Определение № 398 от 30.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5440/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Н. К., чрез адвокат К. В. от САК, срещу определение № 3021/07.12.2023 г., по в.ч.гр.д. № 3188/2023 по описа на Апелативен съд – София, с която след отмяна на Определение № 13817/15.11.2023 г. по ч.гр.д. № 11789/2023 г. на Софийски градски съд, е допуснато обезпечение на бъдещ иск, на Д. Н. К. срещу „ДЕНИСТРОЙ“ ЕООД [населено място], с ЕИК[ЕИК], с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за сумата 136 890 лв., платена при отпаднало основание, при условията на парична гаранция в размер на 13 689 лв. Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалваното определение в частта на паричната гаранция като неправилно и необосновано. Твърди, че съдът не е изложил мотиви и не е ясно защо е определена гаранция, и въз основа на какви критерии е определен нейният размер. Счита, че следва да бъде съобразено и обстоятелството, че се обезпечава бъдещ иск, подкрепен с представени доказателствата. Моли да бъде отменена определената парична гаранция. В представеното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 вр чл. 278, ал. 4 ГПК като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Длъжен ли е въззивният съд в обезпечителното производство да извърши анализ, да направи преценка и да формира извод относно наличието или липсата на „убедителни“ писмени доказателства?“; 2. „В случай че съдът допусне обезпечението при внасяне на гаранция, задължен ли е да я определи правопропорционално спрямо материалния интерес на бъдещия иск?“; 3. „Представлява ли нарушение на основните ръководни начала на гражданския процес бланкетното определяне на парична гаранция в размер на 10% от материалния интерес на бъдещия иск?“; и 4. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи подробни мотиви за начина, по който определя размера на гаранцията и предполагаемите вреди или е достатъчно единствено да го посочи, без да го обосновава?“. Поддържа се, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото - основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на определението. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира, че частната касационна жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Относно допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: За да отмени първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата на Д. Н. К. за допускане на обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД срещу „ДЕНИСТРОЙ“ ЕООД [населено място] за сумата в общ размер от 136 890 лв., платена при отпаднало основание, след разваляне на сключения между страните договор от 19.11.2021 г. поради пълното неизпълнение на договорните задължения от дружеството, въззивният съд приема, че бъдещия осъдителен иск е допустим и вероятно основателен, налице е обезпечителна нужда, а част от посочените обезпечителни мерки - запор на банкови сметки и запор на 4 бр. МПС са допустими и адекватни. С оглед извършената преценка на твърдените от молителя обстоятелства за пълно неизпълнение на договора от страна на дружеството – ответник и разваляне на договорната връзка, както и на представените доказателства, съдът е допуснал обезпечението на исковите претенции при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК- гаранция в размер от 13 689 лв. Посочено е, че в охранителното, което се развива единствено върху твърденията и доказателствата на молителя относно спорното право, не може да бъде направен категоричен извод относно основателността на иска, поради което е необходимо да бъде внесена гаранция на основание чл.391 ал.2 от ГПК. Необходимостта от внасяне на парична гаранция е обоснована и с вероятността за ответника да възникнат вреди при евентуалното отхвърляне на иска. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос – трябва ли да се мотивира преценката на съда относно наличието или липсата на „убедителни“ писмени доказателства не може да обуслови допускането на касационно обжалване, т.к. мотиви са необходими и в обжалваното определение такива са изложени, а несъгласието на касатора с формирания от съда извод представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на проверка след допускане на касационното обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че законът предпоставя допускането на обезпечение от евентуалната основателност на иска, която се преценява въз основа на представените от молителя писмени доказателства - чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК. Преценката на съда за вероятната основателност обаче може да бъде формирана и въз основа на кумулативното наличие на предпоставките на чл. 391, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, т.к. съгласно чл. 391, ал. 2 ГПК съдът може да иска от ищеца да представи парична или имотна гаранция, дори и искът да е подкрепен с убедителни писмени доказателства. В случаите, когато представените от молителя документи не създават у съда убеждение за вероятната основателност на иска, респективно когато представените доказателства не могат да обосноват в достатъчна степен извод за тази вероятна основателност, съдът задължително допуска обезпечението при условията на внасяне на парична /или имотна/ гаранция. От това следва изводът, че всяко колебание относно предполагаемата, вероятна основателност на иска, чието обезпечаване се претендира, следва да бъде отстранено посредством механизма на определяне на гаранция, особено като се има предвид едностранния характер на производството до момента на допускане на исканото обезпечение и уведомяването на ответната страна за него. Следва да се отбележи също, че преценката дали писмените доказателства са достатъчни за вероятната основателност на иска и от там за допустимостта на исканото обезпечение само въз основа на тях или и от необходимостта от представянето на гаранция, е винаги конкретна. Поставените правни въпроси от втори да четвърти се свеждат до въпроса за критериите, по които се определя размера на гаранцията по чл. 391, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и ал. 3 от ГПК. Въпросът е обусловил решаващата воля на въззивния съд, респективно обосновава и наличието на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В случая обаче не са налице допълнителните предпоставки за допускане до касация по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса са постановени множество определения по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК: определение № 446 от 30.07.2015 г. по ч.т.д. № 1832/2015 г. на ВКС; определение № 180 от 02.04.2009 г. по ч.гр.д. № 111/2009 г. на ВКС; определение № 431 от 24.09.2015 г. по ч. гр. д. № 4669/2015 г. на ВКС и др. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, включително разрешенията, дадени в мотивите към т. 5 от ТР № 6/14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, за да допусне исканото обезпечение, съдът е длъжен да извърши преценка за допустимост и вероятна основателност на иска, при която следва да изходи от изложените от ищеца твърдения и представените писмени доказателства, установяващи претендираното право или изключващи, унищожаващи или погасяващи отричаното право. В хипотезата на чл. 391, ал. 1, т. 1 вр. ал. 2 ГПК, когато съдът прецени, че обезпечението следва да се допусне при условията на гаранция, е длъжен да я определи съгласно ал. 3 – като тя следва да е съобразена с оглед размера на евентуалните преки и непосредствени вреди от неоснователно допуснато обезпечение, които би търпял ответника по обезпечения иск. Следва да бъдат отчетени всички релевантни факти, вкл. обема на претендираните от ищеца права и предполагаемата продължителност на процеса. Независимо, че не е изложил подробни мотиви, въззивният съд е съобразил размера на паричната гаранция с цената на бъдещия иск, предвид вида на обезпечителната мярка- налагане на запор върху банкови сметки и МПС на ответника до размера на исковата претенция, като определената гаранция не надвишава обичайните за практиката 10% от цената на обезпечения иск /определение № 529/05.12.2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 2377/2019 г., I т.о./. Произнасянето от въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Водим от изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение