Определение № 388 от 15.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 338/2016 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 09.07.2015г по гр.дело № 18360/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 30.04.2014г по гр.д №62088/2012г на Софийски районен съд като краен резултат, с други мотиви .Срещу касатора на първа инстанция е бил уважен иск по чл. 55, ал.1, предл.трето ЗЗД във вр. чл. 89 ЗЗД да върне сумата от 3000 евро ,платена по развален поради невъзможност за изпълнение ,в една част, предварителен договор от 18.12.2006г.Въззивният съд е променил квалификацията, приемайки друг начален момент на дължимостта поради нищожност на предварителния договор в частта за уговореното паркомясто. При тази квалификация възражението за погасителна давност е отхвърлено от въззивния съд на друго основание ,поради прекъсване на давността с признание на вземането, от страна на длъжника. В касационната жалба последният оспорва да е направил признание и като счита че се касае за изтъкнати за първи път в обжалваното решение факти, оспорва процесуалната законосъобразност на въззивното решение поради липса на указания за изясняване на този спорен предмет. В приложеното към жалбата изложение се посочва основание за допустимост по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК тъй като в противоречие с ТР №1/09.12.2013г по т.д №1/2013г ОСГТК е разрешен въпроса за служебното задължение на въззивния съд да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, когато това не е извършено от първоинстанционния съд в пълен обем. .Формулиран е и въпрос може ли въззивният съд да постанови решение, като се обоснове с фактически и правни въпроси ,които не са включени в предмета на спора ,следвало ли е да допълни доклада, като ги включи. По въпроса се изтъква и противоречие с цитирана практика на ВКС на реда на чл. 290 ГПК Основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се сочи по въпроса налице ли е прекъсване на давността ,когато признанието касае фактическия състав ,от който произтича задължението ,а не дължимостта на самото вземане .Изтъква се решение №100/2011г по т.д № 194/2010 ІІ т.о ТК, както и решение № 527/2012г по гр.д №943/2010г І. г.о, реш.№475/2010г по гр.д № 1311/2009г ІІІг.о, реш.65/2014г по т.д №1656/2013г ІІ т.о по свързания въпрос може ли да се приеме за извършено признание на факти, когато изявлението е обективирано писмено без подпис и дата, без изразена воля и следва ли съдът да прецени това изявление с оглед всички обстоятелства .Въззивният съд е приел наличието на признание на дължимо от ответника вземане въз основа на писмен „договор” без подпис и дата, без да прецени изявлението с оглед всички обстоятелства. В отговор ответникът по жалбата С. Г. М. изтъква ,че всички доказателства са приобщени по делото и прецени съгласно процесуалните правила ,като съдът е съобразил и това ,че представеният проекто- договор, макар да не е неподписан, не е оспорен като изходящо от автора му изявление. При доклада по делото не е допуснато нарушение. Не е бил посочен чл. 116 ЗЗД, но съдът не указва доказване на правни последици (реш. №385/2010 по гр.д №1245/2009 ІІІ г.о). Въззивният съд не е дал разрешение в противоречие с тълкувателната практика на ВКС, решението на съда почива на релевантните за спора факти и самостоятелната им преценка (реш. №68/2013г по т.д №78/2012г ІІ т.о на ВКС ) Материалноправният въпрос относно приложението на чл. 116 б.”а” ЗЗД се обосновава с неточни аргументи .Основанията за прекъсване на давностния срок са установени със закон и въззивният съд е приожил съответно материалната норма. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК не е налице и касационно обжалване следва да бъде допуснато по първия процесуалноправен въпрос. Още в исковата молба е бил заявен като твърдение фактът,че след заплащането на сумата 3000 евро съгласно предварителен договор като цена за право на стоеж върху паркомясто №4 ,през 2009г на ищеца е бил предложен и изпратен проект за договор (неподписано от строителя и обещател по предварителния договор) с предложение за прехвърляне право на ползване върху същото паркомясто ,за сумата 3000 евро ,отбелязана като получена от ответника чрез неговия управител напълно и в брой. Като доказателство за този факт е представен неподписания проекто-договор.При напрвено възражение за погасяване на вземането по давност, ищцовата страна не обвързвала заявеният факт с последиците по чл. 116 б. „а” от ЗЗД предвид тезата си, че погасителната давност е започнала да тече не от момента на плащанията, а най-рано от момента на настъпилата през 2008г невъзможност за изпълнение на предварителния договор ,в частта за паркомястото. Първоинстнационният съд е възприел тези доводи на ищеца и поради това не е обсъждал има ли прекъсване на давността. Въззивният съд, приемайки подписания предварителен договор за частично нищожен още при сключването му- както е поддържал и ответника в отговора, е намерил доводите на ищеца за неоснователни, но въз основа на прдставения проекто-договор е направил извод за признание на задължението от страна на ответника ,с последица прекъсване на давността.Въпросът има ли прекъсване на давността с признание се е оказал решаващ, тъй като с оглед възприетия от въззивния съд начален момент на изискуемостта ,срокът на погасителната давност е изтекъл към момента на предявяване на иска. При това положение, въззивният съд е обсъдил неоспореното наличие на проекто-договора към 2009г като е изградил собствени фактически и правни изводи, че давността е прекъсната с признание, но не е дал процесуално разрешение на въпроса за служебните си задължения в противоречие с ТР№ 1/ 09.12.2013г на ОСГТК, въпреки че е променил правната квалификация. На въззивния съд е вменено задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е приложил правилото право на чл. 116 б. „а” ГПК при решаващата си дейност в съответствие с т.1 от ТР№1/ 09.12.2013г на ОСГТК. Не е налице и хипотеза, в която съгласно указанията по т.2 от ТР №1/09.12.2013г по т.д №1/2013г ОСГТК въззивният съд да е дължал даване на указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателста за първи път във въззивното производство. Въпросът от материалноправно естество обуславя допускане на решението до касационно обжалване, той е за разликата между признание на факти ,от които произтича вземането и признание за дължимостта на вземането. Касаторът е приповторил формулировката на въпрос ,по който е допуснато касационно обжалване по т.д № 194/2010г, ІІ т.о и съответно е бил даден отговор по реда на чл. 290 ГПК, но необходимата конкретнизация по решаващо произнесения от въззивния съд правен въпрос - за естеството и признаците на признанието по чл. 116 б. „а” ЗЗД, е зададена в изложението чрез уточнението - за липсващите признаци на една изразена воля в документ, представляващ неподписан „договор”, без дата - както по отношение доказателственото значение на такъв документ, така и по съдържателните характеристики на признанието. Затова на третия формулиран въпрос, който се основава на довод за неправилно прилагане на чл. 175 и чл. 180 ГПК по отношение на конкретно доказателство ,ще се даде отговор при разглеждане на касационната жалба по същество, при проверка на оспорваните доказателствени изводи на въззивния съд. Съгласно трайно установената практика, част от която цитирана, за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД трябва да се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора и същото следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда .Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора (реш.№100/2011г по т.д № 194/2010 ІІ т.о ТК) Признанието по своята правна същност не е изявление за нова сделка между страните, а едностранен акт на длъжника, с който изразява волята си, че признава вземането (реш.№105/2014г по т.д №1697/2013г І т.о).Поради това, съдът задължително изследва характеристиките на признанието във връзка с породеното правоотношение, както изрично е указано в реш.№222/2011 г,по т.д №803/2010, ІІ т.о ВКС, по реда на чл. 290 ГПК. В случая по настоящето дело, страните са били обвързани с предварителен договор от смесен тип, в една част предварителният договор е изпълнен, а в друга част и по отношение на уговореното учредяване на вещно право за паркомясто №4,спорът между страните е за началната им нищожност, или настъпила последваща невъзможност за изпълнение, което има пряко значение за възникване на задължението за връщане на даденото и оттук,за евентуалното му признаване. Поради това Върховен касационен съд ІІІ г.о приема доводите на касатора за проверка на въззивното решение по основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с оглед на което