Определение № 384 от 06.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 541/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета Ц. Г., чрез процесуалния си пълномощник адвокат Ч. П., срещу решение № 1943 от 18.10.2013 г. по т.д. № 4597/2012 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, поправено с решение № 2403 от 22.12.2014 г. в частта по отношение на размера на целия иск, който е предявен като частичен. С посоченото въззивно решение, след отмяна на решение № 121 от 08.10.2012 г. по т.д. № 58/2012 г. на Окръжен съд – София, [община] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място], на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с договор за обществен превоз на пътници и във връзка с чл.3 от договор от 05.01.2009 г. сумата 15 000 лв., съставляваща част от претенция в размер на 54 407.90 лв., за компенсиране на стойността на издадени в периода от 01.01.2009 г. – 31.12.2009 г. абонаментни карти за обществен превоз с ценови облекчения, ведно със законната лихва от исковата молба и разноски по делото. К. инвокира основанията за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл.281 т.3 ГПК, с искане за неговата отмяна. Изразява се несъгласие с извода на въззивната инстанция за наличие на договорно задължение на общината за заплащане на претендираните от дружеството – превозвач суми, както и, че са налице предпоставки за ангажиране отговорността на общината. К. счита, че нормативно определено задължение за заплащане на компенсации за извършен от ищеца обществен превоз – безплатен и по намалени цени, съществува за държавата, която е пасивно легитимирана да отговаря по предявения иск. Позовава се на Наредба № 2 от 31.03.2006 г. за условията и реда за предоставяне на средства за компенсиране на намалените приходи от прилагането на цени за пътуване по автомобилния транспорт, предвидени в нормативни актове за определени категории пътници и доказаното в процеса изпълнение, от страна на общината, на задължението да преведе на превозвача всички средства, предоставени от централния бюджет. Поддържа се и довод за несъобразяване на договореностите между страните / чл.3 и чл.4/, обективирани в представения по делото договор от 05.01.2009 г., литимиращи задължението за компенсиране на превозвача до размера на получената сума от държавния бюджет. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса - дали задължението за заплащане на компенсации на превозвачите по Наредба № 2/2006 г. е публичноправно задължение на държавата, или е договорно задължение на общините, респ. кой е пасивно легитимиран да отговаря по тези искове – държавата или общините. Твърди се, че разпоредбите на чл.1, чл.2, чл.21, чл.22 и чл.30а от наредбата са неясни, а от друга страна липсва задължителна практика на ВКС. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа и по въпроса, свързани с размера на средствата за компенсации на превозвачите за стойността на безплатните и по намалени цени пътувания, извършени от тях, дали е от категорията на общоизвестните факти по см. на чл.155 ГПК или не е. По материалноправния въпрос, свързан с критериите за тълкуване на договорни клаузи и кои уговорки подлежат на тълкуване, се поддържа допълнителното основание за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, І т.о. и решение по гр.д. № 1421/2010 г. Ответникът по касация – [фирма],[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник и съдебен адресат адвокат Т. В., оспорва искането за допускане на обжалването, а по същество счита въззивното решение за правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че договорът от 05.01.2009 г., сключен между страните по повод на вече съществуващото правоотношение по договора от 01.02.2008 г., регламентира договорно задължение за общината за заплащане стойността на безплатните и тези, с намалени цени на пътувания на определени граждани с осъществявания от ищцовото дружество обществен превоз и това задължение не произтича пряко от разпоредбата на чл.36 от Наредба № 2/2006 г. Изразено е разбирането, че условията за компенсиране в договора от 05.01.2009 г. са идентични с предвиденото в чл.26, чл.27 и чл.30 от наредбата, а от друга страна, че общината не е провела пълно и главно доказване за достигане на предвидения в чл.21, ал.1 от наредбата лимит, определен от държавата, съответстващ на преведените суми от общината на превозвача. Настоящият съдебен състав на Търговска колегия на ВКС намира, че следва да се допусне касационно разглеждане на делото. Този извод е обусловен и от служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебното решение, което се разпростира и в стадия по селекция по чл.288, във вр. с чл.280 ГПК. В тази насока са и задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд. В случая са налице данни за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение поради произнасяне на непредявено основание- позоваване от страна на решаващия съд на незаявени в исковата молба обстоятелства, от които произтича претендираното вземане. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение