Определение № 180 от 20.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1970/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника ЗАД „ОЗК-Застраховане“АД срещу решение № 222 от 03.06.2024г. по в.т.д.№ 146/2024г. на Апелативен съд Пловдив. С касационната жалба - съгласно уточненията в молба вх. № 603, постъпила чрез ЕПЕП на 13.01.2025г., се иска отмяна на въззивното решение в частта за уважаване на иска над сумата 17 500лв. и отхвърляне на претенцията на И. М. за обезщетяване на неимуществените й вреди до присъдената сума от 35 000лв. Касаторът счита, че апелативният съд правилно е преценил размера на справедливото обезщетение от 35 000лв. и е намалил с 5 000лв. определеното от окръжния съд. Изразява несъгласие с изводите на въззивната инстанция по приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД - че ищцата като пешеходка, не е допринесла за настъпването на пътното произшествие. Излага съображения, че нейният принос е установен чрез показанията й в досъдебното производство, съдържащи признание, че при пресичането на улицата не се е огледала, а вниманието й е било насочено надолу. Акцентира се на обстоятелството, че автомобилът е бил в работен режим с включени светлини за маневра на заден ход и е следвало да бъде възприет от пешеходката, която е имала рисково поведение, поставила е в опасност здравето си и е допуснала обективен принос за уврежданията си. Поддържа, че съпричиняването следва да се отчете в степен на 50 %. Въведени са оплаквания за нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите при въведена допълнителна предпоставка - противоречие с актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и поради очевидна неправилност: 1/ „ За приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД във връзка с доказването на приноса за увреждането от пострадалия, изследването и оценката на поведението на всеки един от участниците в движението по пътищата при пътно-транспортно произшествие?“ Сочи се, че в постановените решения на ВКС по т.д.№ 146/2019г. на 2 т.о., по т.д.№ 3871/2013г. на 1 т.о., по т.д.№ 745/2008г. на 2 т.о. е прието, че при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това да пострадалия, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Позовава се и на т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.дело № 1/2015г. на ОСТК на ВКС 2/ „ Каква е доказателствената стойност на направено от ответника извънсъдебно признание по делото, съдържащо неизгодни за тази страна факти?“ Въведено е, че в решенията по гр.д.№ 584/2010г. на 3 г.о. и по гр.д.№ 676/2017г. на 4 г.о. на ВКС е прието, че признанието може да се направи пред съд, друг орган на власт или трето лице, но когато не е направено пред съда, разглеждащ спора, признанието е извънсъдебно. То може да бъде доказано със свидетелски показания или с документа, който го материализира. 3/ „ Задължен ли е съдът да подложи на анализ всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“. Твърди се противоречие с решението по т.д.№ 1656/2013г. на 2 т.о. на ВКС. В писмен отговор И. М. оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Не е предмет на жалбата въззивният акт за потвърждаване уважаването на иска за разликата над 12 500лв. до присъдения от първоинстанционния съд размер от 17 500лв., в която част първоинстанционното решение е било обжалвано от ответника. Влязло е в сила и решението в частта за потвърждаване отхвърлянето на иска за разликата до пълния предявен размер от 40 000лв. Първоинстанционният съд е приел, че размерът на справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди е 40 000лв., от който поради съпричиняване от страна на пострадалата пешеходка в степен на 50%, е присъдено обезщетение от 20 000лв. Пред въззивната инстанция ищцата е обжалвала решение в частта за отхвърляне на иска до предявения размер от 40 000 лева, а от ответникът - в частта с която е осъден да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 12 500 лева до 20 000 лева. По делото не е било спорно, че процесното ПТП, настъпило на 27.07.2021г., е причинено в резултат на противоправното поведение на водача на лек автомобил марка „Ауди“ с рег. [рег.номер на МПС] М. Г. Б., който е признат за виновен с решение, постановено по административно наказателно дело за допуснато нарушение на правилата за движение, в резултат на което е причинил средна телесна повреда на И. М.. Въз основа на приетата съдебно-медицинска експертиза съставът на апелативния съд е приел, че на ищцата е причинено счупване на проксимален малък пищял на дясна подбедрица, наложило поставяне на гипсова имобилизация за период от 32 дни. След сваляне на гипса са установени данни за контрактура на глезенната става в дясно. Оздравителният период е продължил около три месеца, през който пострадалата е изпитвала болки. Обсъдени са показанията на разпитания свидетел Г. М., който е установил, че през първите два месеца след злополуката ищцата е била с гипсиран крак, неподвижна, придвижвала се е с инвалидна количка, а след сваляне на гипса - с патерици, провела е рехабилитация и санаториално лечение, а в продължение на три месеца е търпяла силни болки. При така установените обстоятелства и отчитайки вида и степента на причинените страдания, периода, през който са търпени, необходимостта от чужда помощ и възстановяването на движенията на крайника, апелативният съд е приел, че за репариране на претърпените от пострадалата неимуществени вреди следва да се определи обезщетение в размер на 35 000 лева По отношение въведеното в предмета на спора и в пределите на въззивното произнасяне възражение за съпричиняване, съставът на апелативния съд е приел, че принос от страна на пострадалата не следва да бъде отчетен. Въз основа на заключението на автотехническата експертиза в обжалвания акт е прието, че произшествието е настъпило около 11 часа в [населено място], на [улица], след пресечката с [улица], в района на блок № 2, при ясно, слънчево време и неограничена метеорологична видимост. В тази част улицата е „глуха“ с дължина около 90 метра, по нея не се извършва регулярно движение, а основно се използва за паркиране. Пешеходката е пропуснала автомобила, управляван от Б., който се насочвал напред към сградата на полицията и е предприела пресичане на улицата. В това време автомобилът бил принуден да се върне назад, за да отстъпи на идващо отсреща друго МПС. Вещото лице е установило, че именно при тази маневра движение „назад“ със скорост около 5 км.ч., зад автомобила, който току що е пропуснала да премине, пострадалата е предприела пресичане на улицата от левия на десния тротоар, косо, следвайки колата. Експертът е посочил, че от техническа гледна точка, траекторията на движение на пешеходката, отнесена към мястото на ПТП, е била безопасната, от която е могло да започне и да завърши предприетото от нея пресичане на пътното платно, доколкото то е било свободно - автомобилът вече е отминал и е логично да не се очаква, че почти незабавно ще се върне назад и то без да контролира визуално или чрез помощник пространството зад него. Според вещото лице, при съсредоточаване на вниманието си към задната част на автомобила, пострадалата би имала техническа възможност да опита да предотврати настъпването на произшествието - могла е да види светлините при заден ход, ако са били запалени и да възприеме движещия се на заден ход лек автомобил от около 50 метра, но „успехът зависи от разстоянието до автомобила към момента на потеглянето му назад и ускорението, респ. скоростта му на движение назад“. При тези данни въззивната инстанция е приела от правна страна, че причина за настъпилото ПТП е поведението на водача на лекия автомобил М. Б., който по време на движението си назад не е изпълнил задължението си непрекъснато да наблюдава пътя зад превозното средство. Акцентирано е, че ищцата се е движила по тротоара, изчакала е и е пропуснала автомобила и едва тогава е предприела пресичане на пътното платно, от което е изведено, че няма обективна причина пешеходката да очаква и предполага, че след като вече е отминала, колата ще се върне назад. Съставът на апелативния съд не е кредитирал данните, че ищцата е пресичала като е следила не пътната обстановка, а е гледала надолу. Приел е, че въз основа на тях не може да се приеме за установена възможността пострадалата да предотврати ПТП. Мотивирано е, че като участник в движението тя е направила възможното да не постави в опасност живота и здравето си /чл.5 ЗДвП/; преди да навлезе на платното за движение се е съобразила с приближаващото се пътно превозно средство като го е пропуснала /чл.113 ЗДвП/ че няма доказателства да е навлязла внезапно, да е удължила ненужно пътя и времето за пресичане, както и да е спряла без необходимост на платното за движение. За неоснователно е прието възражението, че не е пресякла на пешеходна пътека по съображения, че не е установено в близост да има такава. Настоящият състав счита, че искането за допускане на касационното обжалване по подадената касационна жалба и на основанията, посочени в изложението, не следва да бъде уважено: По приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД съществува константна практика на ВКС (решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ІІ т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ІІ т. о., решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ІІ т. о., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ІІ т. о., решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на ІV г. о.), в която е възприето разрешението, че принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице в случаите, когато произлезлите от деликта вреди се намират в причинна връзка не само с поведението на делинквента, но и с поведението на самия пострадал; За да се приеме наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат като с поведението си е създал условия или е улеснил неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно и противоправно. С решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г., постановено по реда на чл.290 ГПК (ред. ДВ бр.59/2007 г.), състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл, че релевантен за прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Отсъства основание за преценка въззивната инстанция да не е съобразила тези принципни постановки при обсъждане на въведеното възражение за съпричиняване по конкретния спор, при който от значение са обстоятелствата, установени от експертното заключение, че пострадалата е предприела преминаването на уличното платно на допустимо за това място, при избрана разумна траектория на предвижване така, че да започне и завърши безопасно пресичането, без да има логична причина да очаква почти незабавното и неконтролирано от водача връщане на автомобила назад. Съобразяването на въззивното решение с практиката на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД изключва възможността решението да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно критериите за отчитане на принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по втория въпрос произтича от следното: Съгласно константната практика на ВКС (обективирана в решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ІІ т. о.; решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ІІ т.о.; решение № 159/24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. и решение № 58/29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на ІІ т. о.) изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за реализиране на вредоносния резултат. Наличието на принос следва да бъде доказано по несъмнен начин от страната, която се позовава на него, чрез установяване на конкретни действия или бездействия на увредения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносното събитие и/или на вредите от него. Тази споделяна от настоящия състав практика, приложена към конкретния спор, предпоставя установяване от ответника по несъмнен, категоричен и безусловен начин, че възможността за предотвратяване на произшествието е реално и обективно съществуваща ако пешеходката внимателно е наблюдавала отминалото превозно средство и предприетите от водача му последващи маневри. Видно от заключението на вещото лице, такава възможност е само хипотетична, предполагаема и условна: При съсредоточаване на вниманието си към задната част на автомобила, пострадалата би имала техническа възможност да опита да предотврати настъпването на произшествието - могла е да види светлините при заден ход, ако са били запалени и да възприеме движещия се на заден ход лек автомобил от около 50 и повече метра, но „успехът зависи от разстоянието до автомобила към момента на потеглянето му назад и ускорението, респ. скоростта му на движение назад“. И зводът на въззивната инстанция, че не е налице основание за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е обусловен от преценката, че ответникът не е доказал пълно и главно твърдението си за настъпване на произшествието като последица от предприетия от ищата начин на пресичане на пътното платно. Той е съобразен с възприетото в посочената практика на ВКС разрешение, че приносът по чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да бъде доказан по несъмнен начин от страната, която го е въвела в процеса, и че признаването на принос като основание за намаляване на обезщетението за вреди не може да почива на предположения - в случая на житейски не логичното предположение, че ищцата е следвало да очаква и да следи, дали водачът на вече отминалия автомобил няма да предприеме почти незабавно движение на заден ход. Отсъства основание за преценка въззивният съд да е игнорирал задължението си да извърши самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, да изгради изводите си въз основа на комплексната преценка на приетите за установени по спора факти. Третият въпрос също съставлява касационно оплакване и не е годен да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването. Доводът за очевидна неправилност не е обоснован, което изключва възможността за осъществяване на директния касационен контрол. Ответникът в касационното производство претендира заплащане на разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба, което е доказано в размер на 2 000лв. с приложения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено заплащането му в брой. По изложените съображения ВКС, състав на Първо търговско отделение