Определение № 6015 от 23.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 912/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. М. Г. срещу въззивно решение № 1274 от 06.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 433/2024 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 261321 от 29.11.2023 г. по гр. д. № 13242/2019 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против Н. М. Т. частичен иск с правна квалификация чл. 31, ал. 2, вр. с чл.111, ал.1 ЗС за сумата 81 000 лв. /при обща прентенция 146 844 лв./, представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване за периода 01.01.2014 г.- 30.09.2019 г. на 1/2 ид. част от УПИ *-*, кв. 145, по плана на [населено място], м. „Г. М.“, [улица], с площ по скица от 512 кв. м, и от построената в същия имот жилищна сграда, състояща се от сутерен, четири етажа, подпокривен тавански етаж и едноетажна пристройка с външен хидравличен асансьор. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът в първоинстанционното производство Г. М. Г. е бил вписан като едноличен търговец „РАЙ - 90 - Георги Георгиев“ и е осъществявал търговска дейност в обект семеен хотел „РАЙ“, находящ се в [населено място], район „С.“, [улица], като впоследствие е променил правноорганизационната форма от едноличен търговец на „РАЙ 90“ ЕООД. С договор за дарение, обективиран в нот. акт № 23/18.04.2012 г., същият е прехвърлил на ответницата - негова сестра, 1/2 ид. част от процесното дворно място и от построената в него жилищна сграда, като си е запазил пожизнено и безвъзмездно вещното право на ползване върху тази част, а с договор за продажба на дружествени дялове от 26.04.2012 г. е прехвърлил на ответницата всичките свои 100 дяла от капитала на „РАЙ 90“ ЕООД. Имотът е бил преустроен и ползван като семеен хотел, първоначално от ищеца, като едноличен търговец, а след това пак от него като едноличен собственик на капитала на ЕООД. По искова молба на Н. М. Т. пред Софийския районен съд е било образувано гр. д. № 31898/2016 г., по което Г. М. Г. е бил ответник. С разпореждане от 15.03.2016 г. на съдията докладчик по посоченото дело е оставена без движение подадена от него искова молба, с която е предявен частичен насрещен иск, имащ за предмет осъждането на Н. Т. да му заплати сумата 24 000 лв., при обща претенция от 38 250 лв., представляваща обезщетение за лишаването му от ползването на съсобствен недвижим имот и иск по чл. 108 от ЗС за предаване на владението на 1/2 ид. част от същия имот. Производството по това дело е било прекратено след отказ на предявените искове от страна на първоначалния ищец, като по настоящото дело липсват данни нередовностите на насрещните искове да са били отстранени, да е бил връчен препис от исковата молба на първоначалния ищец и насрещните искове да са били разгледани по същество. Липсват доказателства ищецът писмено да е поискал от ответницата заплащане на обезщетение за ползата, от която е лишен на 1/2 ид. част от процесния имот, върху която част има вещно право на ползване. Съгласно годишни данъчни декларации по чл. 92 ЗКПО за данъчен финансов резултат и дължим корпоративен данък през периода 2012 г.-2016 г. „Рай 2003“ ООД е реализирало загуби. От показанията на свидетеля И. е установено, че от 2000 г. процесната сграда е ползвана за хотел. Ищецът е разполагал с ключ и е посещавал имота само за да получи част от средствата, реализирани от търговската дейност, докато такава е била осъществявана в него. Според заключението на вещото лице по допусната оценителна експертиза обезщетението, поискано от ищеца, съизмеримо с пазарният наем за ползване на процесния имот като жилище, за периода 01.01.2014 г. - 30.09.2019 г. възлиза на сумата от 293 688 лв., респ. за 1/2 ид. част - 146 844 лв. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбите на чл. 31, ал. 1 и ал. 2 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато общата вещ се използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. В случая ищецът е носител на ограниченото вещно право на ползване на 1/2 ид. част от процесния имот, на който ответницата е изключителен собственик, но същият не е представил доказателства, че преди 01.01.2014 г. писмено е поискал от ответницата да не му пречи да ползва облагите на своето ограничено вещно право на ползване и да му заплаща обезщетение за в бъдеще за ползата, от която последната го е лишила с факта, че ползва и неговата 1/2 ид. част от имота. Исковата молба, инициирала настоящото производство, е подадена в канцеларията на съда на 11.10.2019 г. и последната може да се счита за покана за заплащане на обезщетение на ползите, от които е лишен за 1/2 ид. част от имота, на която има ограничено вещно право, но само за периода след тази датата. Наред с това е прието, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на факта, че ответницата го е лишила от правомощията, изпълващи съдържанието на ограниченото вещно право на ползване, и от облагите, които носи това ограничено вещно право, и че тя възмездно е предоставила на третото лице „РАЙ“ ООД ползването на неговата 1/2 ид. част от процесния имот. С оглед на това предявеният иск е приет за неоснователен, като съдът се е позовал на разясненията, дадени с ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Какви са задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на съдебния спор; 2. Длъжен ли е въззивният съд служебно да определи правилната правна квалификация на спора, след като вземе предвид изложените от ищеца в исковата молба факти и обстоятелства; 3. Какво е правното основание, на което носителят на ограничено вещно право на ползване върху недвижим имот може да претендира обезщетение от собственика на имота, че е лишен от ползването; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими доказателства в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните; 5. Обусловено ли е възникването на право за носителя на ограничено вещно право на ползване върху недвижим имот да получи обезщетение за ползването, от което е лишен, от изпращането на изрична писмена покана за плащане на такова обезщетение; 6. Необходимо ли е носителят на правото на ползване върху имота, който е лишен от възможността да упражнява своето право, да поиска лично да ползва общата вещ, за да възникне правото да получи обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС; 7. Фактът, че носителят на ограниченото вещно право на ползване не е допускан до съответния недвижим имот, следва ли да бъде доказан от ищеца в хода на съдебното производство, правната квалификация по което е определена от съда с позоваване на чл. 31, ал. 2 ЗЗД. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Насрещната страна по тази жалбата Н. М. Т. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По отношение на първите два въпроса касаторът се позовава на противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, каквото в случая не налице. Съгласно дадените в т. 2 на това тълкувателно решение задължителни разяснения за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/, а единствено при наличие на направено от страната позоваване във въззивната жалба или отговора. Дори да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В хипотеза на дадена от първата инстанция неправилна квалификация на предявения иск, въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота и неточност на доклада и дадените указания. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма /т. 3/. В случая във въззивната жалба конкретни оплаквания във връзка с доклада по делото не са правени, нито въззивният съд е преценил, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск е неправилна, поради което не е следвало да процедира по посочения по-горе начин. Третият поставен въпрос е по съществото на спора и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, още повече, че с оглед посочените по-горе допълнителни съображения на въззивния съд за постановяване на решението различната правна квалификацция на иска не би довела до други решаващи изводи, респ. същият няма обусвящо изхода на спора значение. В допълнение следва да се отбележи, че посочената от касатора казуална практика на ВКС не се отнася до настоящата хипотеза и противоречие с нея не налице. С решение № 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. № 30/2011 г., ІІ г. о., и решение № 31 от 25.02.2014 г. по гр. д. № 4745/2013 г., І г. о., е прието, че носителят на вещното право на ползване върху недвижим имот /не върху идеална част от него/ може да претендира на основание чл. 59 ЗЗД обещетение за това, че е лишен от ползването от лица, с които няма сключен договор за наем, вкл. собственика на имота, а с решение № 49 от 03.07.2020 г. по гр. д. № 2311/2019 г., ІІ г. о., е прието, че на това основание дължи обезщетение и носителят на ограниченото вещно право на ползване върху идеална част от имот спрямо съсобственик, притежаващ това право в пълен обем. Във връзка с четвъртия въпрос е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи; не е налице и противоречие със сочената от касатора казуална практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая въззивната инстанция е процедирала именно по този начин, като мотивите й са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. По отношение на петия поставен въпрос касаторът отново се позовава на противоречие на въззивното решение с решение № 31 от 25.02.2014 г. по гр. д. № 4745/2013 г., І г. о., с което е прието, че за претенцията на носителя на вещното право на ползване върху недвижим по чл. 59 ЗЗД не е необходима писмена покана, което, както се посочи по-горе във връзка с третия въпрос, е неотносимо към настоящата хипотеза. Шестият въпрос е решен в съответствие със сочената от касатора практика на ВКС – решение № 133 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 692/2018 г., ІІ г. о., и др., според която задължението за заплащане на обезщетение за ползване от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл. 84, ал.2 ЗЗД. Това становище е възприето и в ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС. Не е налице релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по този въпрос. Последният поставен въпрос сам по себе си няма обуславящо изхода на спора значение и не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, нито е налице противоречие с посочената във връзка с него практика на ВКС /решение № 133 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 692/2018 г., ІІ г. о./. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Разноски в полза на ответницата по жалбата не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени от нея. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,