Определение № 15 от 15.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 485/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. А., представлявана от адв. Д., срещу решение № 127 от 25.11.2019г. по в.т.д. № 265/2019г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 270 от 25.06.2019г. по т.д. № 620/2018г. на Бургаски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е прието за установено по отношение на касаторката съществуването на парично вземане на А. И. П., гражданин на Руската Федерация, по заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 145/20.04.2017г. по ч.гр.д. № 245/2017г. на РС – Поморие в размер на 203 300 лева, представляващи незаплатена част от цената по договор за продажба на дружествени дялове от 19.04.2012г. за закупени 2 533 дружествени дяла от капитала на „Минъч” ЕООД, понастоящем „Ютокар” ООД.

Касаторката излага доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че въззивният съд в нарушение на принципа на диспозитивното начало и на принципа за състезателност и равенство в процеса, без направено от ищеца позоваване на сила на пресъдено нещо, формирана от влезлите в сила решения по гр.д. № 234/2016г. и гр.д. № 38/2016г. по описа на РС – Поморие, служебно е въвел това твърдение в процеса, вместо ищеца. Счита, че силата на пресъдено нещо не е въпрос, за който съдът следва да следи служебно, а само ако страната, която твърди, че такава е формирана, се позове на нея, което в случая не е сторено. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да се произнася по незаявени от страните възражения? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 4 от 05.02.2016г. по т.д. № 3480/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Длъжен ли е съдът служебно да следи за формирана сила на пресъдено нещо между страните, когато никоя от тях не се е позовавала на такава сила и не я е въвеждала в предмета на делото, вкл. и в хипотезата на предявен частичен иск?

Твърди, че по въпроса липсва практика на ВКС и доколкото конкретните правомощия на съда при упражняване на служебното начало не са изчерпателно уредени в закона, а се доразвиват в съдебната практика, отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Заради отказа на въззивната инстанция да обсъди по същество конкретните възражения във въззивата жалба, свързани с анализа по същество на събираните в първата инстанция доказателства, което е в противоречие с решение № 403 от 23.01.2015г. по гр.д. № 3902/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 180 от 19.12.2019г. по гр.д. № 4801/2018г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 14 от 04.04.2018г. по гр.д. № 1140/2017г. на ВКС, ГК, II г.о.

Ответникът по касация А. И. П. не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Възивният съд е приел за безспорно и установено от събраните по делото доказателства, че между страните е налице договор за продажба на дружествени дялове от капитала на „Минъч” ЕООД с едноличен собственик А. И. П., сключен на 19.04.2012г. със С. Е., И. А. и А. П., всички, представлявани от адв. П.. Приел е, че са представени нотариални пълномощни – дадено от ищеца на 14.03.2014г., а от ответницата – на 12.03.2014г., като изрично в пълномощните е записано упълномощаването относно продажба от името на ищеца и закупуване от името на ответницата на дружествени дялове от капитала на посоченото дружество по номинална стойност. Посочил е, че липсват каквито и да било доказателства за други уговорки между страните извън съдържанието на договора, както и че е налице хронологична поредност на упълномощаването на адв. П. от ответницата на 28.02.2012г., подаване на молба –съгласие от ответницата за закупуване на дяловете от дружеството с дата 02.04.2012г. и последващ договор за прехвърляне на дяловете от 19.04.2014г., към който момент същата е поела задължение да заплати цената им в общ размер от 253 000 лв.

Въззивният съд е изложил съображения, че направените от въззивницата-ответник оспорвания пред първоинстанционния съд са взети предвид и по тях съдът е събрал доказателства, за които е правилно указана доказателствената тежест в доклада по делото, като и двете страни по делото са въвели пред първоинстанционния съд твърдения за образуваните заповедни производства и искове по чл.422 ГПК за частично вземане от общата сума- два пъти по 25 000 лв. в минал период. Приел е, че дори и страните да не са се позовали на влезлите в сила актове в тези производства, съдът правилно се е запознал служебно с постановените съдебни решения по частичните искове, по всеки от които искът е уважен до размер от 25 000 лв., като част от общо дължимата сума 253 300 лв., и е формирана сила на пресъдено нещо. Счел е, че тази сила на пресъдено нещо следва да бъде зачетена при разглеждане на иска за остатъка от общата сума, тъй като обхваща правопораждащия юридически факт на вземането – налице е сила на пресъдено нещо относно основанието на предявения иск, което произтича от разпоредбата на чл.297 и чл.299 ГПК. Позовал се е на задължителната съдебна практика по ТР№3/22.04.2019г., постановено по тълк.д. №3/2016г. и е приел, че формираната сила на пресъдено нещо относно основанието на вземането преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответниката относно възникването и съществуването на материалното правоотношение. Приел е, че е задължение на съда при съществуване на данни за водене на частичен иск служебно да установи налице ли е сила на пресъдено нещо.

По тези съображения въззивният съд е приел, че е налице валидно възникнало и съществуващо парично задължение за претендираната останала сума по договора в размер на 203 300 лв. въз основа на сключения договор от 19.04.2012 година, поради което ответницата по отношение на него може да противопостави само своите правопогасяващи и правоотлагащи възражения.

По отношение на направеното от ответницата възражение за погасителна давност, което според въззивния съд не се обхваща от силата на пресъдено нещо и е своевременно въведено в процеса с отговора на исковата молба, въззивният съд е изложил съображения, че давността се счита прекъсната със задна дата от момента, в който кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение – така, както би се считала прекъсната давността от момента на предявяване на иска, ако кредиторът бе пристъпил направо към завеждане на осъдителен иск спрямо своя длъжник. Посочил е, че в случая договорът, от който произтича вземането, е сключен на 19.04.2012година, а заявлението за издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. №245/2017г. на Поморийски РС е от дата 19.04.2017г, т. е в 5-годишния давностен срок. Поради това е намерил за неотносимо дали в образуваното изп.д. №279/2015година по описа на ЧСИ Т. Д. въз основа на изпълнителни листове по издадените преди заповеди за незабавно изпълнение за частични суми от вземането са извършвани действия, прекъсващи давността.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият от поставените въпроси не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изхода на делото. Въззивният съд не се е произнесъл по незаявено възражение, а крайният му извод е обусловен от съобразяване на формираната сила на пресъдено нещо по водените между страните предходни дела, твърдения за които са изложени пред първата инстанция. Поради това формулираният въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Вторият въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но по отношение на него не е налице соченото допълнително основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането на въпроса допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай разпоредбите на чл.297 и чл.299, ал.1 ГПК са ясни и пълни и не пораждат съмнения, че съдът е длъжен да зачете силата на прекъдено нещо на влязло в сила решение. Съдът, сезиран с разрешаването на правен спор, е длъжен да се произнесе по съществуването или несъществуването на правнорелевантните факти, включени в основанието на предявения иск, и когато формираната с влязло в сила решение сила на пресъдено обхваща тези факти и се разпростира по отношение на страните по делото, съдът е длъжен да я зачете. Поради това, доколкото относимите процесуалноправни разпоредби са пълни, ясни и непротиворечиви и по прилагането им не е създадена съдебна практика, която се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В т.3 от изложението не е формулиран процесуалноправен въпрос, а е направено оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради непроизнасяне по наведените от касаторката възражения, което оплакване не може да обоснове допускане на касационно обжалване. За пълнота следва да се посочи, че въззивният съд се е произнесъл по всички възражения, които са своевременно направени и не са преклудирани от формираната сила на пресъдено нещо по водените между страните частични искове.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,