Определение № 587 от 23.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 2720/2018 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД /“КТБ“ АД/ – в несъстоятелност, срещу решение №1715 от 04.07.2018г. по в.т.д.№735/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение №1710 от 01.09.2017г. по т. д. №3628/2016г. на Софийски градски съд, в обжалваната му част, с която по възражение с правно основание чл.66 ал.6 от ЗБН, предявено от „НУРТС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, е отменено решение №ЗБН 66-334/14.01.2016г. на синдиците на „КТБ“ АД /н./, в частта, с която е отхвърлено възражението на „НУРТС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД досежно поредността на вземанията му и е изменена поредността на удовлетворяване на приетите вземания, придобити чрез цесии в общ размер от 46 705 454,62 лева от т.7 на т.4 по чл.94 от ЗБН. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно – необосновано и незаконосъобразно, постановено при необсъждане на всички относими доказателства, а от друга страна – в противоречие със събраните по делото доказателства и установеното фактическо положение, което е довело до нарушение на материалния закон. Излага доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че „НУРТС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, има качеството на „вложител” в „КТБ“ АД /н/., тъй като с прехвърлянето на вземането по договор за влот правата и привилегията на вложителя са преминали у цесионера. Поддържа, че предл.1 от дефиницията за „вложител” по смисъла на пар.1, т.4 от ДР на ЗБН предвижда наличието на сключен договор за влог като предпоставка за получаването на паричните средства. Излага доводи, че цесията не е обичайна банкова сделка, поради което вземанията на цесионерите не представляват салдо, произтичащо от такъв тип сделка. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като сочи следните правни въпроси: 1. Качеството „вложител” субективно качество ли е с оглед на личността?; 2. Прехвърлимо ли е чрез договор за цесия качеството „вложител” по смисъла на Закона за банковата несъстоятелност?; 3.След уведомяване и осчетоводяване на прехвърленото вземане по влог от страна на длъжника – банката по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД, цесионерът придобива ли качеството „вложител” по смисъла на пар.1, т.4 от ДР на ЗБН?; 4.Придобитото вземане по силата на договор за прехвърляне на вземане (цесия), произтича ли от временни положения в резултат на обичайните банкови сделки, отговарящи на дефиницията за „вложител” по смисъла на пар.1, т.4 от ДР на ЗБН? Също поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл и е пренебрегнал следните съществени материални и процесуални въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, от решаващо значение за производството по несъстоятелност на „КТБ“ АД /н./, както и за развитието на правото: 1.Следва ли цесионерите да предявят вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл.63, ал.1 от ЗБН или следва да бъдат включени служебно в първоначалния списък на приетите от синдика вземания по чл.64, ал.1 от ЗБН?; 2. С оглед на това, че вземането е придобито до една година преди датата на откриване на производството по несъстоятелност, следва ли кредиторът да се удовлетворява по реда на чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН като вложител?; 3.Отговаря ли на дефиницията за „вложител” съгласно пар.1 т.4 от ДР на ЗБН цесионер, за когото не е налице, което и да е от следните условия: не е в правоотношение с банката, не е сключил договор за влог с банката, не е предоставил парични средства на банката, не е идентифициран от банката съгласно вътрешните правила, не е приел общите условия на банката, не заплаща такси по тарифата на банката за обслужване на сметката, по която е осчетоводено прехвърленото вземане, не е извършена задължителна проверка по реда на ЗМИП?; 4.Законосъобразно ли е списъкът на приетите вземания да бъде допълван с кредитори – цесионери с ред на удовлетворяване по реда на чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН? Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът „НУРТС БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, оспорва касационната жалба. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е обсъдил събраните по делото доказателства и е приел, че кредиторът е придобил вземания в общ размер от 46 701 971, 98 лв. по договори за цесия на вземания по разплащателни сметки в „КТБ” АД /н./., сключени с цедентите „БТК“ ЕАД и “Нуртс Диджитъл“ ЕАД, които вземания произтичат от сключени между цедентите и банката рамкови договори за платежни услуги. Цесиите са съобщени на банката на 05.09.2014г. и са включени в списъка на приетите вземания с посочен ред на удовлетворяване по чл.94, ал.1, т.7 от ЗБН. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение за промяна на реда на удовлетворяване на вземанията в определената поредност по чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН по съображения, че процесните вземания са възникнали към момента на сключване на рамковите договори за платежни услуги и внасянето на сумите в банката, а с договорите за цесия само са прехвърлени вече съществуващите в патримониума на цедентите вземания. Съдът е изтъкнал, че в случаите на прехвърляне на вземане по договор за банков влог не се сключва нов договор между банката и цесионера, а се извършва замяна на първоначалния вложител /цедента/ от цесионера. Посочил е, че счетоводното и техническото отразяване на промяната на вложителя в информационните масиви на банката – длъжник, включително и чрез служебно откриване на банкови сметки, не означава сключване на нова банкова сделка, нито е забранено от закона разпоредително действие след поставяне на банката под особен надзор. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първите четири поставени от касатора въпроса биха могли да се обобщят като въпрос, относим към преценката за качеството „вложител” на цесионер, придобил вземане по договор за влог, непокрито от гаранцията по ЗГВБ, която преценка е обуславяща за поредността на удовлетворяване на това вземане по чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН в приложимата за спора редакция до изменението с ДВ бр.62/2015г. Въпросът е от значение за спора, поради което е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, но касаторът не е обосновал наличието на някое от въведените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 от ГПК. Според т.4 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби - безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото. В случая поставеният въпрос изисква тълкуване на разпоредбата на чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН – редакция към ДВ бр.92/2002г., приложима към спора съгласно пар.12 от ПЗР на ЗВПКИИП, ДВ бр.62/2015г. в сила от 14.08.2015г. Според нормата на чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН в този ред на удовлетворяване са включени вземания, за които фондът (ФГВБ) се е суброгирал, и вземания на вложители, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. По силата на чл.9, ал.2 ЗГВБ Фондът за гарантиране на влоговете в банките не изплаща суми на лица, които са придобили право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога в срока на действие на мерките по чл.116, ал.2, т.2 и 3 от ЗКИ и след датата на издаване на акт по чл.20, ал.1. По смисъла на този закон влог е кредитно салдо, което се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия – пар.1, т.1 от ДР на ЗГВБ, а вложител е титулярят или в случаите на съвместен влог – всеки от титулярите на влога – пар.1, т.6 от ДР на ЗГВБ. В пар.1, т.4 на ДР на ЗБН е дадено легално определение на вложител, като лице, което има право съгласно приложимите законови и договорни условия да получи паричните средства по банкова сметка или кредитните салда, произтичащи от временните положения в резултат на обичайни банкови сделки. Съставът на І т.о. на ВКС намира, че отговорът на въведения от касатора правен въпрос се извежда от така цитираната законодателна уредба. По реда на чл.94, ал.1, т.4 от Закона за банковата несъстоятелност се удовлетворяват вземанията на вложители, поради което качеството „вложител” се определя според дефиницията за вложител в допълнителната разпоредба на този закон и същото произтича от правото на едно лице да получи паричните средства по банкова сметка или средствата, представляващи кредитни салда. Определението за вложител в Закона за банковата несъстоятелност съответства на определението за влог в Закона за гарантиране на влоговете в банките. Влогът е дефиниран като кредитно салдо, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия, независимо дали салдото се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки. Следователно в Закона за гарантиране на влоговете в банките законодателят не е обвързал понятието за влог само със сключен договор за банков паричен влог по смисъла на Търговския закон (чл.421 и сл.), а и с други хипотези, при които се формират кредитни салда, т.е. налични са средства, които банката трябва да плати на вложители. При тълкуването на разпоредбата на чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН в частта „вземания на вложители, които не са покрити от системата за гарантиране на влоговете” съобразно смисъла на понятието за „влог” по ЗГВБ и на понятието „вложител” според ЗБН безпротиворечивият извод, който се налага е, че лицата, „които са придобили право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога в срока на действие на мерките по чл.116, ал.2, т.2 и 3 от Закона за кредитните институции”, т.е. лицата по чл.9, ал.2 ЗГВБ, имат качеството на вложители, чиито вземания не са покрити от системата за гарантиране на влоговете. Такова лице, придобило право по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога, е цесионерът, на когото цедентът (страна по договор за влог с банката), е прехвърлил правата си. Смисълът на законовата норма на чл.94, ал.1, т.4 от ЗБН се установява точно от легалното определение за вложител, дадено в пар.1, т.4 на ДР на ЗБН. По тези съображения съставът на ВКС приема, че приложимата за спора правна норма е ясна, не е налице непълнота, която да бъде отстранена чрез тълкуване и липсва противоречие между тази норма и други норми, от които да се извлича точният й смисъл, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението и по втората група въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК След като според касатора обжалваното решение не съдържа произнасяне по тези въпроси, съответно отговорът на същите не може да е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд. В случай, че тези въпроси са въведени в спора чрез доводи на страните във въззивната жалба и отговора на същата, липсата на произнасяне по тези доводи би предпоставило формулирането на процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 269 пр. второ от ГПК, какъвто касаторът не поставя. Доводът, че въпросите са били значими за формирането на правните изводи на въззивната инстанция и е следвало да бъдат обсъдени, представлява оплакване за неправилност на решението, а преценка на тези оплаквания касационната инстанция дължи единствено в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не и във настоящата фаза на производството. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Касаторът е квалифицирал обжалваното въззивно решение като „очевидно неправилно” с доводи, че въззивният съд е интерпретирал неправилно съдържанието на понятието „вложител” по смисъла на пар.1, т.4 от ДР на ЗБН и е формирал погрешен извод за прехвърляемост на привилегия, която е установена с оглед личността на титуляра на банковата сметка. Посочените доводи не насочват към очевидна неправилност на въззивното решение, а представляват оплакване по чл.281, т.3 от ГПК, чиято основателност може да бъде проверена само по реда на чл.290 от ГПК. В рамките на правомощията за селекция на касационните жалби настоящият състав на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно и не счита за необходимо да го допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 предл.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд