Определение № 50253 от 12.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1130/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. П. К., [населено място], подадена чрез процесуалния ѝ представител адвокат Ж. С., против въззивно решение № 8324 от 05.12.2019 г. по в.гр.д. № 2269/2019 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 547654 от 28.11.2018 г. по гр.д. № 36320/2018 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от С. П. К. срещу С. Г. С. отрицателни установителни искове, че не дължи сумите: 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в силни физически болки, претърпени в периода 13.04.2005 г. – 13.07.2005 г.; 4000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпян страх от задушаване и от усложняване на здравословното състояние; 1000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на посттравматичен стрес, ведно със законната лихва от 09.04.2008 год. до окончателното им изплащане, както и сумите 3983,53 лв., 1593,43 лв. и 398,31 лв. – мораторни лихви върху посочените главни вземания за периода 13.05.2005 г. – 09.04.2008 г., както и 340 лв. – съдебни разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 16.05.2011 г. по в.гр.д. № 7711/2010 г. на Софийския градски съд, въз основа на който е образувано изпълнително производство. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила, както и необосновано.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от С. Г. С., [населено място], Столична община, чрез процесуалния му представител адвокат К. Б.-Т., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира се присъждане на направените разноски, като е представен договор за правна защита и съдействие.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното:

Съдът е приел, че е предявен отрицателен установителен иск по реда на чл. 439 ГПК, с който С. П. К. в качеството си на наследник на Ц. А. претендира установяване на погасяването по давност на вземанията по изпълнителен лист от 16.05.2011 г., въз основа на който е било образувано изпълнително дело № 4556/2011 г. по описа на ЧСИ М. Б., по което е предприето принудително изпълнение върху имущество, собственост на ищцата. От приложеното копие на изпълнително дело № 4556/2011 г. въззивният съд е установил, че същото първоначално е образувано по молба на ответника С. Г. С. въз основа на издадения по в.гр.д. № 7711/2010 г. на СГС в негова полза изпълнителен лист срещу Ц. Д. А. за събиране на вземанията му въз основа на влязло в сила решение по същото дело. От удостоверение за наследници № УН-1287/02.09.2014 г. на СО и нотариално завещание № 2, том І, рег. № 6114, дело № 2/13.10.2014 г., е установено, че ищцата е наследница по завещание на Ц. А.. В подадената за образуване на изпълнителното дело молба е посочен конкретен изпълнителен способ, който да бъде предприет от съдебния изпълнителен - запор на вземанията на длъжника по банковите му сметки, поради което на 06.07.2011 г. е изпратено запорно съобщение, с което е наложен запор на пенсията на Ц. А.. От удостоверение с изх. № 46635/15.05.2018 г. по изп. дело № 20118380404556 по описа на ЧСИ М. Б., както и от направените отбелязания върху изпълнителния лист, е установено, че в периода от 20.12.2011 г. до 21.10.2015 г. по изпълнителното дело са постъпвали суми в общ размер на 6714,02 лв. от наложения запор на пенсията на длъжника. На 14.03.2018 г. с постановление на ЧСИ изпълнителното дело е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като през 2018 г. въз основа на същия изпълнителен лист е образувано друго изпълнително дело по описа на ЧСИ Р. М., в рамките на което са предприети действия по принудително изпълнение срещу ищцата по отношение на недвижим имот, находящ се в [населено място]. Във връзка с възраженията на ищцата съдът е посочил, че съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Относно действията, годни да прекъснат давността, е разгледал разрешенията, застъпени в ППВС № 3/18.11.1980 г. и ТР № 2/2013 год. от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, като е направил извод, че отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г. - датата, на която е прието противоположното тълкуване. Съдът е приел, че давностният срок, както за главницата, така и за лихвите, е 5 години съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, и не е изтекъл, тъй като първоначално не е текъл по силата на самия факт, че за събирането на вземането е образувано изпълнително производство, а след това давността е прекъсната с предприемането на изпълнителни действия по образуваното ново изпълнително дело през 2018 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. „Какво е действието на ППВС № 3/1980 г. при постановяването на ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?“.

2. „Длъжни ли са съдилищата да се съобразяват по висящите дела с постановените тълкувателни решения на ВКС или имат право на самостоятелна преценка по прилагането им?“.

3. „От кой момент се разпростира действието на тълкувателните решения на ВКС и делят ли се същите на такива с действие занапред и с обратно действие?“.

4. „Има ли право наследникът по завещание да заявява възражения за незаконосъобразност на действията на съдебен изпълнител, касаещи принудително изпълнение върху несеквестируем доход на своя наследодател и към кой момент?“.

Твърди се, че поставените въпроси са разрешени от въззивния състав в противоречие с Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26.05.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС и с решение № 130 от 23.12.2015 г. по т.д. № 855/2011 г., I т.о., ВКС. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване, поради следните съображения:

Първите три въпроса са обусловили обжалваното решение, но са разрешени в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и посочената от касатора. Според ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК, ВКС погасителната давност тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС и при действието на Конституцията от 1991 г., а нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие на принудително изпълнение, а според ТР № 3/2020 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК, ВКС - погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Двете тълкувателни решения са еднакво задължителни. В разглеждания случай обаче е без значение задължителните указания на кое от тях ще се приложат, защото погасителната давност от пет години не е изтекла, нито преди 26.06.2015 г., нито след това. Доколкото тълкувателните актове не съществуват самостоятелно и могат да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна норма, следва да бъде прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни актове /ППВС и ТР/ - те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната разпоредба е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в тълкувателните актове. Когато се постановява нов тълкувателен акт, с който се изоставя вече даденото тълкуване и се възприема ново, тогава промяната настъпва занапред, защото не може да бъде изисквано от участниците в гражданския оборот да съобразяват действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. Това е принципното положение. Възможни са обаче и изключения от принципа, особено когато се касае за коренна промяна на обществените условия и законодателство. Така на автоматична /мълчалива/ отмяна подлежат ППВС, когато предписанията в тях са в резултат на решения на конгреси или други политически форуми, или когато е бил отменен тълкуваният закон. ППВС и ТР не следва да се прилагат и без изрично да е констатирано от ОСГТК, че са изгубили сила в случаите, при които нормативната основа, която тълкуват е отменена или съдържателно изменена. Когато нормативната база вече не съществува, тогава може само да се констатира, че ППВС или ТР са загубили сила автоматично. В този смисъл е ТР № 1 от 24.01.2022 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСНК на ВКС.

По отношение на последния въпрос следва да се посочи, че не отговаря на първото изискване, което поставя чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е правнорелевантен въпрос, по който въззивният съд да се е произнесъл. Подобно възражение дали наследникът по завещание може да релевира в процеса възражения за незаконосъобразност на действията на съдебен изпълнител, касаещи принудително изпълнение върху несеквестируем доход на неговия наследодател се въвежда за пръв път в изложението на касационните основания и не е било предмет на производството пред въззивната инстанция. Доколкото няма произнасяне по този въпрос и същият не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция, то не следва да бъде допускано касационно обжалване въз основа на него.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 1000 лв. въз основа на представения договор за правна защита и съдействие № 872573 от 19.02.2020 г., в който е вписано, че договореното възнаграждение е платено в брой.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение