Определение № 472 от 28.05.2013 г. на ВКС по т. д. № 1115/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ответника [фирма] срещу Решение № 1623/22.10.2012г. по въззивно гр.д.№ 3453/2011г. на Софийски апелативен съд, 8 състав, с което е потвърдено Решението на Софийски градски съд по гр. д. № 11994/2010г. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на А. Г. сумата 23 750 евро и на Д. Д. сумата 4 750 евро на основание чл.92 ЗЗД- неустойка за забава в строителството, уговорена в договор за учредяване право на строеж от 01.02.2006г. срещу задължение за изграждане на обект, дължима за периода 27.03.3009г.-22.10.2010г., ведно със законната лихва, считано от 22.10.2010г. Касаторът поддържа, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и при същество нарушение на процесуалните правила, поради което следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго за отхвърлянето на исковете със законните последици. В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК посочва, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по процесуалноправните въпроси може ли съдът да обоснове решението си без да обсъди всички събрани по делото доказателства и без да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение; както и по материалноправните въпроси: следва ли съдът да освободи длъжника от отговорност за неустойка, ако кредиторът не окаже необходимото съдействие; следва ли преценката за прекомерност на неустойката да се прави във всеки конкретен случай, като намаляването да стане с оглед съотношението на размера на неустойката с действително претърпените вреди; противоречи ли на добрите нрави неустойка, ако води до обогатяване на страната, в чиято полза е уговорена; следва ли съдът служебно да намали неустойката, предвид нейният размер и приетите за установени факти по спора; налице ли е заобикаляне на закона, когато кредиторът предявява с отделни искове неустойки на едно и също основание за различни периоди от време и по този начин неустойката значително надхвърля претърпените вреди. Допълнителното основание за приложното поле на касационното обжалване е обосновано по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, а по отношение на последния процесуалноправен въпрос по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Във връзка с твърдението за противоречие на решението с практиката на ВКС и практиката на съдилищата са цитирани и приложени съдебни актове. От насрещните страни по спора А. Г. и Д. Д. е постъпил писмен отговор срещу наличието на основанията за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира се заплащането на разноски за производството. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл.283 ГПК, но искането за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси е неоснователно. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение, по силата на което в полза на касатора е било учредено право на строеж за конкретно посочени обекти срещу задължението му със собствени средства да извърши строителството. Прието е за безспорно, че учредителите са изправна страна по договора, а приобретателят не е установил изпълнението на поетото задължение да построи сградата в 24 месечен срок от датата на съставяне на протокола за определяне на строителна линия и ниво /от 10.02.2006г./ и неизпълнението е забавено с 19 месеца. С оглед на това е мотивирано, че в тежест на ответника е възникнало задължението да заплати уговорената в раздел ІV, т.6 от договора неустойка за исковия период от 1 500 евро месечно. Въззивният съд е посочил, че на основание чл.269, изр.второ ГПК е обвързан от оплакванията в жалбата, които касаят правилността на решението, а въведеното твърдение е за липса на съдействие на кредиторите за осигуряване достъп до сградата, довело до невъзможност дружеството да започне изпълнение на задължението си. Приел е, че възможността да се прави това възражение е преклудирана, тъй като не е заявено своевременно с отговора на исковата молба, а освен това е и опровергано от писмените доказателства и от заключението на приетата техническа експертиза. Поставеният като процесуалноправен въпрос е относим към евентуално допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, а не към общото основание за допускане до касационно обжалване. При формулирането му касаторът смесва основанията за касиране на решението с основанията за допускане до касационно обжалване. Първият материалноправен въпрос за допустимостта длъжникът да бъде освободен от отговорност за неустойка, ако кредиторът не окаже необходимо съдействие за изпълнение на задължението не е обсъждан във въззивното решението защото, както е посочил апелативният съд, това възражение е направено във въззивната жалба и е преклудирано. С отговора на исковата молба касаторът не е въвел твърдението, на което се позовава пред въззивната инстанция, че учредителите на правото на строеж не са осигурили регламентиран достъп до имота /строителна площадка/, за да започне изпълнителят строителството. Всички останали материалноправни въпроси, свързани с прекомерност на неустойката и допустимостта тя да бъде намалена се поставят за пръв път в касационната жалба. Възражение за прекомерност и искане за намаляване на неустойката касаторът не е правил, поради което поставените правни въпроси са извън предмета на спора и не могат да формират общото основание за допускане до касационното обжалване. Поради липса на първата предпоставка – обосноваване на правен въпрос, включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обуславящ изхода на спора, е безпредметно обсъждането наличието на допълнителните основания за допускане до касационна проверка на обжалваното решение. Разноски за настоящото производство не следва да се присъждат на ответниците по касационната жалба, тъй като доказателства за извършването им не са представени. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.