Н. и П. Н. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност. Касаторът П. Н. повдига следния материалноправен въпрос по частично уважения срещу нея иск за неустойка: Прилага ли се чл. 40, ал. 2 СК за права, произтичащи от договор с трето лице, които не са възникнали към момента на сключването на брачния договор? Двамата касатори повдигат следните въпроси по главните искове (материалноправен и процесуалноправен): 1. Следва ли при тълкуването на договора съдът да изхожда от изявената от страните воля и длъжен ли е да установи действителното й съдържание, като прилага критериите по чл. 20 ЗЗД? и 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства? По обратните искове касаторите също повдигат материалноправен и два процесуално правни въпроси. Те считат повдигнатите въпроси обуславящи решението - общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърдят, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. По същество се оплакват, че решението е неправилно като постановено в съществено нарушение на чл. 12, вр. чл. 236, ал. 2 ЗЗД, изразено в превратно обсъждане на събраните доказателства, в съществено нарушение по чл. 269, изр. 2 ГПК по обратните искове, в нарушение по чл. 20 ЗЗД по всички искове и на чл. 22 ЗЗД по обратните - касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК. Претендират разноските по делото. Ответниците по касация Г. Д. и „Темпо 6“ ЕООД възразяват, че въпросите нямат претендираното значение, а решението е правилно. Всеки претендира разноски пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат по главните искове, въззивният съд е намерил, че с договор от 05.07.2018 г. съпрузите П. и П. Н./ответниците/сега касатори са се задължили строителството на апартаменти № 8 и № 9 в сградата в [населено място], район „Илинден“, [улица] да се извърши съгласно разрешение за строеж № 21/14.07.2017 г., да се завърши до 31.07.2019 г., до когато да се издаде и разрешение за ползването на сградата/за въвеждането й в експлоатация (чл. 3 от договора), след което да прехвърлят на ищеца Г. Д. апартаментите на цена 142 180 евро (чл. 5, ал. 1 от договора). Въззивният съд е намерил, че по главните искове ищецът претендира от всеки ответник суми от по 3 924.72 евро – неустойка за забава по чл. 10 от договора, а при липса на въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с която исковете по чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД са отхвърлени над размерите от по 3 483.90 евро срещу всеки ответник, е длъжен да реши спора, като установи дали вземанията за мораторна неустойка са възникнали и съществуват до размерите, в които са уважени с първоинстанционното решение. Въззивният съд е приел, че след като с оплакванията във въззивната жалба съпрузите Н. поддържат възраженията си с отговора на исковата молба, е длъжен да се произнесе по тяхната основателност, включително като обсъди събраните доказателства за релевантните факти по главните искове. Въззивният съд е намерил, че с чл. 10 от договора страните са се съгласили, че при неспазване на срока в чл. 3 с повече от 90 дни, съпрузите Н. дължат неустойка 0.002 % от цената на апартаментите за всеки ден забава, но не повече от 10 %. Намерил е, че според издаденото разрешение от 01.07.2020 г. за въвеждане на сградата в експлоатация и при зачитане на уговорения 90-дневен период, в който неустойка не се дължи, вземанията срещу всеки ответник са възникнали в размерите, до който исковете са уважени с първоинстанционното решение. Приел е за неоснователни въведените възражения. Въззивният съд е намерил, че ответникът П. Н. е възразил, че с брачен договор от 26.09.2019 г. е прехвърлил на съпруга си П. Н./другия ответник двата апартамента, придобити при условията на имуществена общност, поради което ответникът П. Н. не е длъжник по неустойката, уговорена с чл. 10 от договора от 05.07.2018 г. Въззивният съд е приел, че действително брачният договор има такъв предмет, респ. вещно-транслативно действие - със сключването му двата апартамента стават лична собственост на П. Н., но действието на брачния договор не рефлектират върху спорното вземане за неустойката в отнапред уговореното обезщетение за вредите от забавеното строителство на апартаментите и въвеждането в експлоатация на сградата. Въззивният съд е намерил, че ответниците са възразили, че с договора по н.а. № 155/21.07.2020 г. е изпълнено обещаното с договора от 06.07.2018 г. – ответникът П. Н. е продал на ищеца апартаментите, предал е владението на имотите и ищецът не е направил никакви възражения, свързани със строителството. Въззивният съд е приел, че твърденията са верни, но не изключват възникването на вземанията по предявените искове. Те са за неустойката в чл. 10 от договора, която страните са уговорили в обезщетение на вредите от забавеното изпълнение на задължението на съпрузите Н. строителството да се довърши и сградата да се въведе в експлоатация в срок до 31.07.2019 г. За забавата по обезпеченото с тази неустойка задължение е без значение дали изпълненото строителство е с недостатъци, респ. дали кредиторът по договора от 06.07.2018 г., който е с характеристиките на предварителен договор за покупко-продажба на двата апартамента (чл. 19 ЗЗД), но и на договор за изработка (чл. 258 – чл. 269 ЗЗД), своевременно е възразил за неточно в качествено отношение изпълнение на строителството. Въззивният съд е намерил, че ответниците са възразили, че след сключването на договора от 06.07.2018 г. са постигнали съгласие с ищеца определени СМР в подписан помежду им списък да не се извършват при температури под 5 градуса по Целзий, а неспазването на срока по чл. 3 от договора е по причина на лошите метеорологични условия – 189 дни, в които температурите са били под 5 градуса и в които според уговореното СМР, включени в списъка, не са извършвани. Въззивният съд е приел, че след като в договора страните не са уговорили строителството на обекта да се спира, когато температурите са под 5 градуса, респ. срокът по чл. 3 да се продължава с дните, през които температурата е такава, съпрузите Н. са се задължили за такава организация на строителството, която не се влияе от климатичните условия, т.е. при температури под 5 градуса в сградата да се извършват различни от включените в списъка СМР. Приел е, че изводът произтича и от чл. 4 от договора, в който страните са предвидили възможност съпрузите Н. да поискат продължаване на крайния срок при всяко форсмажорно обстоятелство. По делото е установено, че предложение за продължаване на срока на строителството до 31.05.2020 г. е направено, но по делото няма писмени доказателства ищецът да го е получил, респ. да го е приел. Тези разсъждения на въззивния съд са свързани от една страна, с проведеното тълкуване на договора, а от друга – със забраната по чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК със свидетелски показания да се установява изменение на писмения договор от 06.07.2018 г. и в частност, на свидетелите Н. и Т., които са били разпитани пред първата инстанция. Въззивният съд е добавил, че дори да проведе различно тълкуване на договора от 06.07.2018 г., според което с подписването на списъка страните са уговорили продължаване на срока по чл. 3 с дните, в които температурите са под 5 градуса, в тежест на ответниците е да твърдят и докажат, че забавата е по причина на неизвършени СМР, включени в списъка, през дни, в които температурите са били под 5 градуса. Намерил е, че по делото са представени доказателства за дни в срока на договора, в които температурите са били по-ниски, но не и за това, че през тези дни единственото строителство, което е било възможно да се извърши, е за СМР, включени в списъка. Въззивният съд е намерил, че ответниците последно са възразили забавата да не е по тяхна вина, а да е по причина на извънредното положение, обявено с решение от 13.03.2020 г. на Народното събрание на Република България за мерките, свързани с епидемичното разпространение на Ковид-19 и съществуващата опасност за живота и здравето на гражданите. Въззивният съд е приел, че към 13.03.2020 г. съпрузите Н. са в забава, а не може да се приеме, че приложените рестриктивни мерки изключват вземането за мораторна неустойка. По обратните искове на ответниците срещу помагача „Темпо 6“ ЕООД въззивният съд е намерил, че с договор от 15.04.2015 г. „Виктория Строй“ ЕООД възлага на „Каст“ ЕООД да извърши действия по промяна на регулационния статут на имот, собственост на „Виктория Строй“ ЕООД, проектирането и застрояването му със сгради срещу задължението на „Виктория Строй“ ЕООД да учреди право на строеж за самостоятелни обекти в сградите, с които имотът ще се застрои. В чл. 8, ал. 1 е уговорен 21-месечен срок за строителството и въвеждането на сградите в експлоатация, считано от момента на учредяване на правото на строеж. С договор от 03.08.2017 г., сключен между „Виктория Строй“ ЕООД, „Каст“ ЕООД и „Темпо 6“ ЕООД, „Каст“ ЕООД прехвърля на „Темпо 6“ ЕООД правата и задълженията си по договора от 15.04.2015 г. С нотариален акт № 35/03.08.2017 г. „Виктория Строй“ ЕООД учредява на ответника П. Н. право на строеж за самостоятелни обекти в сградата в строеж в имота на „Виктория Строй“ ООД, в която са апартаментите № № 8 и 9, а на „Темпо 6“ ЕООД – за други самостоятелни обекти в същата сграда срещу задължение дружеството да завърши сградата. За да отхвърли обратните искове, въззивният съд е намерил, че съпрузите Н. ги основат на вредите от неизпълненото задължение по чл. 8, ал. 1 от договора от 15.04.2015 г. Приел е, че първоначално договорът е породил действие за сключилите го страни – „Виктория Строй“ ЕООД и „Каст“ ЕООД, а след прехвърлените права и задължения с договора от 03.08.2017 г. - за „Виктория Строй“ ЕООД и „Темпо 6“ ЕООД, но не за съпрузите Н.. Като трети лица, никой от съпрузите не е материално легитимиран да се позовава на последиците от забавеното изпълнение на договора от 15.04.2015 г. Настоящият състав намира, че повдигнатият материалноправен въпрос само от касатора П. Н. не обуславя обжалвания резултат в частта по исковете по чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Като е отказал да приеме, че брачният договор има за предмет права или задължения по договора от 05.07.2018 г. между ищеца, от една страна, и съпрузите Н., от друга, въззивният съд не е приложил, нито е бил длъжен да прилага чл. 40, ал. 2 СК. По въпроса не е възможно и противоречие на решението с решение № 238/16.10.2017 г. по гр.д. № 963/2015 г., ВКС, IV-то ГО, на което този касатор се позовава. В него е прието, че правилото по чл. 40, ал. 2 СК урежда конкуренцията на правата, които трето за договора лице е придобило преди брачният договор да породи действие, с правата, предмет на брачния договор, като я решава в полза на третото лице. В случая, въззивният съд е приел, че с брачния договор от 26.09.2019 г. определени апартаменти, сред които са и апартамент № № 8 и 9, придобити в имуществена общност от съпрузите Н., са станали лична собственост на П. Н., но уговореното с брачния договор не рефлектира върху задълженията на съпрузите Н. за мораторната неустойка, уговорена в чл. 10 на договора от 05.07.2018 г. Тя не е свързана с това, че с брачния договор един от съпрузите е придобил в лична собственост апартаментите, а неустойката обезщетява вредите от забавата в строителството. По въпроса са изключени общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Другият повдигнат материалноправен въпрос обуславя осъдителните части на обжалваното решение, но начинът по който въззивният съд му е отговорил, не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд, включително на тази, на която касаторите се позовават. Съдържанието на договора от 06.07.2018 г., източник на претендираната мораторна неустойка, така както е възпроизведено в мотивите на обжалваното решение, води до извод, че въззивният съд е тълкувал договора според критериите в чл. 20 ЗЗД. Спорът относно точния смисъл на клаузите, очертаващи характеристиката на обезпеченото с неустойка задължение по чл. 3, страните са пренесли и пред втората инстанция, а въззивният съд е издирил действителната им воля, изразена в договора от 06.07.2018 г., разяснил е връзката на всички клаузи, свързани със срока, респ. с уговорената мораторна неустойка, една с друга и в смисъла, произтичащ от целия договор, обичаите в практиката и добросъвестността. В настоящото производство не може да се провери дали действително договорът от 06.07.2020 г. има такова съдържание. В осъществяване на правомощията по чл. 288 ГПК Върховния касационен съд не разглежда касационните основания (т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС), но изложените мотиви в решението по приложените критерии с извършеното тълкуване на този договор удовлетворяват изискванията на чл. 20 ЗЗД така както са разяснени в установената по разпоредбата константна практика на Върховния касационен съд. По този въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Повдигнатият процесуалноправен въпрос по осъдителните части на решението също е обуславящ, но и на него въззивният съд е отговорил в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Приемайки, че с оплакванията във въззивната жалба ответниците Н./сега касатори поддържат всичките си възражения, съдът е разгледал, изяснявайки релевантните факти по основанието на исковете по чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и по въведените възражения при извършен анализ на събраните доказателства, прилагайки и неблагоприятните последици на доказателствената тежест за ответниците така както практиката на Върховния касационен съд изяснява санкционната последица в чл. 154 ГПК, а и прилагайки чл. 162, ал. 1, т. 5 ГПК така както практиката на Върховния касационен съд изяснява предвидената в разпоредбата недопустимост на свидетелските показания. Дали събраните доказателства действително обосновават това, което въззивният съд е намерил доказано, респ. недоказано, в настоящото производство не може да се провери, но изложените в решението мотиви удовлетворяват изискванията за необходимия анализ на доказателствата според произтичащите за въззивния съд задължения по чл. 269, изр. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Съпрузите Н. са предявили обратните искове срещу помагача „Темпо 6“ ЕООД с твърденията, че тълкуването на договора от 15.04.2015 г. и двата договора от 03.08.2017 г. налагат извод, че са взаимно свързани, а действието им придава на П. Н. качество на трето лице, ползващо се от възникналото с договора от 15.04.2015 г. право на „Виктория строй“ ЕООД да претендира „Темпо 6“ ЕООД да завърши в срока по чл. 8 от този договор двата апартамента и сградата, в която се намират. След като П. Н. се е възползвал от уговореното в негова полза, съпрузите Н. имат правото да претендират от „Темпо 6“ ЕООД това, което ще платят по исковете по чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД като обезщетение за вредите от забавата по договора от 15.04.2015 г. Настоящият състав намира, че решението по обратните искове е вероятно недопустимо в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. В противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 219 ГПК, която разяснява условията/процесуалните предпоставки за допустимост на обратния иск и в частност, субективното право, което е допустим предмет на обратен иск, въззивният съд, а и първоинстанционният, са ги приели за съвместно разглеждане с главните, достигайки до различен резултат за тяхната основателност. Установеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК изключва необходимостта настоящият състав да изследва налице ли са предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол за проверка за правилност на решението в тези му части. При тези мотиви, съдът