Определение № 4613 от 16.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4355/2024 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. К. С.-Р., чрез адвокат З. Д., срещу решение № 153 от 19.04.2024 г. по в.гр.д.№ 761/2023 г. на Хасковския окръжен съд, с което: а/. е потвърдено решение № 260004 от 09.05.2023 г. по гр.д.№ 1548/2020 г. на Районен съд-Димитровград, с което са отхвърлени предявените от П. К.-С.-Р. срещу Ж. Н. Ж., Д. И. С., Ж. Д. К., Т. Г. А., А. Г. А., М. Д. Н., В. М. Н., С. М. Г., В. А. М., М. В. А., Д. В. М., Т. С. Д., Н. С. М., Н. Ж. В., В. Ж. В., К. Л. Т., Л. Т. Т. и Д. Т. Т., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителни установителни искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик по давност на следните земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място], [община], а именно: нива от 6.597 декара в местността “К.”, представляваща поземлен имот с идентификатор № *, нива от 4.192 декара местността “Г.”, представляваща поземлен имот с идентификатор *, лозе от 0.419 декара в местността “К.”, представляващо поземлен имот с идентификатор № *, нива от 7.284 декара в местността “Б. Б.”, представляваща поземлен имот с идентификатор № * и нива от 4.430 декара в местността “Ч.”, представляваща поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място]; б/. е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от П. К.-С.-Р. срещу Ж. Н. Ж., Д. И. С., Ж. Д. К., Т. Г. А., А. Г. А., М. Д. Н., В. М. Н., С. М. Г., В. А. М., М. В. А., Д. В. М., Т. С. Д., Н. С. М., Н. Ж. В., В. Ж. В., К. Л. Т., Л. Т. Т. и Д. Т. Т., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителни установителни искове за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на описаните имоти на основание наследяване на Ж. К. С. и е прекратено производството по делото в тази част.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, отмяната му и уважаване на предявения иск.

Подаден е писмен отговор от ответниците Д. В. М. и М. В. А., чрез адв. А. В., с който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото.

Останалите ответници по иска не са изразили становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че страните са наследници на Ж. К. С. (Ж. М. С.), починала на 02.08.1962 г. и на същите е възстановено правото на собственост върху процесните имоти по реда на ЗСПЗЗ, с влезли в сила решения № № 12-27/4. 01. 1999 г. и 12-01/4. 09. 1999 г. на ОСЗ – Димитровград. Приел е, че ищцата не е придобила правото на собственост върху процесните имоти на заявеното от нея придобивно основание – давност. Представените договори за наем на земеделски земи от 2018 г., от 2019 г. и от 2020 г., сключени между нея, в качеството й на наемодател, и “Ескалибур – Груп” ЕООД – [населено място], като наемател, не обосновават извод за упражнявано владение върху имотите, тъй като отдаването на съсобствен имот под наем от един от съсобствениците е действие на управление на общата вещ, а не на своене на идеалните части на другите съсобственици. Дори да се приеме, че със сключването на наемните договори ищцата е демонстрирала намерение за своене на притежаваните от ответниците идеални части от имотите, то от 2018 г. до подаването на исковата молба през 2020 г. не е изтекъл предвиденият в нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен давностен срок. Взет е предвид и фактът, че от изтичането през 2011 г. на седемгодишния срок на действие на договора за аренда от 2004 г., сключен от част от страните по делото, в качеството им на наследници на Ж. С., до подаване на исковата молба също не е изтекъл десетгодишният придобивен давностен срок. Прието е, че липсват и доказателства за извършени от ищцата едностранни действия, с които да е превърнала държането на идеалните части на останалите наследници във владение и да е демонстрирала пред тях намерение за своене. За недоказани са приети и твърденията на ищцата за извършена неформална доброволна делба, както и за установено спокойно, явно и непрекъснато владение върху спорните имоти. Напротив, твърденията й, че е упражнявала самостоятелно и необезпокоявано фактическа власт върху спорните имоти се опровергават от писмените доказателства по делото, а именно: договор за замяна на земеделска земя от 2004 г., в който като страни са участвали и част от останалите наследници; сключен от част от останалите наследници договор за аренда от 2004 г. за срок от седем години; сключени договори за наем от ответниците Ж. Н. Ж. и М. Д. Н., действали в периода 2011 г. - 2020 г.; издадено от Общинска служба по земеделие –Димитровград писмо, според което за периода от 2018 г. до 2020 г. са сключвани договори за наем по отношение на спорните пет имота, в които като наемодатели са посочени ищцата и част от ответниците.

Прието е, че в частта, с която е отхвърлен евентуален иск за установяване право на собственост върху процесните имоти на основание наследствено правоприемство от Ж. С., решението е недопустимо, тъй като такъв придобивен способ не е заявяван. Ищцата е въвела твърдение, че е изключителен собственик на процесните имоти само на основание придобивна давност. Не е поискала да бъде призната за собственик на идеална част от имотите, придобита по наследство от Ж. С., нито е формулиран евентуален петитум за признаването й за собственик на идеална част от имотите, съответна на наследствения й дял по закон. Липсва и правен интерес от такъв иск, доколкото ответниците не оспорват същата да притежава наследствен дял от имотите и квотата й в съсобствеността.

В изложение към касационната жалба се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с което са поставени следните въпроси:

„1. При произнасяне на първоинстанционния съд по въпросите за установяване на собственост по отношение на друг способ – наследствено правоприемство, за което се твърди, че липсва като заявено в исковата молба, но в процеса на делото пред първата инстанция са допуснати доказателства и развитие на процеса в тази насока, както и наличието на произнасяне на съда в тази насока, с решението си следва ли въззивния съд да извърши подробно и аргументирано разследване на основанията на този способ или с решението си само на това основание следва да обезсили първоинстанционния акт. Това прави ли цялото решение нищожно поради произнасяне по непредявен иск /според въззивния съд/ и води ли до обезсилване на цялото решение.

2. Липсата на произнасяне от съда за придобивната петгодишна давност, на която ищцата се е позовала при условията на алтернативност с десетгодишната давност дава ли възможност при приключване на спора с влязло в сила решение отново да се повдигне спор между страните само за това. Лишено ли е от правна логика да се инициира с липсата на произнасяне за кратката давност на ново съдебно производство, или с произнасянето за наличието или не на десетгодишната давност ищцата е лишена от правото си да поиска съдът да се произнесе за петгодишната давност, за която тя, като съсобственик твърди, че е владеела и ползвала земите.“

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос от изложението. Въпросът допустимо ли е решение по иск за собственост, постановено на незаявено придобивно основание или при липса на правен интерес е обсъждан многократно в практиката на ВКС (приема се еднозначно, че в коментираните хипотези съдебното решение е недопустимо), поради което разглеждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Тъй като изводите на въззивния съд съответстват на формираната по въпроса практика на ВКС, то не би могло да се приеме наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в коментираната част. За яснота следва да се посочи, че в случая наследствените права на ищцата върху процесните имоти не са били предмет на правния спор, нито се оспорват от ответниците. Ищцата е поискала да бъде призната за изключителен собственик на имотите на основание придобивна давност и спорният въпрос между страните по делото, по който се е произнесъл и въззивният съд, е дали в нейна полза се е осъществил придобивният способ по чл. 79 ЗС по отношение на процесните имоти, а не по отношение на идеална част от процесните имоти. Прието е, че идеалните части на останалите наследници – ответници по иска не са придобити от ищцата по давност, доколкото същата не е упражнявала владение върху същите. Ищцата не би могла да придобие по давност придобитите вече от нея по наследство и реституция по ЗСПЗЗ идеални части от имотите, поради което неоснователността на претенцията й в тази част произтича от твърденията в исковата молба. Обоснована е и констатацията на съда, че ответниците не оспорват ищцата да притежава идеална част от процесните имоти на основание наследствено правоприемство и реституция по ЗСПЗЗ.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос от изложението. Въпросът би бил от значение за изхода на делото в случай, че ищцата бе доказала твърдението си за завладяване на наследствените дялове на ответниците от процесните земеделски имоти, както и твърдението си за наличие на годно правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, на което е основано владението. В случая посочените обстоятелства не са установени, поради което отговорът на въпроса не би могъл да доведе до промяна на постановения по делото резултат.

С оглед изхода на делото, жалбоподателката ще следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответниците по касационната жалба Д. В. М. и М. В. А. сумата 800 лв. разноски за касационната инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,