Определение № 2064 от 03.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1828/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Лизингова-брокерска къща-Изира“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], действащо чрез процесуален представител адвокат С. Ч., срещу въззивно решение № 252 от 15.04.2024 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.т.д. № 382 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 260298 от 15.02.2023 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 8193 по описа на съда за 2019 г. С последното е отхвърлен предявеният от „Лизингова-брокерска къща-Изира“ ЕООД против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] иск по чл. 515, ал. 1, т. 2 КЗ за заплащане на сумата 26 000 лв., претендирана като частичен иск от общия размер от 95 791,99 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди върху ползвания от ищеца по договор за лизинг лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „С 350 Блутек“, с рег. [рег.номер на МПС], настъпили в резултат на ПТП от 12.01.2018 г. в [населено място], на [улица], по вина на водача на лек автомобил „Ланчия“, модел „Дедра“, с рег. № PI036IC, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от 22.01.2018 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния и процесуалния закон, противоречие с практиката на ВКС и ВС, необоснованост и очевидна неправилност. Твърди се, че въззивният съд е допуснал редица нарушения на процесуалните правила, които от своя страна са обусловили и неправилното приложение на материалния закон. На първо място се излагат съображения за очевидна неправилност на атакуваното съдебно решение с оглед практиката на ВКС, поради факта, че въззивният състав е отхвърлил иска само на основание, че механизмът на настъпване на процесното ПТП и характерът на щетите са различни от тези, отразени в констативния протокол за ПТП. Според касатора предявеният иск е установен в своето основание, но липсват данни за неговия размер. В тази връзка се твърди, че съдът е следвало да събере доказателства, дори и служебно, за размера на действително претърпените вреди, но такива по делото липсват. Поради това се сочи нарушение на разпоредбата на чл. 162 ГПК, което според касатора представлява съществено процесуално нарушение, обуславящо порок, който покрива критериите на понятието „очевидна неправилност“. Твърди се, че неправилно въззивният съд е възложил в тежест на ищеца да обори презумпцията за виновно поведение на водача на лек автомобил „Ланчия Дедра“, несъобразявайки, че ищецът е представил влязло в сила наказателно постановление, което установява противоправното поведение на водача Д., който е нарушил правилата за движение по пътищата и е реализирал процесното ПТП. Според касатора доказателствената тежест за оборване факта на извършените от водача на лек автомобил „Ланчия Дедра“ нарушения, довели до настъпване на процесното ПТП, е на ответника, а не на ищеца, както неправилно са приели и двете съдебни инстанции. На второ място се твърди, че в противоречие с практиката на ВКС и въпреки събраните пред въззивната инстанция нови доказателства, въззивният съд неправилно се е позовал на препращащата норма на чл. 272 ГПК и не е изпълнил задължението си да извърши самостоятелен анализ на събраните по делото факти и доказателства и да изведе самостоятелни правни изводи по тях, както и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания на ищеца. В допълнение се сочи, че препращането на основание чл. 272 ГПК е направено към немотивиран първоинстанционен съдебен акт. На трето място се оспорва кредитирането от страната на въззивния съд на автотехническата експертиза, без да бъде проверена правилността и доказателствената сила на заключението и без да се обсъдят всички доказателства по делото, което според касатора е в нарушение на задължителната съдебна практика. На четвърто място се твърди, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила и като не е уважил надлежното, относимо и допустимо доказателствено искане на ищеца по чл. 201 ГПК за назначаване на повторна автотехническа експертиза. На пето място се сочи, че в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която констативният протокол за ПТП, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, съставлява официален документ по смисъла на чл. 179 от ГПК, който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление на съставителя, но и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено волеизявление, въззивният съд е изтъкнал противоречието между свидетелските показания и съдържанието на протокола. Излагат се съображения, че с този извод въззивната инстанция е нарушила разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК, касаеща недопустимостта на свидетелските показания за опровергаване съдържанието на официален документ. На следващо място се твърди, че за същото ПТП по други две дела различни автоексперти са отговорили именно на въпросите за механизма на произшествието и свързаните с него обстоятелства, като са представили обосновани и пълни заключения. Касаторът изтъква, че те не са обвързващи за съда по настоящото дело, но са индиция за това, че установяването на механизма на ПТП е обективно възможно, стига съдът да положи необходимите усилия. В тази връзка се посочва, че отказът на въззивния съд да положи необходимите усилия, при вече осъществени действия в сходен процес, е в разрез с принципа на правната сигурност и оправданите правни очаквания. На последно място се обобщава, че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение на правото на справедлив съдебен процес, прогласено в чл. 6 ЕКПЧ, аспект от което е правото на достъп до правосъдие. Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на ново решение, с което изцяло да се уважи предявеният от „Лизингова-брокерска къща-Изира“ ЕООД иск. Претендират се разноски за трите съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, както и по ал. 2 ГПК. Поставят се следните въпроси, които според касатора са съществени за изхода по конкретното дело и са обосновали решаващите изводи на съда: 1/ „Когато е установено настъпването на ПТП и наличието на причинени от него щети, но е установено и че механизмът на настъпване и характерът на щетите са различни от тези, отразени в протокола за ПТП, може ли въззивният съд само на основание, че събитието не е настъпило по описания в протокола за ПТП начин да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 384, ал. 2 от КЗ?“ По този въпрос се твърди наличието на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК, като подробно изложените съображения в тази насока могат да бъдат обобщени в заявеното от касатора, че според него повече от очевидно е, че искът е установен в своето основание, като липсват данни за неговия размер, при подобна хипотеза приложение следва да намери разпоредбата на чл. 162 от ГПК, като размерът следва да бъде определен или по преценка от съда или чрез взимане на заключение на вещо лице, а отказът да бъде приложена тази норма е изключително съществено процесуално нарушение, обуславящо порок, който покрива критериите на понятието „очевидна неправилност“. 2/ „В тежест на ответника ли е по предявен иск по чл. 45 ЗЗД да обори презумпцията за вина на дееца, когато са установени деянието (действие или бездействие), противоправност на деянието, вреда и причинна връзка между деянието и настъпилата вреда?“ По този въпрос се твърди противоречие със задължителната съдебна практика, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: ТР № 3/13.01.2023 г. по тълк. дело № 3/2021 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 54 от 12.08.2022 г. по гр. д. № 876/2021 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, решение № 50035 от 23.03.2023 г. по гр. д. № 2446/2022 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение, решение № 407 от 07.11.2023 г. по н.д. № 787/2023 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение. 3/ „Препращащата норма на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението й да извърши самостоятелен анализ на събраните по делото факти и доказателства и да изведе самостоятелни правни изводи по тях, както и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба оплаквания на страната?“ По третия въпрос се посочват като съдебна практика, на която въззивното решение противоречи по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните решения: решение № 120 от 04.04.2013 по гр.д. № 964/21 г. на ВКС, IV ГО, решение № 85/28.05.2009 г. по т.д. № 768/2008 на ВКС, II ТО, решение № 24/10.03.2011 г. по т.д. 444/2010 г. на ВКС, I ТО, решение № 73 от 22.06.2012 г. по т.д. № 423/2011 г., ВКС, I ТО, решение № 98 от 25.06.2012 г. по т.д. № 750/2011 г., ВКС, II ТО. 4/ „Задължен ли е въззивният съд да възприеме и кредитира заключението на вещото лице, следва ли съдът да провери правилността на заключението, кои са основните критерии, въз основа на които съдът трябва да преценява доказателствената сила на заключението? Допустимо ли е съдът да направи извод въз основа на заключение на вещо лице, без да са налице данни за такъв извод в самото заключение и следва ли експертизата да бъде обсъдена ведно с всички доказателства по делото?“ По този въпрос касаторът се позовава на противоречие с решение № 50028/11.09.2023 г. по гр.д. № 3773/2021 на ВКС, решение № 11 от 01.02.2024 г. по т.д. № 2277/2022 г. на ВКС, I ТО, решение № 107 от 02.07.2020 г. по гр.д. № 2461/2019 на ВКС, IV ГО, при хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. 5/ „Длъжна ли е въззивната инстанция да допусне надлежно направено, относимо и допустимо доказателствено искане, в частност такова по чл. 201 от ГПК?“ По този въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, отново обуславяща хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: решение № 50028/11.09.2023 г. по гр.д. № 3773/2021 на ВКС, решение № 60097/26.01.2022 г. по гр.д. № 1624/2020 на ВКС. 6/ „Представлява ли протоколът за ПТП, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, официален документ, каква е обвързващата му доказателствена сила и допустимо ли е съдържанието му да бъде опровергавано със свидетелски показания?“ По шестия въпрос като съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се цитират решение № 85/28.05.2009 г. по т.д. № 768/2008 на ВКС, II ТО, решение № 24/10.03.2011 г. по т.д. 444/2010 г. на ВКС, I ТО, решение № 73 от 22.06.2012 г. по т.д. № 423/2011 г. на ВКС, I ГО, решение № 98 от 25.06.2012 г. по т.д. № 750/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 15/25.07.2014 г. по т.д. № 1506/2013 г. на ВКС, I ТО. 7/ „Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе само по наведените във въззивната жалба оплаквания, като реши спора но същество, като прави собствени изводи от събраните доказателства по наведените доводи от страните само в рамките на въззивните оплаквания?“ По седми поставен въпрос се твърди противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с решение № 34/22.02.2016 г. по гр.д. № 4657/2015 г. на ВКС, I ГО. Ответникът по касация Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат Т. Я., в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за настоящата съдебна инстанция. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, Софийски апелативен съд е споделил напълно фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на Софийски градски съд. По отношение на наведените във въззивната жалба оплаквания, очертаващи предметния обхват на въззивната проверка, Софийски апелативен съд е посочил, че в първоинстанционното решение е било прието, че вредите, чиято обезвреда е претендирана, не са били доказани, като не са били установени вида и обема на същите, както и не е било установено, че са били причинени в резултат на описаното в исковата молба ПТП. Въззивният съд не е споделил довода на „Лизингова-брокерска къща-Изира“ ЕООД, че описаното в констативния протокол № 38/12.01.2018 г. относно обстоятелствата във връзка с процесното ПТП е достатъчно, за да се установи механизма на самото ПТП, както и че претендираните вреди са били причинени по начина, описан в исковата молба. Според въззивния съд липсата на схема на ПТП в обсъждания констативен протокол от една страна, както и противоречията в свидетелските показания и констатациите в протокола от друга, са попречили за установяването на самия механизъм на произшествието. На следващо място въззивният съд се е позовал на назначената от него автотехническа експертиза, която е следвало да изясни спора от фактическа страна. Съдът е взел предвид следните изводи на вещото лице: с оглед доказателствата по делото и извършените симулации на удари, събитието не е настъпило по описания в протокола за ПТП място и начин; не е налице причинно-следствена връзка между щетите по автомобил „Мерцедес“ и механизма на ПТП, описан в протокола. По-натам съдът е посочил, че установеното с експертизата несъответствие на увредените участъци на процесния автомобил с мястото на контакт на причинилото удара МПС и последвалия удар с третия автомобил, съпоставени с реално констатираните увреждания на снимковия материал по делото, изключват наличието на причинно-следствена връзка между процесното ПТП и вредите, за които се претендира обезщетението. С оглед на гореизложеното, въззивният съд е възприел заключението на вещото лице, като е счел за правилен извода на първоинстанционния съд, че не са били доказани вредите от процесното ПТП, механизмът на ПТП и причинната връзка между щетите по процесния автомобил „Мерцедес“ и събитието. Поради това Софийски апелативен съд е заключил, че не е налице задължение на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ да заплати на ищеца „Лизингова-брокерска къща-Изира“ ЕООД сочените имуществени вреди. Така мотивиран, въззивният съд е потвърдил изцяло обжалваното пред него първоинстанционно решение. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Твърденията на касатора в тази им част досежно нарушаването от страна на въззивния съд, на разпоредбата на чл. 162 от ГПК, са относими изцяло към правилността на съдебния акт, схващана обаче като основание за касиране на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не към очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з., като основание за допускане на касационното му обжалване. На свой ред правилността на решението може да бъде преценявана само след евентуалното му допускане до касационен контрол в производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова по чл. 288 от с.з. с предмет преценка само наличието или не на основания за такова допускане. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Освен това, така поставен, въпросът би имал смисъл, при установеност по делото освен на деликта и на настъпили щети, но и на обстоятелството, че същите са причинени именно от конкретното, увреждащо действие – в случая ПТП, т.е. на причинно-следствена връзка между деликта и щетите, съществуването на каквато в случая е ясно и категорично отречено от съда - съдът еднозначно е приел, че процесните вреди не са причинени от процесното ПТП, а несъответствието на увредените участъци на процесния автомобил с мястото на контакт на причинилото удара МПС и последвалия удар с третия автомобил, съпоставени с реално констатираните увреждания на снимковия материал по делото, изключват наличието на причинно-следствена връзка между процесното ПТП и вредите, за които се претендира обезщетението. Вторият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като несъответен на действителните обстоятелства по делото и на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, и видни от мотивите му. Въпросът предполага, ясно видно от буквалното му съдържание, по делото да „…са установени деянието (действие или бездействие), противоправност на деянието, вреда и причинна връзка между деянието и настъпилата вреда.“ В случая въззивният съд въобще не се е произнасял по въпроса за вината, камо ли да е възлагал в тежест на ищеца да обори презумпцията за виновно поведение на водача на лек автомобил „Ланчия Дедра“, в противоречие с презумпцията по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, както това необосновано се твърди от касатора, доколкото съдът, в противоречие именно с предпоставяното от въпроса на касатора, е приел, че в случая не са доказани нито процесните вреди, нито причинно-следствената им връзка с конкретното, процесно ПТП, поради което и именно ответникът не отговаря по претенцията на ищеца. Процесуалните трети и седми от въпросите на касатора са обуславящи за изхода на всеки гражданскоправен спор, пренесен за решаване и пред въззивна инстанция, като относими към императивно законоустановените задължения на съда, включително и на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона, при което дължи преценка на ангажираните по делото доказателства за установяване на спорните по делото факти и връзките между тях, и на доводите на страните /чл. 12, чл. 153, чл. 235, ал. 2 и ал. 3, чл. 236, ал. 2 ГПК/, както и да изложи собствени мотиви по спорните в производството обстоятелства по делото, и значението им за правния спор, поради което на същите въпроси може да бъде признато качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Противно на претендираното от касатора, въззивният съд е изложил собствени мотиви по пренесените, като спорни и пред въззивната инстанция, обстоятелства по делото, именно въззивният съд е допуснал, изслушал, обсъдил и кредитирал, останалата неосъществена в първоинстанционното производство експертиза за установяване на същите обстоятелства, изложил е и собствени мотиви относно правната страна на спора и това, съчетано с препращането /с оглед потвърждаването на първоинстанционното решение/ на основание чл. 272 от ГПК към мотивите и на първоинстанционния съд, съставлява в достатъчна степен изпълнение на задълженията му като инстанция по съществото на спора, съобразно цитираната от касатора практика на ВКС, включително задължителната. Изложеното по-горе е относимо и към четвъртия въпрос на касатора. Същият е правен и въпреки че както е формулиран в началото му, отговорът му до голяма степен би зависил от конкретните обстоятелства по делото, може да му бъде признато качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В мотивите на съда е обективирано обсъждане на заключението на вещото лице, включително във връзка и с останалите доказателства по делото, и в степен, достатъчна според съда да обоснове главните му изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, а с оглед действителното съдържание на заключението на вещото лице, на заявеното от него при разпита му в открито съдебно заседание и на мотивите на въззивния съд към решението му, обосноваващото въпроса твърдение на касатора, че съдът е придал на заключението на вещото лице съдържание и изводи, каквито същото не съдържа, не съответства на обстоятелствата по делото. Петият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване – процесуално задължение за въззивния съд непременно да допусне нова експертиза при условията на чл. 201 от ГПК, само защото е направено такова искане от страна в производството, процесуалният закон не урежда, а дали и доколко при направено такова искане, недопускането му съставлява или не неизпълнение на процесуалните задължения на съда /и въззивния/, императивно вменени му от закона, изцяло зависи от спецификите на случая и конкретните обстоятелства по отделното дело, което отрича възможността на въпрос, като формулирания да се признае качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Шестият въпрос може да бъде признат за годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него не е налице допълнителният критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не е приел нещо в противоречие с цитираната от касатора практика – нито че констативният протокол за ПТП не съставлява официален документ /което според постоянната практика на ВКС се отнася обаче само до частта му, покриваща установените в чл. 179 от ГПК изисквания – досежно удостоверените изявления пред съставителя и извършените от него и пред него действия/, нито че в частта му, в която съставлява официален документ, същият не се ползва с материална доказателствена сила, нито пък че в тази му част съдържанието му може да бъде опровергавано със свидетелски показания, в противоречие с чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК. В тази част от мотивите си съдът е посочил само, че не споделя довода на ищеца, че описаното в констативния протокол за ПТП относно обстоятелствата във връзка с процесното ПТП е достатъчно, за да се установи механизма му, както и че претендираните вреди са били причинени по начина, описан в исковата молба. Според въззивния съд липсата на схема на ПТП в обсъждания констативен протокол от една страна, както и противоречията в свидетелските показания и констатациите в протокола /което поначало не би могло да се отнася към конкретния механизъм за настъпване на ПТП, на което съставителят по общо правило, а и конкретно в случая, не е очевидец/ от друга, са попречили за установяването на самия механизъм на произшествието. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение