Определение № 5543 от 02.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2478/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. С., действащ лично и със съгласието на своя попечител П. С., чрез адвокат Г. Ю. от АК – Благоевград, срещу решение № 682 от 18.12.2023 г., постановено по в. гр. дело № 933/2022 година по описа на Окръжен съд – Благоевград, в частта му, в която е потвърдено решение № 900111/18.05.2023 г., постановено по гр. д. № 30/2021 г. по описа на РС – Благоевград в частта, в която е признато за установено по отношение на И. Г. С., че дължи на В. Н. П. следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК № 917/31.01.2020 г. по ч. гр. д. № 195/2020 г. по описа на РС- Благоевград, а именно: сумата от 5 000 евро, представляваща главница по договор за заем, обективиран в нотариален акт № *, *, рег. № *, дело № */05.11.2004 г. на нотариус К. Т. с рег. № *** на НК и с район на действие РС - Благоевград, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане.

Касаторът твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно, необосновано, постановено при допуснати съществен нарушения на процесуалните правила и при неправилно приложение на материалния закон, в противоречие със задължителната съдебна практика на съда.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи, че в противоречие с цитирана от него практика на ВКС са разрешени следните правни въпроси от предмета на спора:

1. Следва ли при предаване на парична сума по договор за заем да се презумира осъществяване и на друг елемент от съдържанието на договора, а именно поетото задължение за връщане на сумата?;

2. При липса на сключен договор за заем допустимо ли е по друг начин, включително и чрез „признание” в декларация, да се презумира, че страните са сключили договор за заем?;

3. Задължително условие за валидността на договора за заем ли е предаването на парите да стане в момента на сключване на договора?;

4. Налице ли е признание от страна на ответника за задължение от 5 000 евро с подписване на декларацията, която се представя от ищеца по делото?;

5. Липсата на писмени доказателства за получаване на парите основание ли е да се приеме, че не е изпълнено задължението за реално предаване на сумата?

6. Как следва да се цени направеното от страната извънсъдебно признание за съществуване на факти?;

7. Допустими ли са свидетелски показания за установяване и на съществени елементи от договора за заем в случаите, при които липсва документ за предаване на сумата?;

8. Налице ли е валидно признание на ответника, че дължи на ищеца процесните суми, с оглед на обстоятелствата, при които е направено и здравословното му състояние?

Постъпил е отговор от насрещната страна - В. Н. П. със съдебен адрес: град София, ул.”Х. Б.” № 14 чрез адвокат Н. А., с който касационната жалба се оспорва като неоснователна.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи предявения иск за сумата от 5 000 евро, въззивният съд е приел, че договорът за паричен заем е обективиран в текста на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № *, *, рег. № *, дело № */05.11.2004 г. на нотариус К. Т. с рег. № * на НК и с район на действие РС - Благоевград. По силата на договора за заем В. П. дава в заем на И. С. сумата 5 000 евро, която сума заемополучателят се е задължил да изплати в едногодишен срок, считано от датата на подписване на договора, ведно с лихва върху главницата в размер на 5% месечно, дължима до десето число на текущия месец, като първата вноска на лихвата се заплаща до тридесето число на месеца, в който е подписан нотариалния акт. За обезпечаване на дадената в заем сума, заедно с лихвите и разноските, П. Й. С. и В. Я. С.а учредяват в полза на заемодателя В. Н. П. ипотека върху свой собствен недвижим имот. Въззивният съд е отбелязал, че ипотекарните длъжници В. Я. С.а и наследниците на ипотекарния длъжник П. Й. С. - А. П. С.а и М. П. Д. са предявили иск против В. Н. П. и И. Г. С. за прогласяване нищожността на няколко договори за ипотека, сред които и е този, оформен в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № *, *, рег. № *, дело */05.11.2004 г. на нотариус К. Т. и за признаване за установено, че не съществува ипотечното право по тази сделка, поради погасяване на заемното задължение, поради изтекла давност и заличаването на ипотеките. С влязло в сила решение по гр.д. № 65/2016 г. на ОС - Благоевград исковете на ипотекарните длъжници са отхвърлени. Въззивният съд е констатирал, че по делото е приета като доказателство декларация от И. Г. С. с нотариална заверка с рег. № 4938/27.04.2017 г., с която същият признава, че дължи и не е върнал главницата и лихвите по заемите, получени от В. Н. П., както следва: 7000 евро, получени на 08.10.2004 г. с падеж 08.10.2005 г. съгласно нотариален акт № 138, *, рег. № 6791, дело 328 от 08.10.2004 г.; 5 000 евро, получени на 05.11.2004 г. с падеж 05.11.2005 г. съгласно нотариален акт № *, *, дело * от 05.11.2004 г.; 13 000 евро, получени на 25.01.2005 г. с падеж 25.01.2006 г. съгласно нотариален акт № 13, том I, рег. № 492, дело 13 от 25.01.2005 г. В декларацията е посочено, че длъжникът е постигнал съгласие с кредитора общият падеж на задълженията да бъде на 06.10.2011 г., както и е признал общия размер на задълженията от 25 000 евро. Посочено е, че декларацията се прави във връзка с гр.д. № 65/2014 г. на Окръжен съд - Благоевград. По делото е приета като доказателство декларация от И. Г. С. с нотариална заверка с рег. № 10075/14.10.2019 г., с която същият признава, че дължи и не е върнал главницата и лихвите по заема, получен от В. Н. П., както следва: 5 000 евро, получени на 05.11.2004 г., както и договорната лихва в размер на 5378,45 лв. Според въззивния съд съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума. В т. 1 от нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № *, *, рег. № *, дело ***/05.11.2004 г. на нотариус К. Т. страните са се споразумели, че В. П. дава в заем на И. Г. сумата 5 000 евро, равняващи се на 9779,15 лв. по фиксинга на БНБ към датата на подписване на договора, която сума заемополучателят ще изплати на заемателя в едногодишен срок, считано от датата на подписване на нотариалния акт, ведно с лихва върху главницата в размер на 5% месечно, дължима до десето число на текущия месец. В т. 2 страните са се съгласили за обезпечаване на дадената в заем сума заедно с лихвите и разноските, П. Й. С. чрез пълномощника И. Г. С. и В. Я. С.а учредяват в полза на заемодателя В. Н. П. ипотека върху свой собствен недвижим имот, а в т. 3 е предвидено, че при неплащането на която и да е вноска - главница, лихви и разноски, прави изискуемо цялото вземане и заемодателят има право да събере вземането си чрез принудително изпълнение по предвидения от закона ред. Въззивният съд е стигнал до извода, че от съдържанието на договорните клаузи следва извод за реалното получаване на паричната сума от заемателя и съответно за съществуването на заемното правоотношение между страните. При така обективираното съдържание на договора за заем „дава в заем“, както и „на дадената в заем сума“ задължението на заемодателя се явява изпълнено. Тълкувайки формулировката „дава“ в договора за заем, несъмнено се стига до извода, че се касае за действие, извършвано в момента на подписване на договора и удостоверява получаването на сумата. Същият извод следва и от тълкуването на т. 2 от нотариалния акт „за обезпечаване на дадената в заем сума заедно с лихвите и разноските, П. Й. С. чрез пълномощника И. Г. С. и В. Я. С.а учредяват“. Времето на причастието „дадената“ преди глагола „учредяват“, означава, че действието, изразявано чрез причастието, предхожда действието, изразявано от сказуемото, т.е. даването на заетата сума е преди учредяването на ипотеката. Няма твърдение, нито доказателства заетите парични средства да са върнати. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че възраженията на И. С. за недоказаност на факта на сключване на договора и предаване на заемната сума са неоснователни.

Възражението за погасяване на вземанията по давност е прието от въззивния съд за неоснователно. Съдът е приел, че в настоящия казус с договора е предвиден падеж на задължението 05.11.2005 г., но видно от приложена декларация, падежът на задължението е променен на 06.10.2011 г., от която дата е започнал да тече давностният срок. По делото са приети като доказателства декларации от въззивника С. (от 27.04.2017 г. и 14.10.2019 г.), с които е признал задълженията си. Признание на задължението е направено и с отговора на исковата молба по гр.д. № 65/2014 г. по описа на ОС – Благоевград през м. април 2015 година. С признаването на вземането от длъжника, давността се прекъсва, като от прекъсването на давността започва да тече нова давност, която към момента на подаване на иска не е изтекла.

При тези данни по делото настоящата касационна инстанция приема, че първият и третият от поставените въпроси касаят съдържанието на договора за заем като същите не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.

Въззивният съд е приел, че ищецът е установил твърденията си за сключен с ответника договор за заем с представения нотариален акт от 05.11.2004 г., в който са удостоверени реалното предаване на дадената в заем сума 5 000 евро и получаването й със задължение за връщане, срокът за което тече от деня на подписването на нотариалния акт. С подписването на нотариалния акт е настъпила дължимостта и тогава е платена и първата вноска на договорената възнаградителна лихва от 5%. Въззивното решение не противоречи, а напротив съответства на приетото в цитираното от касатора решение по гр.д. №1362/2016 г. на четвърто отделение на ВКС, в което е посочено, че съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на сумата, като изявлението за нейното получаване има свидетелстващ характер. В случая това изявление имплицитно се съдържа в поетото от заемополучателя задължение да „изплати сумата“ в „едногодишен срок, считано от днес“ и изплащането на първата вноска от лихвата на същия ден. /в същия смисъл е и решение по гр.д. №4275/2017 г. на четвърто г. о. на ВКС/.

По поставените от касатора въпроси четвърти, шести и осми касационната инстанция приема следното: По процесуалноправния въпрос по приложението на чл. 175, във вр. с чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК е налице трайно установена практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 65/30.07.2014 г. по търг. дело № 1656/2013 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 84/23.05.2014 г. по гр. дело № 3361/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 210/19.19.2016 г. по гр. дело № 861/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 22/19.03.2015 г. по гр.д. № 2979/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и пр. Съгласно тази константна практика, съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 от ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. Извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти също съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание съгласно чл. 175 от ГПК. Макар да няма обвързваща съда доказателствена сила, признанието не може да бъде безпричинно игнорирано. Признанието представлява обяснение на страна по делото, което съставлява доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти. Признанието на неизгодни за страната факти може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето лице. Когато не е направено пред съда, разглеждащ спора, признанието е извънсъдебно. Ако същото бъде доказано, то представлява годно доказателствено средство, което съдът следва да вземе предвид при решаването на спора. Извънсъдебното признание може да бъде доказано или със свидетелски показания или с документа, който го материализира. На такова доказано извънсъдебно признание на неизгодни за страната по спора факти, не може да бъдат противопоставени обясненията на тази страна, които съдържат изгодни за нея факти и същото да бъде отречено само въз основа на тези обяснения. Преценката относно достоверността на такова признание следва да се извърши от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. При извършването на тази съвкупна преценка, съдът трябва да изследва дали направеното признание кореспондира или е в противоречие с останалите обстоятелства, установени по делото.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази константна практика на ВКС, поради което обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с нея. Извънсъдебните признания на ответника за дължимостта на сумата по заема са ценени на основание чл. 175 ГПК с оглед на всички обстоятелства по делото - лицето, от което изхождат не е било поставено под запрещение към подписване на декларациите, а от обосновано приетите за достоверни показания на св. Н. се установява, че ответникът е помнил добре дадените му в заем от ищеца суми, признавал е дължимостта им и е обещавал да ги върне при наличие на средства. С това въззивното решение не противоречи на цитираната практика на ВКС.

Въпроси № 2, 5 и 7 не съответстват на изводите на въззивния съд и на присъденото с решението му и затова не обосновават общото основание за допускане на обжалването - ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК, т. 1. Въззивният съд е приел за установени твърденията на ищеца за сключен с ответника договор за заем, обсъждайки представеното писмено доказателство /документ/ - нотариален акт № *, *, рег. № *, дело № */05.11.2004 г. на нотариус К. Т. с рег. № *** на НК и с район на действие РС - Благоевград, в който е обективиран самият договор. За да обоснове правния си извод за основателност на исковата претенция въззивният съд е приел, че страните писмено са сключили договор за заем, чрез който се установява и реалното предаване на заемната сума, поради което въпроси № 2, 5 и 7 са неотносими в случая.

С оглед изложените съображения твърдените от касатора основания за допускане на обжалването не се установяват - касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответника по жалбата следва да се присъдят поисканите с отговора разноски в размер на 1 300 лв. за адвокатско възнаграждение, чието заплащане е установено с приложения договор за правна помощ.

Поради изложеното ВКС на РБ, състав на трето г.о.