Определение № 248 от 21.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2502/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор Г. - прокурор при Апелативна прокуратура в [населено място] против решение № 36/13.01.2025 г. по в.гр.д. № 1935/2024 г. на Апелативен съд София и по касационна жалба на Н. М. Н., чрез адв. В. против решение № 323/24.03.2025 г. по в.гр.д. № 1935/2024 г. на Апелативен съд София, постановено по реда на чл.250 ГПК. Предмет на настоящото производство е и частна жалба от Н. М. Н. срещу решение № 323/24.03.2025 г. по в.гр.д. № 1935/2024 г. на Апелативен съд София в частта, имаща характер на определение по чл.248, ал.3 ГПК, с което е оставена без уважение молбата му от 28.01.2025 г. за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение № 2004/504.2024 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 13449/2023, е осъден да заплати на Н. М. Н., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 50 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от незаконно обвинение за извършено тежко умишлено престъпление, по което е постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 23.03.2023 г. по нохд № 1505/2013 г. по описа на СпНС, както и сумата от 18 000 лв. - обезщетение за имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в хода на наказателното производство, ведно със законната лихва от 23.03.2023 г. до окончателното й изплащане. Касаторът Н. М. Н. обжалва решението, постановено по реда на чл.250 ГПК, с което е оставена без уважение молбата му за допълване на въззивно решение № 36/13.01.2025 г. по в.гр.д. № 1935/2024 г. на Апелативен съд София с произнасяне по искането за присъждане на законна лихва върху обезщетенията за имуществени вреди от по 1 851,24 лв. и 4 177,73 лв., представляващи пропуснати ползи от законна лихва върху внесени гаранции от 10 000 лв. и 7 000 лв. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба на Прокуратура на РБ е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежат на касационно обжалване. Касационната жалба на Н. М. Н. срещу решение № 323/24.03.2025 г. по в.гр.д. № 1935/2024 г. на Апелативен съд София, постановено по реда на чл.250 ГПК, е процесуално недопустима на основание чл.280, ал.3, т. 1 ГПК, тъй като е насочена срещу въззивно решение, което не подлежи на касационно обжалване, доколкото и двата иска за имуществени вреди, по отношение на които се иска допълване на решението с присъждане на законна лихва върху дължимите главници, са с цена под 5 000 лв. – първият е с цена от 1 851,24 лв., а вторият с цена от 4 177,73 лв. Ето защо, касационната жалба срещу решението, постановено по реда на чл.250 ГПК, следва да бъде оставена без разглеждане. Касаторът – ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, като се твърди, че размерът на обезщетението е силно завишен. Твърди се, че съдът не е изложил мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между всички обсъдени от него обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението и причинените вреди и не е посочил значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Същевременно не е обсъдил и не е взел предвид обстоятелства, които са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението в по-нисък размер – липсата на трайни негативни последици, възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението – в активна и трудоспособна възраст, предполагаща по-висока устойчивост към стреса от наказателно преследване, обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. Излага се довод, че макар и разноските, извършени в наказателния процес да представляват имуществена вреда по смисъла на чл.2, ал.1 ЗОДОВ и за заплатения адвокатски хонорар да се дължи обезщетение, то последният трябва да е само до разумния и обичаен размер. Поддържа се, че в случая съдът не е съобразил и чл.13, ал.1, т.6 от Наредба № 1/2004 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществените вреди след извършване на преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост; как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД и може ли по предявен иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатско хонорар, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение в наказателния процес и при какви обстоятелства е възможно да стане това. Поддържа се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г., а по втория - с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 3764/2020 г. на III г.о., решение по гр.д. № 3257/2022 г. на III г.о., решение по гр.д. № 2720/2019 г. на IV г.о., а по третия – с решение по гр.д. № 2807/2015 на III г.о. Насрещната страна по касационната жалба - Н. М. Н., чрез адв. В. е депозирала отговор, в който е изложено становище, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че изложените в жалбата доводи за неправилност на решението са неоснователни. За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд е приел, че искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е доказан по основание. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е взел предвид следните установени по делото факти, имащи значение за съдържанието на претърпените неимуществени вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез които те биха могли да бъдат репарирани, според тяхната относителна тежест: продължителността на наказателното преследване – десет години, т.е. извън разумния срок; тежестта и характера на повдигнатото обвинение – за тежко умишлено престъпление /като подбудител към убийство/, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 15 до 20 години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна; възрастта на ищеца към датата на привличането му като обвиняем – 34 годишен, семеен с малолетно дете; броят и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия; видът и продължителността на мерките за неотклонение - „задържане под стража“ за период от шест месеца, „домашен арест“ за период от три месеца и „парична гаранция“ в размер на 7 000 лв. Приел е, че в рамките на този продължителен период от време, воденото срещу ищеца наказателно производство го е лишило от средства за ежедневна издръжка за задоволяване както на личните му нужди, така и тези на семейството му; изпитвал е страх и притеснения, затворил се в себе си, а широкото медийно отразяване на наказателното производство, особено в съдебната му фаза /от м.10.2012 г. до постановяване на оправдателна присъда на 2.02.2015 г., впоследствие отменена от въззивния съд в медийното пространство ищецът е сочен поименно като поръчител на неуспешния взрив, предназначен да ликвидира негов бивш партньор поради финансови спорове/, е засегнало в значителна степен доброто му име в обществото и репутацията му на надежден и коректен бизнес партньор в сферата на развиваната от него търговска дейност. Въззивният съд изрично е посочил, че обстоятелството, че ищецът е бил известен търговец с контакти, възможности и извоюван авторитет, съпоставено с факта на широкото медийно разпространяване на повдигнатото обвинение, предпоставя по-висок интензитет на претърпените от него неимуществени вреди. Във връзка с възражението на ответника за липса на достатъчно доказателства от страна на ищеца за търпените от него вреди от воденото наказателно производство, съдът е посочил, че събраните по делото доказателствени средства обосновават извод, че освен обичайните неимуществени вреди, които едно лице, обвинено в престъпление, които не е извършило, търпи по време на наказателното производство, ищецът е претърпял и вреди, свързани с неговата личност и репутация, обичайната му среда и обществено положение. Тези специфични вреди също са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и налагат определяне на по-висок размер на обезщетението. При така изложените съображения и при съобразяване на стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към м.март 2023 г., въззивният съд е споделил изводът на първата инстанция, че дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 50 000 лв., който размер се явява справедлив за репариране на неблагоприятните последици, причинени от незаконно повдигнатото обвинение. Във връзка с възраженията на ответника по отношение на иска за имуществени вреди, въззивният съд е приел, че изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на производството. В случая направените от ищеца разходи за адвокатско възнаграждение за конкретното наказателно производство са в общ размер на 18 000 лв. Заявеното от ответника възражение за прекомерност на възнаграждението е намерено за неоснователно, тъй като съдът е приел, че размерът му е в рамките на разумния и обичаен размер с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и обема на извършената от процесуалния представител работа. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, повдигнати от Прокуратура на РБ, ко следните съображенията: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първите два въпроса, макар и да покриват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на тях не се разкрива сочения допълнителен селективен критерий – противоречие със задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. Въззивният съд не е нарушил разясненията, дадени в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на обезщетението следва да се посочат, обсъдят и оценят конкретно установените по делото обстоятелства и в мотивите към решението, съдът следва да посочи конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В настоящия случай, при определяне размера на неимуществените вреди въззивният съд е взел под внимание и е преценил всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите на решението е изложил кои са тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. Ето защо, противно на доводите на касатора, въззивният съд не е допуснал и нарушение на задължителните постановки на т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, тъй като въз основа на събраните пред първата инстанция доказателствени средства, въззивният съд е изложил собствени мотиви кои вреди са установени, съответно по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и кои от тях имат значение за определяне на по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди. Съгласно константната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. От съпоставката на съобразените в сочените от касатора решения на ВКС индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т.е. не се констатира сходство в основните критерии /в първия случай наказателното производството по повдигнато обвинение по чл.116 НК е приключило в разумен срок – 2 г. и 7 мес., производството по него е прекратено, но ищецът е признат за виновен по повдигнато обвинение по чл.138 НК, като присъдата впоследствие е отменена поради изтекла абсолютна давност в хода на съдебната фаза; във втория случай наказателното производството е водено по повдигнато обвинение по чл.339, ал.1 НК и е приключило в рамките на 3 г. и не е било медийно разгласявано/, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Ето защо, въпросът за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, също не обуславя допускане на касационното обжалване. Третият въпрос също покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но по него не е налице сочения допълнителен критерий. Въззивният съд не е дал разрешение по въпроса в противоречие със сочената от касатора казуална практика на ВКС, нито със задължителната такава, обективирана в ТР № 111.12.2018 г. по тълк.дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, според която при иск по чл.2, ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. В конкретния случай въззивният съд не е отрекъл възможността обезщетението за имуществени вреди, представляващо заплатения от пострадалия адвокатски хонорар в наказателното производство, да бъде намален, а е извършил преценка, че платеният такъв не е прекомерен с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа, изразяваща се в процесуално представителство в съдебната фаза по два договора за правна защита и съдействие / от 08.01.2018 г. в размер на 3 600 лв. с ДДС и от 30.09.2022 г. в размер на 14 400 лв. с ДДС/ за оказана защита пред ВКС по обжалване на осъдителна присъда по внох № 160/2017 г. по описа на АСпНС, пред АСпНС по внохд № 516/2018 г., в което са проведени 17 съдебни заседания и отново пред ВКС по н.д.№ 710/2022 г. по подаден протест срещу решението на АСпНС. По частната жалба на Н. М. Н. срещу решение № 323/24.03.2025 г. по в.гр.д. № 1935/2024 г. на Апелативен съд София в частта, имаща характер на определение по чл.248, ал.3 ГПК: За да остави без уважение молбата с правно основание чл.248 ГПК за допълване на въззивното решение в частта за разноските, чрез присъждане на адв. В. на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 вр. ал.1, т.3, предл.2 ЗА, въззивният съд е приел, че за въззивното производство разноски не се дължат, тъй като и двете въззивни жалби, с които е сезиран са неоснователни, поради което разноските следва да останат за всяка от страните, така както са направени. Настоящият състав на ВКС намира, че производството по частната жалба следва да бъде спряно на основанието на чл.292 вр. чл.229, ал.1, т.7 ГПК до постановяване на тълкувателно решение по тълк.дело № 3/2025 г. по описа на ВКС, ГК и ТК, образуваното с разпореждане от 20.06.2025 г. тълк.дело № 3/2025 г. по описа на ВКС, ГК и ТК по въпроси за приложението на чл.38, ал.1 и ал.2 ЗА и на чл.78, ал.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,