Определение № 387 от 15.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 466/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу въззивно решение № 311 от 19.10.2016 г., постановено по т. д. № 414/2016 г. на Апелативен съд П.. С посоченото решение е отменено решение № 119 от 12.04.2016 г. по т. д. № 220/2015 г. на Окръжен съд Стара Загора в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ за заплащане общо на сумата 19 995.75 евро, от която 13 476.48 евро - вземане по запис на заповед от 20.06.2008 г., издаден за сумата 116 024.76 евро, и 6 519.27 евро - вземане по запис на заповед от 20.06.2008 г., издаден за сумата 56 126.86 евро, с които суми [фирма] се е обогатило без основание и във вреда на [фирма], ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 16.07.2015 г., до окончателното плащане, като погасен по давност, и вместо това е осъдено [фирма] да заплати на [фирма] сумите 13 476.48 евро и 6 519.27 евро, с които [фирма] се е обогатило във вреда на [фирма] поради изгубване на исковете по запис на заповед № 83818 за сумата 116 024.76 евро с дата на издаване 20.06.2008 г., платим на предявяване и със срок за предявяване за плащане до 61 месеца от издаването, и по запис на заповед № 83821 за сумата 56 126.86 евро с дата на издаване 20.06.2008 г., платим на предявяване и със срок за предявяване за плащане до 61 месеца от издаването, ведно със законната лихва от 16.07.2015 г. до окончателното плащане, като е отразено в диспозитива на решението, че вземането за сумата 13 476.48 евро е идентично с вземане на [фирма] срещу [фирма] по сключен между тях договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 83818 от 20.06.2008 г. и съставлява сбор от неплатени по този договор главници на лизингови вноски за периода от 20.03.2009 г. до 21.12.2009 г., а вземането за сумата 6 519.27 евро е идентично с вземане на [фирма] срещу [фирма] по сключен между тях договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 83821 от 20.06.2008 г. и съставлява сбор от неплатени по този договор главници на лизингови вноски за периода от 20.03.2009 г. до 20.12.2009 г.; Отменено е решението по т. д. № 220/2015 г. на Окръжен съд Стара Загора в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на сумата 1 395 лв., и е потвърдено в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 1 395 лв.; Осъдено е [фирма] да заплати на [фирма] разноски, съразмерно на уважените искове, в размер на 4 630.20 лв. С определение № 592 от 14.12.2016 г., постановено по повод искане на [фирма] за изменение на въззивното решение в частта за разноските, Апелативен съд П. е констатирал, че решението по т. д. № 220/2015 г. на Окръжен съд Стара Загора не е обжалвано с въззивна жалба и е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени предявените като главни от [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл.538, ал.1 ТЗ за заплащане на сумите 13 476.48 евро и 6 519.27 евро по двата записа на заповед от 20.06.2008 г. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил разпоредбата на чл.268, ал.1 ГПК като не е докладвал въззивната жалба и отговора, в резултат на което е постановил решение с непълен петитум, без да се произнесе по искането във въззивната жалба на насрещната страна за отмяна на първоинстанционното решение и в частта, с която са отхвърлени главните искове по чл.538, ал.1 ТЗ. Навежда оплакване за нарушение на материалния закон и отклонение от практиката на ВКС при формиране на решаващия извод на съда, че вземанията по записите на заповед съществуват, въпреки установеното в хода на делото погасяване по давност на обезпечените с тях каузални вземания, произтичащи от договорите за финансов лизинг. Според касатора, при основателност на възражението за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията за главници по лизингови вноски за дружеството - ищец не съществува възможност да реализира правата по издадените с обезпечителна функция записи на заповед, включително чрез иск по чл.534, ал.1 ТЗ за менителнично неоснователно обогатяване. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като значим за изхода на делото е формулиран следният въпрос: „Погасяването по давност на вземането по каузалното отношение погасява ли вземането по записа на заповед, издаден с обезпечителна функция, съответно води ли до липса на вземане за менителнично неоснователно обогатяване”. Касаторът сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по поставения правен въпрос в противоречие със задължителната съдебна практика в решение № 133/05.07.2013 г. по т. д. № 104/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 90/10.09.2012 г. по т. д. № 431/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 511/15.08.2014 г. по т. д. № 3492/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., и определение № 468/08.07.2014 г. по ч. т. д. № 1723/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с твърдение, че посоченият въпрос е решен противоречиво в обжалваното решение и в други влезли в сила решения - решение № 1209/16.12.2014 г. по в. т. д. № 1681/2014 г. на Окръжен съд Варна и решение № 38/29.01.2016 г. по в. т. д. № 1210/2015 г. на Окръжен съд Стара Загора. Ответникът по касация [фирма] - [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 10.02.2017 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е допустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ за сумата 13 476.48 евро, представляваща вземане за менителнично неоснователно обогатяване по запис на заповед № 83818, издаден на 20.06.2008 г. за сумата 116 024.76 евро. В частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ за сумата 6 519.27 евро - вземане за менителнично неоснователно обогатяване по запис на заповед № 83821, издаден на 20.06.2008 г. за сумата 56 126.86 евро, касационната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като цената на иска е под предвидения в чл.280, ал.2, т.1 ГПК минимален праг от 20 000 лв. за достъп до касационно обжалване по търговски дела и решението в тази част не подлежи на касационно обжалване. За да отмени решението по т. д. № 220/2015 г. на Окръжен съд Стара Загора в частта, с която е отхвърлен предявеният като евентуален от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ и да осъди [фирма] да заплати на основание чл.534, ал.1 ТЗ на [фирма] сумата 13 476.48 евро, Апелативен съд П. е приел, че в качеството на поемател по запис на заповед № 83818, издаден на 20.06.2008 г. за сумата 116 024.76 евро с падеж на предявяване и срок за предявяване за плащане до 61 месеца от издаването, дружеството - ищец има ликвидно и изискуемо вземане към ответника в размер на присъдената сума, с която ответникът се е обогатил неоснователно във вреда на ищеца като последица от изтичане на тригодишната давност по чл.531, ал.1 ТЗ за реализиране на правата по записа на заповед. При разрешаване на спора по евентуалния иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и конкретно, че записът на заповед с № 83818 е издаден от [фирма] за обезпечаване на задължения на дружеството по сключен с [фирма] договор за финансов лизинг на превозно средство № 83818/20.06.2008 г.; че претендираната с иска сума в размер на 13 476.48 евро съответства на сбора на неплатените от ответника лизингови вноски по договора за периода 20.03.2009 г. - 20.12.2009 г.; че посочената сума не е погасена от ответника чрез плащане. За неправилен обаче е счетен извода на първата инстанция за неоснователност на иска по чл.534, ал.1 ТЗ, предвид изтеклата погасителна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД по отношение на обезпечените със записа на заповед и неплатени лизингови вноски за периода 20.03.2009 г. - 20.12.2009 г., релевирана от ответника с отговора на исковата молба. Въззивният съд е изложил съображения, че след като в съответствие със свободата на договаряне страните са постигнали съгласие да обезпечат вземанията на ищеца - лизингодател по договора за лизинг с менителнично право на иск, което се погасява с различна давност от общата погасителна давност по чл.110 и сл. ЗЗД, изтичането на погасителната давност за вземанията по каузалното правоотношение е ирелевантно за основателността на иска по чл.534, ал.1 ТЗ. Изхождайки от разбирането, че погасеното по давност вземане съществува като естествено задължение на длъжника - чл.118 ЗЗД, и съобразявайки безспорния по делото факт, че дължимите за периода 20.03.2009 г. - 20.12.2009 г. лизингови вноски не са платени от ответника, въззивният съд е направил решаващия извод, че вземането на ищеца по записа на заповед не е несъществуващо и че искът по чл.534, ал.1 ТЗ за сумата 13 476.48 евро е основателен. В съответствие с така формирания извод въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която искът с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ за посочената сума е отхвърлен поради погасяване по давност на обезпечените със записа на заповед лизингови вноски, и е уважил иска с пререшаване на спора за разноските по чл.78 ГПК. По допускане на касационното обжалване: Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Произнасянето на въззивния съд, че погасяването по давност на вземането по каузалното правоотношение - договор за финансов лизинг, обезпечено със записа на заповед, е ирелевантно за основателността на иска по чл.534, ал.1 ТЗ и няма за последица погасяване на вземането на кредитора за менителнично неоснователно обогатяване, е обусловило уважаването на предявения срещу касатора иск с правно основание чл.534, ал.1 ТЗ, с което е изпълнено общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочените в изложението решения по чл.290 ГПК не доказват допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са постановени след допуснато касационно обжалване по въпроси, които не са идентични с разрешения в обжалваното решение правен въпрос и не формират задължителна практика по него. С решение № 133/05.072013 г. по т. д. № 104/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., е даден отговор на въпросите „дали записът на заповед в който не е посочен падеж, е валиден и дали, за да е успешно провеждането на иска, основан на чл.534, ал.1 ТЗ, е необходимо всякога да се установява наличието на каузално правоотношение между издателя на менителничния ефект и неговия приносител и настъпило фактическо разместване на имуществени блага от ищеца към ответника или е достатъчно да бъде установен фактът на неплащане по записа на заповед и загубени по него права”, а с решение № 90/ 10.09.2012 г. по т. д. № 431/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., е отговорено на въпросите „относно обхвата на доказване, в рамките на който следва да се преценява основателността на иска по чл.534 ТЗ - релевантно ли е за спора развитието на твърдяно от ответника каузално правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед, и кой носи тежестта на доказване за наличието на неизпълнено задължение по каузалната сделка и връзката с обогатяването/обедняването на страните по менителничното правоотношение”. Допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не се доказва и от сочените от касатора определения № 46808.07.2014 г. по ч. т. д. № 1723/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., и № 511/15.08.2014 г. по т. д. № 3492/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., с които не е допуснато касационно обжалване по реда на чл.274, ал.3 ГПК и чл.288 ГПК и според разясненията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не представляват източник на задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, предвид противоречието на даденото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на делото правен въпрос с практиката в представеното с изложението решение № 38/29.01.2016 г. по т. д. № 1210/2015 г. на Окръжен съд Стара Загора. В цитираното решение /влязло в сила като необжалваемо/, при идентична на установената в обжалваното въззивно решение фактическа обстановка, е прието, че изтичането на погасителната давност по каузалното правоотношение и погасяването по давност на обезпечените със запис на заповед задължения на издателя за лизингови вноски по сключен с поемателя договор за финансов лизинг обуславя неоснователност на предявения от поемателя /лизингодател/ иск по чл.534, ал.1 ТЗ за менителнично неоснователно обогатяване. В съответствие с правомощията на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК, изяснени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, по който следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, следва да бъде прецизиран, както следва: „Погасяването по давност на вземането по каузалното правоотношение, обезпечено със запис на заповед, води ли до неоснователност на иска за неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 ТЗ, когато приносителят на записа на заповед е загубил възможността да реализира преките си менителнични права срещу платеца”. Мотивиран от горното и на основание чл.280, ал.2, т.1 ГПК и чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,