Определение № 206 от 19.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 239/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 11449/02.12.2024 г. на С. Л. Д., подадена чрез адвокат Е. Б., срещу въззивно решение № 351/21.10.2024 г. по в. гр. д. № 626/2024 г. на Окръжен съд - Пазарджик. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите относно реда и начина на плащане на обезщетението за придаваемо дворно място по дворищно-регулационен план, приет през 1979 г. при действие на ЗТСУ и задължението на въззивния съд да обсъди въведените във въззивната жалба оплаквания и възражения, както и да извърши анализ на събраните по делото доказателства. Ответникът по касационната жалба – Г. С. П., чрез адвокат Ч. Ч., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в които твърди, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 993/26.07.2024 г. по гр. д. № 4651/2023 г. на Районен съд - Пазарджик, с което на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР и чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на С. Л. Д., че Г. С. П. е собственик на реална част с площ 98 кв. м. от имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], която площ е заснета грешно в границите на имот с идентификатор ***, вместо в границите на имот с идентификатор ***, заключена между буквите А, Б, В и Г, оцветена в жълт цвят на приложение № 3 към СТЕ, което приподписано от съда се явява неразделна част от решението, и С. Л. Д. е осъдена да предаде на Г. С. П. владението върху процесната реална част. Въззивният съд е приел, че с договор за дарение от 1993 г. Д. П., Н. С., С. Л. и С. П. са прехвърлили на ищеца Г. П. правото на собственост върху недвижим имот пл. №*, с площ от 721 кв.м., за който е отреден парцел *-* в кв. 105 по плана на [населено място], ведно с построената в него масивна жилищна сграда. Ответницата С. Д. въз основа на договор за дарение от 1975 г. се легитимира като собственик на имот, представляващ парцел в кв. 22 по плана на [населено място], с площ от 600 кв.м., ведно с построените в него паянтова къща и лятна кухня. От заключението на техническата експертиза съдът е приел, че през 1949 г. при действието на ЗПИНМ /отм./ е приет регулационен план на [населено място] – сега квартал на [населено място]. Според този план за дворно място пл. № * е отреден парцел *-* в кв. 22, който представлява имота, придобит от ответницата през 1975 г. По същия план за дворно място пл. № * е отреден парцел *-* в кв. 22, съответстващ на имота на ищеца. По действащия регулационен план на [населено място] от 1979 г. УПИ *-* и УПИ *-* в кв. 105 са идентични с парцели *-* и *-* в кв. 22 по обезсиления план от 1949 г. В действащите КК и КР имотите на страните са заснети като ПИ с идентификатор *** и ***. При съпоставяне на регулационния план и кадастралната карта е констатирано, че придаваемата част към имота на ищеца от имота на ответницата е отразена в кадастралната карта като част от имота на С. Д.. От протокол на комисия по чл. 265 ППЗТСУ /отм./ от 14.07.1980г. е установено, че през 1980 г. по искане на Г. С. П. /лице, различно от ищеца по настоящото дело/ дворното място, придаващо се от имот пл. №* към парцел *-*, собственост на наследници на Г. Д. П., е оценено на 300 лева и има площ от 100 кв.м. Прието е, че с приходна квитанция от 15.01.1991 г. наследниците на Г. Д. П. са платили сумата 300 лева за придаваемо дворно място за С. М. /сега Д./. На 05.05.1992 г. от ОбНС -Белово е отправено искане за издаване на нотариален акт за тази част по реда на чл. 134 ЗТСУ/отм./, като в обяснителна записка е посочено, че дължимата сума за регулационните сметки е внесена с квитанцията от 1991 г. В представено от ответника удостоверение от от 14.10.2021г. на община Белово е посочено, че липсват данни за уредени регулационни сметки за имота с УПИ *-*. Представен е и втори протокол на комисия по чл. 265 ППЗТСУ /отм./ от 1996 г., в който е посочено, че по искане на Г. П. процесното придаваемо място е оценено на 5000 лева. Двата документа са оспорени от ищеца, като в отговор на поставено искане за представяне на заявлението за изготвяне на втори оценителен протокол, от община Белово е посочено, че същото не е открито в техните архиви. Съдът е изложил съображения, че доколкото е изработен цялостен план на населеното място, за преценка на обстоятелството дали същият е приложен, следва да бъде направена проверка изпълнени ли са изискванията на чл. 33, ал. 2 ЗТСУ /отм./, в хипотезата на изплатено обезщетение за отчуждената реална част при условията, посочени в ППЗТСУ /отм./. Установено е, че сумата по приходната квитанция от 1991 г. е внесена в община Белово, а не в Държавна спестовна каса, каквото изискване е поставено в чл. 282 ППЗТСУ /отм./. Съдът е отбелязал, че аналогичната разпоредба на чл. 105, ал. 1 ППЗПИНМ /отм./ е предвиждала внасянето на обезщетението да се извършва в общината. И при това развитие на правната уредба целта на закона е извършването на плащане и предоставянето на възможност на правоимащия да получи внесената сума. От извършените отбелязвания върху квитанцията и обяснителната записка от общината може да се направи извод за осъществена процедура по уреждане на регулационните сметки, като на правоимащия е била предоставена възможността да получи обезщетението. Посочено е, че не следва друг извод и от извършената през 1996 г. нова оценка, тъй като установените действия по оценяване и плащането на придаваемото място са били извършени вече от праводателя на ищеца. С тези аргументи съдът е приел, че е налице приложен регулационен план, което обстоятелство не е съобразено при изработване на кадастралната карта, поради което неправилно част от имота на ищеца с площ от 98 кв.м. е заснета като част от имота на ответницата. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият от поставените въпроси за реда и начина на плащане на обезщетението за придаваемо дворно място по дворищно-регулационен план, приет през 1979 г. при действие на ЗТСУ, не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението в посочената хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице твърдяното противоречие с цитираната практика на ВКС. Решение № 780/2009г. по гр.д.№ 3034/2008г. на ІІІ г.о. е неотносимо към повдигнатите въпроси. С него е даден отговор на въпросите: предпоставките, при които отчуждаване при дворищна регулация по ЗПИНМ следва да се счита приложена и равнозначни ли са с оглед правните последици непредаването на внесена в общината сума в хипотезата на §105 ППЗПИНМ и липсата на съобщение по реда на ГПК при режима на чл.237, ал.2 ППЗТСУ. В разглеждания случай въззивният съд е проследил дали са изпълнени изискванията на приложимия чл. 33, ал. 2, предл.2 ЗТСУ /отм./, в хипотезата на твърдяно изплатено обезщетение за отчуждената реална част при условията, посочени в ППЗТСУ /отм./. Приел е от всички доказателства по делото за доказано извършено плащане на сумата по приходната квитанция от 1991 г., макар да е била внесена в община Белово, а не в ДСК, каквото изискване е въведено в чл. 282 ППЗТСУ /отм./. При това положение с оглед на обсъдените приходна квитанция от 15.01.1991г. и писмо от 05.05.1992г. на ОбНС- Белово до нотариуса за издаване на нотариален акт за недвижим имот, придаден към парцел по регулация, е направил и извод за уредени между страните облигационни отношения във връзка с плащането на придаваемата част, независимо че обезщетението е внесено в общината. Решение № 1491/2009г. по гр.д.№ 5184/2007г. на ІV г.о. е постановено по реда на чл.218а, ал.1 ГПК /отм./ и не съставлява задължителна практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Освен това то разглежда контретно установена фактическа обстановка и според нея приема, че твърденият факт на плащане стойността на придаваемото се място не е установен от свидетелските показания, а извършеното след определения срок плащане е ирелевантно. Посоченото от касатора противоречие с практика на ВКС като „гр.д.№77/2021г.“ вероятно касае решение № 60120/2021г. по гр.д.№ 77/2021г. на І г.о. Това решение не може да се приеме за относимо към така поставения въпрос. С него се разглежда въпрос: при наличие на констативен нотариален акт за придобиване по регулация части от недвижим имот по реда на ЗПИНМ /отм./, установяващ заплащане на паричното обезщетение за придаваемите по ДРП място, установява ли се по безспорен начин придобиване на придаваемите се места, като се дават разяснения относно трите хипотези за прилагане на регулацията, една от които е заплащане при действието на ЗПИНМ и при ЗТСУ. В случая в обжалваното решение е прието, че изискването за заплащане на придаваемото се място е изпълнено. Вторият въпрос също не предпоставя допускане на касационно обжалване на решението. Въззивният съд е обсъдил доводите на страните и относимите доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Той е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. С оглед релевираните в жалбата оплаквания трябва да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Въззивният съд е обсъдил посочения от касатора Протокол № 2/1996г. на комисия по чл.265 ППЗТСУ – оспорен от ищеца с твърдение, че не е отправяно от него заявление за нова оценка. Обсъдено е писмо на община Белово за липса в архива й на заявление от ищеца във връзка с протокола. Посочено е, че дори да е налице такова искане, респ.нова оценка, те са ирелеватни, защото са направени след извършеното плащане на стойността на придаваемото се място. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК, на ответника по касация не следва да се присъждат разноски поради липса на доказателства такива да са направени. Приложеният договор за правна защита и съдействие № 000121 съдържа данни за уговорено адвокатско възнаграждение от 1000 лева, но не и за неговото заплащане. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.