Определение № 1413 от 26.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3232/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от А. М. А. и Т. В. А., двамата от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Ж. против въззивно решение № 5 от 13.01.2023г. по в.гр.д. № 348/2022г. на Апелативен съд Варна,в частта, с което е потвърдено решение № 260008 от 12.05.2020г. по гр.д.№ 921/2020г. на Окръжен съд Добрич като е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.2а ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и са присъдени разноски. Като основание за допустимост касаторите се позовават на нормата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси, касаещи задължението на съда както да съобрази настъпилите по време на процеса факти от значение за решаване на спора, така и да изложи обосновани мотиви, след като обсъди всички доводи на страните и ангажираните по делото доказателства. Третият поставен въпрос касае начина на определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и по-специално – дали следва съдът да вземе пред вид и да обсъди икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането и дали принципът на справедливостта изисква преценка на всички конкретно установени релевантни обстоятелства. Срещу подадената от касационна жалба е постъпил отговор от Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, наричана по-долу за краткост Комисията, чрез процесуалния представител юрисконсулт С.. Оспорва наличието на посоченото специално основание за допустимост и счита постановения акт за правилен. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е приел предявеният иск с правно основание чл.2а ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за недоказан, а този за неимуществени вреди за частично основателен, съответно до размер на 10 000лв.за първия касатор и 5 000лв.за втората, приемайки следното: Образувано е производството по чл.22, ал.3 ЗОПДИППД/отм./, вр. чл.390 ГПК и с определение № 390 от 20.07.2009г., е допуснато обезпечение на бъдещи искове по чл.28 ЗОПДИППД/отм./ за отнемане на имущество на обща стойност от 15 065 843лв. чрез налагане както на възбрана /върху общо осемнадесет недвижими имоти, от които пет собственост на ищците, два на „Би Ей Инвесто“ООД, два на „Атанасов“ ЕООД, четири на „Компания за инвестиции и развитие“АД и пет на „Атанасов инвест“ ЕООД/, така и чрез налагане на запори върху банкови сметки, дружествени дялове, акции и МПС, собственост на физическите лица и техните дружества. Близо година по-късно, с определение от 9.06.2010г., наложените обезпечения са отменени, на основание чл.390, ал.3 ГПК /поради непредставяне на доказателства за предявяване на иска в определения от съда срок/. Впоследствие са предявени искове по чл.28 ЗОПДИППД/отм./, във връзка с което е образувано гр.д.№ 85/2010г.на ДОС. По него отново е допуснато обезпечение, но само чрез налагане на възбрана. Предявените искове са отхвърлени през 2014г. При предявяване на настоящите искове за обезщетение, ищците са твърдели, че наложените обезпечителни мерки са станали причина за възникване в тяхна тежест на задължения за лихви и разноски по вече сключени от тях договори за кредит, от което те са претърпели вреди, за които сега претендират обезщетение. Въззивният съд е преценил твърденията за недоказани, защото :1.обявяването на кредитите за предсрочно изискуеми след налагането на обезпечението по ч.гр.д.№ 662/2009г. на ДОС не е доказателство, че преди това задълженията по сключените през 2007г. и 2008г. четири договори за кредити са изпълнявани в срок, 2. При последващото налагане на обезпечение през 2010г. банковите сметки на ищците не са били запорирани и те са могли да ползват средствата си /като направят искане за вдигане на запорите/, но не са се възползвали от тази възможност. Вместо това - вдигането на запорите е станало по искане на Комисията през 2016г., 3. Не е доказано причиняване на имуществените вреди, защото не е установено действията на Комисията да са направили невъзможно изпълнението на поетите от ищците задължения. Въззивният съд е приел, че действията на Комисията – които са били незаконосъобразни, след като исковете по чл.28 ЗОПДИППД/отм./ са отхвърлени - са причинили на ищците неимуществени вреди, защото са им причинили нервност, несигурност поради затруднения от финансов характер, притеснения за имуществото, които са продължили за период от шест години. Пред вид ангажираните гласни доказателства, съдът е приел, че доколкото ищецът се е занимала по-активно с финансовите въпроси, а ищцата не е споделяла подробности относно психическото си състояние във връзка с наложените обезпечителни мерки, справедливият размер на обезщетение за двамата следва да е в различен размер, съответно от 10 000лв. и 5 000лв. При тези мотиви, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото за тях не е налице посоченото специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и същите са разрешени от въззивният съд в съответствие с установената практика на ВКС. Първият въпрос, касаещ приложението на чл.235, ал.3 ГПК, е поставен от касаторите във връзка с представена от тях пред въззивния съд спогодба от 1.10.2022г., сключена между тях и дружество, кредитор по четирите договори за заем „Колект Д2“ЕООД, която те определят като настъпил по време на процеса факт, от значение за решаване на спора, който не е бил съобразен. Със същата подписалите я страни се договарят, че при условие, че всеки от длъжниците изплати на кредитора в срок до 23.12.2022г. по 100 000лв.от дължимите лихви, наказателни лихви и разноски /които към момента възлизат на 1 225 000лв./,то изцяло ще отпадне задължението им за лихви, наказателни лихви и разноски, което е натрупано и за в бъдеще няма да дължат такива. Спогодбата е приета като доказателство, но решаващите мотиви на съда са, че по делото е останала недоказана тезата на ищците, че установените по делото като натрупани в тяхна тежест задължения /включително и тези, установени със описаната спогодба/ са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразните действия на Комисията. В този смисъл, въззивният съд е изпълнил и задължението си, във връзка с което е поставен и вторият въпрос от касаторите, да изложи мотиви, обсъждайки всички доводи на страните и ангажираните по делото доказателства, с които да обоснове правните си изводи. В настоящето производство по допустимост, касационната инстанция не може да анализира ангажираните по делото доказателства и да извършва преценка за правилност. Независимо от това следва да се посочи, че въззивният съд е извел изводите си въз основа на постановките, развити в ТР № 3/12.12.2012г. по т.д.№ 3/2012г.на ОСГТК на ВКС, съгласно които пропуснатата полза като елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. В случая, в съответствие с правилото на чл.154, ал.1 ГПК, въззивният съд е приел, че страната не е доказала твърденията, на които основава своите искания и възражения, поради което и е отхвърлил иска за имуществени вреди като недоказан. Относно третият поставен въпрос, касаещ начина на определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил многобройната съдебна практика, основаваща се на ППВС № 4/1968г. Дължимият размер на обезщетение се определя въз основа на всички конкретно установени релевантни обстоятелства и в случая, съобразените от въззивния съд са изложени в мотивите му. Икономическите показатели и стандартът на живот към датата на увреждането също са релевантни обстоятелства и независимо, че изрично не са посочени, съобразяването им е имплицитно, пред вид факта, че обезщетението се присъжда към датата на увреждането.Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение