Определение № 3512 от 27.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2376/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на процесуалния представител на Ф. А. Б. – адв. Е. И.,регистрирана като Еднолично адвокатско дружество, против определение № 248/20.06.2024 г. по ч.гр.д.№ 261/2024 г. на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено определение № 243/17.05.2024 г. по гр.д.№ 320/2023 г. на Районен съд – Мадан, за оставяне без уважение молбата на същата, за изменение на постановеното по делото решение, в частта му с характер на определение по отговорността за разноски, като бъде увеличено присъденото на процесуалния представител възнаграждение, за защита на страната в първоинстанционното производство, до размера на разумно и справедливо такова. Позовавайки се на практика на СЕС, жалбоподателят акцентира на произволно определеното от предходните инстанции възнаграждение, без ясни и обективни критерии, по същество в ущърб на свободната конкуренция между икономическите оператори, визирайки регистрацията си като Еднолично адвокатско дружество. Макар споделяйки задължителните постановки на решение на СЕС по дело С – 438/22, касаторът намира, че не следва да се извършват произволни, под пазарните нива намаления на адвокатските възнаграждения, тъй като би се постигнал обратен на целения с чл. 101 ДФЕС ефект - свободна и лоялна конкуренция. Позовава се на решение по дело С – 57/15 на СЕС, според което разумният характер на подлежащите на възстановяване разноски се преценява съобразно специфичните особености на делото, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена, труда който трябва да се положи за защита на съответното право / съображение 25 и диспозитив /. Макар изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то все пак спечелилата делото страна има право на възстановяване поне една значителна и подходяща част от разумните разноски / пак там, съображения 29,30 и 32 и диспозитив на решението /. Съображения са наведени и от решения по дела С – 385/20, С-176/17 и С-266/18 на СЕС, в подкрепа на довода, че възстановимите на спечелилата делото страна разноски трябва да бъдат в достатъчен размер спрямо общата стойност на съдебното производство, за да нямат за последица разубеждаването на този потребител да приведе в действие правната защита, предоставена му с Директива 93/13. За целта, съгласно даденото от СЕС разрешение, държавите – членки следва да определят граница, позволяваща разноските на потребителя да бъдат възстановени в разумен размер, пропорционален на разходите по съдебното производство относно неравноправният характер на договорна клауза. Касаторът се позовава и на формирана, след постановяването на решение на СЕС по дело С - 438 / 22, практика на касационна инстанция – определения по ч.т.д. № 757/2023 г. и п ч.т.д.№ 961/2023 г. на І т.о. на ВКС. В обобщение, касаторът намира определеното възнаграждение, за осъществено по реда на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. процесуално представителство, несъответстващо на изискванията за разумен и справедлив размер. Счита, че съдът изобщо не е извършил дължимата преценка, като оспорва съображението му, че делото не се отличава с правна сложност, тъй като не е отчетено, че формираната съдебна практика по защитата на поребители срещу неравноправни, по смисъла на ЗЗП, договорни клаузи, е противоречива, а и многобройна, което коства много усилия за проучването й, при положение, че се и развива междувременно. Присъденото възнаграждение не отговаря на изискването за разумност, в смисъл на пропорционално възмездяване на съществена част от понесените от спечелилата страна разноски / които включват не само тези за същинските процесуални действия в хода на производството, но и тези по административно-техническата дейност за организиране на защитата / възнаграждения на служители, разходи за техника и консумативи и пр. /, и за да не би имало разубеждаващ за предприемане на защитата ефект, съгласно преждеизложеното. Страната акцентира на обстоятелството, че ответникът не е възразил за прекомерност, съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК. Намира, че решението на СЕС по дело С – 438/22 по същество възлага на националния съд да направи преценка, дали разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв и чл. 78, ал. 5 ГПК вр. с чл. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, са приети в изпълнение и насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тази цел. Страната счита, че минималните размери по Наредбата преследват такава легитимна цел, като създават гаранции за осигуряване високо равнище на качеството на адвокатската услуга, в защита интересите на потребителите и на правосъдието. Ответната страна – „Кредисимо„ ЕАД – оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Счита, че въпросите се свеждат до това дали при определяне на справедливо възнаграждение за положения труд, съдът съобразява цената на предявения иск. В случая, според ответната страна, въззивният съд е съобразил не само този, но и множество други критерии за определяне адекватен размер на адвокатското възнаграждение. Предвид това не се явява удовлетворен допълнителния селективен критерий в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, а формираната обилна съдебна практика, по приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК, отговаря на формулираните въпроси и сама по себе си изключва допълнителен селективен критерий, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответната страна – „Ай Тръст“ЕООД – не е депозирала отговор. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Ищцата Ф. А. Б., представлявана от адв. Е. И., по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., е предявила обективно съединени искове срещу „Кредисимо„ ЕАД и „Ай Тръст„ ЕООД, за установяване нищожност, като сключен в нарушение на чл. 11, т.9 и т.10 във връзка с чл. 22 от Закона за потребителския кредит и на основание чл.23 от ЗКП, на сключен с ответника „Кредисимо„ ЕАД договор за потребителски кредит и за установяване нищожност на сключен с ответника „Ай Тръст„ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство, за обезпечаване задълженията й по договора за потребителски кредит. Предоставеният кредит е в размер на 6 000 лева. Срещу исковете са предявени, в условия на евентуалност, насрещни искове от ответника „Кредисимо„ЕАД, съответно: за сума от 465,28 лева – изискуеми и неиздължени към момента на предявяване на насрещния иск, падежирани погасителни вноски, в евентуалност - за сума от 6 000 лева – чистата стойност на кредита, в случай че би бил уважен предявеният иск за нищожност на договора за потребителски кредит. С първоинстанционното решение са уважени главните искове, както и евентуалния насрещен, за осъждане ищцата да върне на „Кредисимо„ ЕАД чистата стойност на кредита. С решението, всеки от ответниците е осъден да заплати адвокатско възнаграждение, в полза на Еднолично адвокатско дружество - Е. И., в размер на 480 лева, с вкл. ДДС, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. или общо сумата от 960 лева, с вкл. ДДС. Предявена е молба, по реда на чл. 248 ГПК, с идентични на съдържащите се в настоящата частна касационна жалба съображения, за изменение на първоинстанционното решение, в частта му по присъдими на адв. Е. И. разноски за процесуално представителство в първоинстанционното производство, като се завиши определяното от съда адвокатско възнаграждение до разумен и обоснован размер, непосочен. Молбата е оставена без уважение, като размерът от 960 лева с вкл. ДДС съдът е счел за адекватен на фактическата и правна сложност на делото, отчитайки че производството е приключило в две съдебни заседания, без явяване на адв. И., като защитата й се свежда до депозиране на исковата молба и отговор на предявените насрещни искове. Съобразимите доказателства са единствено писмени, при това в малък обем. Насетне съдът се е позовал на задължителните постановки в решение на СЕС по дело С – 438/22, за необвързаност с минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивният съд е оставил без уважение частната жалба на адв. Е. И. против определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, като е приел, че размера на адвокатският хонорар следва да е икономически обоснован и справедлив за конкретното производство, като съответства на количеството и качеството на положения от адвоката труд. Отчел е, че спорът в настоящото производство е бил сведен до тълкуване клаузи на атакуваните от ищцата договори, предвид което не се отличава с никаква фактическа сложност, а поради наличието на многобройна съдебна практика, приложима към това тълкуване, не е и със съществена правна сложност. Съдът се е мотивирал с факта, че защитата на страната / последващо предявяването на самата искова молба / е осъществена чрез писмено становище, без явяване в открито съдебно заседание и не съдържа подробни доводи по съществото на спора. От друга страна е посочил, че съобразимата цена на исковете е сума от 6 000 лева, а не размера на дължимото, според ответника – кредитодател, към момента на предявяването на исковете – 8 822,10 лева. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Какъв следва да е критерият за разумност и пропорционалност на разноските, респ. на адвокатското възнаграждение, определяно от съда ?; 2/ Следва ли при съобразяване на критерия за разумност и пропорционалност съдът да съобрази и цената на иска ?; 3/ Следва ли при съобразяване на критерия за разумност и пропорционалност на разноските, като индиция за определяне на справедливо и разумно адвокатско възнаграждение да служи Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения ?; 4/ Задължен ли е и следва ли съдът, при определяне на адвокатско възнаграждение, да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, от значение за определянето на справедливо адвокатско възнаграждение, вкл. да вземе предвид цената на иска, която дава отражение на това какъв ще бъде размера на държавната такса и размера на адвокатското възнаграждение ?; 5/ Какви следва да са обективните критерии за разумност и пропорционалност при определяне на разноски, подлежащи на присъждане, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда и следва ли да се изследва, освен фактическата и правна сложност по делото, и цената на иска, респ. материалният интерес по делото ? Допълнителният селективен критерий по първите два въпроса се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с ППВС № 4/1968 г., ТР № 1/2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК и ТР № 3/2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, а третият – поради противоречие с приетото в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения по гр.д. № 90/2020 г. на ІІІ г.о., гр.д. № 2477/2021 г. на ІV г.о., гр.д.№ 1365/2016 г. на ІV г.о., ч.т.д.№ 757/2023 г. на І т.о. и ч.т.д.№ 961/2023 г. на І т.о. на ВКС. Без отнасяне към конкретен въпрос се сочи противоречие на приетото с решение на СЕС по дело С – 438/22 г., според което не следва да се извършват произволни, под пазарните нива намаления на разноските от адвокатско възнаграждение, тъй като ще се постигне обратен на целения с чл. 101 ДФЕС ефект – постигане на свободна и лоялна конкуренция между упражняващите адвокатска професия. Последният въпрос се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с формално цитиране на нормата и твърдение за значимост на отговора за развитието на правото. Така формулираните въпроси удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като са относими към решаващите мотиви на въззивното определение, отразяващи резултата от преценката на въззивния съд за разумност и справедливост на присъденото адвокатско възнаграждение. Не се удовлетворява допълнителният селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: цитираната задължителна съдебна практика по първите два въпроса не съдържа отговор на същите, съобразен с отречената приложимост на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнагаждения, съгласно задължителните за съда постановки на решение на СЕС по дело С - 438/22. Доколкото последното жалбоподателят визира като паралелно обосноваван допълнителен селективен критерий, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, то отново не е удовлетворен допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като съдът се е произнесъл в съответствие с решението на СЕС. Според същото, Наредба № 1/09.01.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията, по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени. В., в обстоятелствената част на изложението, касаторът поддържа приложимост на Наредбата, като ориентир, без разпоредбите й да са императив, но отрича съдът да я е съобразил като ориентир, като се позовава на определено възнаграждение пет пъти по-ниско от предвидените минимални размери по Наредбата. Цената на спечелените от ищцата искове - от 6 000 лева – попада в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата, с кореспондиращ минимален размер 450 лева без ДДС, съответно 540 лева с ДДС или общо 1080 лева с ДДС. Съдът е присъдил адвокатско възнаграждение от 960 лева с ДДС, което не е петорно по-ниско от минималното по Наредбата. Предвид близките стойности / пренебрежима разлика от 120 лева /, неудовлетворен се явява допълнителния селективен критерий по третия формулиран въпрос, с цитираните определения по ч.т.д.№ 757/2023 г. и ч.т.д.№ 961/2023 г. на І т.о. на ВКС, според които „ размерите на адвокатските възнаграждения по НМРАВ могат да служат като ориентир при служебно определяне на възнаграждения, без да са обвързващи за съда. Тези размери…подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна страна на делото „. Липсата на драстично разминаване с определимите минимални размери по Наредбата, свидетелства за съобразяването й, като ориентир, от въззивния съд, но при отчитане и на значимите за съответното дело критерии. По идентични съображения не е удовлетворен допълнителния селективен критерий и по четвъртия и петия въпроси, относими / както и вторият / към значението на цената на иска, като критерий. Съдът е съобразил цената на всеки от исковете, спечелени от ищцата, като размера на присъденото възнаграждение от 960 лева се явява пропорционален на защитения й интерес, възлизайки на почти 1/12 от същия. Цитираната практика на ВКС, в частност определения по ч.т.д.№ 757/2023 г. и ч.т.д.№ 961/2023 г. на І т.о. на ВКС, в който смисъл е формирана и друга, непротиворечива практика на касационна инстанция, известна на настоящия състав, обективно изключва обосноваване на допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение