Определение № 8 от 08.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 31/2020 г.

Производството е по чл.278 във вр. с чл. 274 ал.3 ГПК по частната каесационна жалба на адвокат Д.С. като процесуален представител на М. Д. Д. от София срещу определението на Бургаския окръжен съд от 25.Х.2019г. по в.ч.гр.д. № 1282/2019г. Частната жалба е процесуално допустима като подадена в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С определението от 25.Х.2019г. БОС е потвърдил определението на РС Бургас от 01.VІІ.2019г. по гр.д. № 4215/2018г. в частта, с която не е приета за разглеждане повторна молба от 26.VІ.2019г. на Д. за освобождаването му от държавна такса за производството. Въззивният съд е взел предвид, че делото е образувано по исковата молба на Д., с която е предявил срещу Г. А. А. искове за присъждане на: обезщетение в размер на 15000лв. за ползване без основание на недвижим имот, обезщетение за наем в размер на 250лв. месечно, считано от завеждане на делото до настъпване на законни причини за изменение или прекратяване, и 6500лв. мораторна лихва за забава върху претенцията за обезщетение за наем от 16.VІІІ.2014г. до завеждането на делото. С исковата молба е направено искане за освобождаване от държавна такса. Представена е декларация по чл.83 ал.2 ГПК, в която е посочено, че Д. притежава етаж от къща в груб строеж с двор 892 кв.м в [населено място] с твърдение, че е възбранен от ЧСИ Я., че не притежава влогове, не получава никакви доходи от заплата, рента, наеми и аренда, дивиденти от акционерни дружества и от дялово участие в ТД, че е регистрирал ЕТ „С. М. – М.Д.” без доходи и на загуба, че получава пенсия за инвалидност 170лв., а източник на средства за издръжката му са заеми и пари от роднини, че няма непълнолетни деца, описани са и редица заболявания. Представено е ЕР на НЕЛК с 56% ТНР с посочени противопоказни условия на труд. С втора декларация е заявено, че Д. не притежава никакви акции и дялове в никоя фирма в РБ, а с трета декларация – че няма договор за управление в никоя фирма в РБ и че не получава доходи за тези си функции. Според две справки от търговския регистър към 09.VІІ.2018г. Д. е управител на две търговски дружества. Искането за освобождаване от заплащане на държавна такса е отхвърлено като неоснователно с влязло в сила на 21.ІІІ.2019г. определение. С молба от 26.VІ.2019г. е заявено повторно искане за освобождаване от заплащане на държавна такса. В тази връзка Д. е представил декларация по чл.83 ал.2 ГПК и други две декларации, напълно идентични по съдържание с представените при първоначалното искане такива с изключение на обстоятелството, че размерът на пенсията е увеличен от 170лв. на 177лв. Взета е предвид справка от търговския регистър, според която към 01.VІІ.2019г. Д. е управител на 10 търлговски дружества, представител, неограничено отговорен съдружник и лице, на което е възложено управлението на събирателно дружество. При това положение и позовавайки се на т.12 от ТР № 6/2013г. на ОСГТК въззивният съд е приел, че при липсата на промяна в обстоятелствата повторната молба за освобождаване от държавна такса е недопустима. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, представено след дадено от съда указание, се сочи, че обжалваното определение е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, че то било в противоречие с решения на С. и очевидно неправилно. Изложени са и съображения за неправилност на съдебния акт по същество. ВКС намира, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване. На първо място, в изложението не се сочи въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, формирал решаващите му изводи по делото. С оглед на това не е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка за допускане на касационно обжалване. На следващо място, не се сочат и актове на Съда на ЕС, в противоречие с които според касатора се е произнесъл въззивният съд. Следва да се отбележи и че решаващият извод на въззивния съд е в пълно съответствие с тълкувателните мотиви на ОСГТК по т.12 от ТР № 6/2012г. Не се обосновава и твърдението за очевидна неправилност на обжалваното определение. Такава е налице при порок на съдебния акт, изразяващ се в допуснато особено съществено нарушение на процесуалния и/или на материалния закони или на правилата на формалната логика, установим пряко от неговото съдържание, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда, на страните, на представените доказателства и на приложените норми. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. Релевираните в случая в частната касационна жалба и в изложението оплаквания за „явно и доказано приписвано на касатора от съдебния състав „от мафията” престъпление” /поради невярно декларирани данни/ и „за проявено пристрастие към ответника, чийто баща с помощта на съда придобил за нула стотинки собствен имот в центъра на Б. на стойност 250000 евро”, не сочат явни пороци на обжалвания акт, а преценка дали такива нарушения са допуснати касационният съд дължи и може да извърши, ако допусне касационно обжалване. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,