Определение № 2873 от 16.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 2099/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „АРТ 07“ ЕООД, чрез процесуалния му пълномощник – адв. Мазганова, срещу определение № 2387/28.07.2026г., постановено по ч.гр.д. №1841/2026г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение рег. № 2434/ 01.06.2026 г. по т.д. № 1568/2025 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-17, с което на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е спряно производството по делото до приключване на т.д. № 24/2026г. по описа на Окръжен съд - Перник с окончателен съдебен акт. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваният акт е незаконосъобразен и постановен при нарушение на процесуалните правила. Счита, че неправилно въззивният съд е приел, че процесното дело следва да бъде спряно, тъй като соченото за преюдициално не било във фаза на редовно разглеждане и имало несигурност във висящността му, а именно било застрашено от прекратяване. Поддържа, че ответникът не е направил възражение по чл. 307 ТЗ в срока за отговор на исковата молба по настоящото дело, поради което това му право е преклудирано. Изтъква, че е неправилен и изводът на САС, че новообразуваното дело е преюдициално, тъй като евентуалната бъдеща промяна на цената на договорите по делото пред ОС – Перник не влияе на самото задължение за прехвърляне на имотите, предмет на процесния спор. Твърди, че двете производства имат различен предмет и различни правопораждащи факти, поради което липсва преюдициална връзка между тях. С оглед гореизложеното се претендира отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, частният жалбоподател се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси: 1. „Допустимо ли е спиране на дело след първото проведено съдебно заседание по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД до приключване на производството по друг иск, който е предявен след посоченото заседание?“; 2. „Допустим ли е предявеният нов иск за увеличаване на цената на сделката, касаеща същия имот и същите страни, по който вече е образувано самостоятелно дело?“; 3. „По действащия ГПК допустимо ли е предявяване на искове, касаещи предмета на вече заведен със съдебно дело правен спор извън преклузивния срок по чл. 133 ГПК и допустимо ли е спиране на предходно заведено дело?“. Частният жалбоподател поддържа, че САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 21/17.01.2011г. по ч.гр.д. № 485/2010г. на 1 г.о., определение №48/20.01.2017г. по ч.гр.д. № 5166/2016г. на 4 г.о., определение № 663/04.11.2009г. по ч.т.д. №582/2009г. на 2 т.о., като евентуално твърди, че поставените въпроси са от значение за правилното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът – „ГРИЙНЛАЙФ ИЗТОК“ ЕООД е подал отговор на частната касационна жалба от 09.09.2026г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. М. А., в който оспорва същата като неоснователна по подробно изложените доводи. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по жалбата и данните по делото, намира следното: За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че предмет на т.д. № 1568/2025 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-17, състав са искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявени от „АРТ-07“ ЕООД срещу „ГРИЙНЛАЙФ ИЗТОК“ ЕООД за обявяване за окончателни на два предварителни договора от 12.03.2020г. за покупко-продажба на недвижими имоти. Счел е, че предмет на исковата молба, по която е било образувано т.д. № 24/2026 г. по описа на Окръжен съд – Перник (след изпращане от САС по реда на чл. 23, ал. 3 ГПК на т.д. № 7/2026 г. на Окръжен съд - Кюстендил), са главни искове с правно основание чл. 307 ТЗ, предявени от „ГРИЙНЛАЙФ ИЗТОК“ ЕООД срещу „АРТ-07“ ЕООД, с които се претендира изменение на цената по сключените два предварителни договора, в посока нейното увеличение, и евентуални искове по чл. 266, ал. 2 ЗЗД. Анализирайки предпоставките за спиране на производството по чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК, САС е направил извод, че е налице връзка на обусловеност между двете дела. Въззивният съд е изложил, че въпросът за цената на недвижимите имоти – предмет на двата предварителни договора за покупко-продажба, и настъпили ли са драстични изменения в обстановката, при която цената е договаряна, които да налагат изменение в посока увеличението й, е предмет на разглеждане в производството за изменение на задълженията на страните по договорите, образувано по исковете с правно основание чл. 307 ТЗ. Изтъкнал е, че в особеното исково производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД към момента на приключване на устните състезания съдът ще извърши преценка за съдържанието на сключените договори и техните съществени елементи (включително цената) за изпълнение на задълженията на страните по него и за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ответника. Приел е, че съдът ще е задължен да съобрази силата на пресъдено нещо на решението по исковете по чл. 307 ТЗ и евентуално внесеното с него изменение в предварителните договори относно цената, явяваща се съществен елемент от съдържанието на тези договори. С тези съображения е счел, че производството по исковете по чл. 307 ТЗ е преюдициално по отношение на производството по исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Софийският апелативен съд е изложил, че са несъстоятелни доводите в частната въззивна жалба, че не било налице редовно висящо производство, тъй като производството по иска по чл. 307 ТЗ е висящо от датата на подаване на исковата молба по аргумент от чл.129, ал.5 ГПК и не се установява да е прекратено, а обстоятелството, че исковата молба е оставена без движение за отстраняване на нередовности е ирелевантно. Въззивният съд е счел за неоснователни доводите в частната жалба, че правото на „ГРИЙНЛАЙФ ИЗТОК“ ЕООД да предяви исковете по чл. 307 ТЗ е преклудирано по силата на чл. 133 ГПК ( респ. чл. 370 ГПК). Приел е, че потестативното право по чл. 307 ТЗ може да бъде предявено само с конститутивен иск, а не с възражение, а и с него не се отрича като цяло правото на ищеца по обусловения иск. Апелативният съд е направил извод, че незаявяването с отговора на исковата молба и в срока по чл. 367, ал. 1 ГПК на възражение за стопанска непоносимост не преклудира възможността на ответника да предяви иск по чл. 307 ТЗ в последващ процес. САС е приел за неоснователни и доводите в частната жалба, че от последователността на действията на ответника следвал извод за злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК, тъй като нито предявяването на иска няколко месеца след получаване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, нито неприлагането на документ за внесена държавна такса, водят до заключение за недобросъвестно упражняване на процесуални права. С така изложените мотиви, САС е потвърдил първоинстанционното определение за спиране на производството по делото. ВКС, настоящият състав на Първо търговско отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, представено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, тъй като не се установява вероятност обжалваният акт да е нищожен или да е недопустим. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното тълкувателно решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го изведе от изложението към касационната жалба. Първият поставен от частния жалбоподател въпрос е с оглед становището му, че неправилно е спряно производството по делото по иска по чл. 19, ал.3 ЗЗД до приключване на другия спор, искът по който е предявен след първото съдебно заседание по спряното дело и е свързан с третия въпрос за преклузивния срок по чл. 133 ГПК, като същите следва да бъдат обсъдени общо. Те са обуславящи за спора предвид изводите на въззивния съд, че спорът по иска по чл. 307 ТЗ е преюдициален и следва да бъде съобразена висящността му, независимо от това, че този иск е заведен след размяната на книжата по делото по исковете по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и проведеното първо съдебно заседание. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл. 297 – чл. 298, чл. 300, чл. 302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Относно приложението на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е формирана практика на ВКС, обективирана в определение № 2130 от 22.08.2023г. по ч. гр. д. № 2791/2019г. на ІІ т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. В същото съставът на ВКС се е позовал на разясненията в Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 8 от 07.05.2014 г. на ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. При наличието на обуславящо дело, съдът следва да спре производството, независимо дали това дело е заведено по-късно, респ. след първото проведено съдебно заседание по делото, тъй като за процесуалните предпоставки съдът следи служебно, включително на наличието им към датата на приключване на устните състезания. Определението на въззивния съд съответства на практиката на ВКС и обективира подробна и мотивирана преценка на съда за наличието на предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Съставът на САС е посочил, че съдът, разглеждащ иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, следва да извърши преценка за съдържанието на сключения предварителен договор – неговите съществени елементи, за изпълнението на задълженията на страните по него и за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ответника. По тези съображения в обжалваното определение е прието, че в случая се разглежда иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателни на два предварителни договора за продажба на недвижими имоти и съдът ще е задължен да съобрази влязлото в сила решение по иска по чл. 307 ТЗ, с който се претендира изменение на цената по предварителните договори /в посока увеличението й/, тъй като тя е съществен елемент на договорите. Не е налице противоречие със сочената от частния жалбоподател практика на ВКС, която е неотносима, тъй като първите два акта - определение № 21/17.01.2011г. по ч.гр.д. № 485/2010г. на 1 г.о., определение №48/20.01.2017г. по ч.гр.д. № 5166/2016г. на 4 г.о. са постановени в особеното делбено производство, а третият - определение № 663/04.11.2009г. по ч.т.д. №582/2009г. на 2 т.о. е по иск по чл. 74 ТЗ и отразява неговите особености. С оглед горното не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като разрешението на въззивния съд не е в противоречие с практиката на ВКС, а не се установяват и предпоставките по бланкетно посоченото от жалбоподателя основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Вторият поставен от частния жалбоподател въпрос не се явява обуславящ за спора, тъй като не е свързан с решаващите изводи на съда. Въззивният съд не е обсъждал допустимостта на исковете по чл. 307 ТЗ в конкретния случай, а само е преценил характера им и връзката на преюдициалност със спора, с който е сезиран СГС по спряното дело. САС е приел, че висящ спор по преюдициално дело има от момента на подаване на исковата молба, включително и при нередовности, до евентуалното му прекратяване с влязъл в сила съдебен акт и това е приел апелативният съд, като не е обследвал и коментирал допустими ли са исковите претенции по чл. 307 ТЗ. Предвид горното това питане не се явява обуславящо за спора, тъй като не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, и не може да обуслови допускането на касационно обжалване на въззивното решение. Не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивното определение и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. Не се установява обжалваният съдебен акт да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. От частния жалбоподател не са изложени конкретни доводи извън поставените въпроси, които са обсъдени, но не се споделят от настоящия съдебен състав, поради което не е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Предвид гореизложеното настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение,