Определение № 667 от 21.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 4171/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. срещу решение №1249/18.06.2013г. по в. т. д. №3833/2012г. на Софийски апелативен съд, 6-ти състав. С него е потвърдено решение №3782 от 30.05.2012г. по гр. д. №14044/2010г. на Софийски градски съд, ГО, І -7 състав, в частта, с която М. е осъдено да заплати на [фирма], на основание чл.59 от ЗЗД сумата от 30 463,32 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.12.2010г. до окончателното изплащане и на основание чл.92 от ЗЗД сумата от 885,32 лева, неустойка за забава за периода от 03.12.2007г. до 20.02.2008г. Със същото решение САС е отменил решението на СГС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу М. иск с правно основание по чл.92 от ЗЗД за разликата над сумата 885,32 лева до пълния размер от 24 512,30 лева и за периода от 28.01.2012г. до 03.12.2007г., като погасен по давност, като вместо това е осъдил М. да заплати на [фирма] на основание чл.92 от ЗЗД и сумата от 23 626,98 лева, неустойка за забава за периода от 28.01.2002г. до 03.12.2007г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени процесуални нарушения. Поддържа се, че въззивният съд не е дал собствена квалификация на спорното материално право след обсъждането на фактическите твърдения в исковата молба и е постановил недопустимо решение. Твърди се,че в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила съдът не е обсъдил данните и доказателствата по делото, процесуалните действия и становищата на страните, съответно не е обсъждал дали при вещноправното действие на съдебното решение за обявяване на предварителните договори за окончателни, единствената възможност за защита на ищеца е искът по чл.59 от ЗЗД. Изтъкват се доводи, че в конкретния случай ищецът разполага с исковете по чл.57 ал.1, чл.79 ал.1, чл.82 ал.1 и чл.187 ал.1 от ЗЗД, поради което не може да претендира обезщетение за неоснователно обогатяване. Наред с това касаторът поддържа,че не е доказано той да е ползвал процесните имоти, тъй като те не са били годни за ползване с оглед обичайното им предназначение, съответно не е доказано,че той се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца. Твърди също, че решението е нeправилно и в частта, с която е уважен искът по чл.92 от ЗЗД, като излага подробни съображения в касационната жалба. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК с твърдението, че въззивното решение съдържа произнасяне по значим за изхода на делото материалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените разрешения в ППВС №1/1979г., в ППВС №7/1965г., както и в решение №403/ 18.10.2011г. по гр.д. № 758/ 2010г. на ВКС, IV г.о., решение №95/ 04.07.2011г. по гр.д. № 856/ 2010г. на ВКС, IV г.о., решение №821 от 07.07.2008г. на ВКС по гр.д.№3703/2007г., на ВКС, ІІ г.о., а именно: Допустимо ли е предявяването на иск по чл.59 ал.1 от ЗЗД при условие,че между страните съществува облигационно отношение? Формулира и следния процесуалноправен въпрос „Необходимо ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и да направи свои изводи, като разгледа спора по същество, без да изхожда единствено от наведените от въззивника основания за порочност на обжалваното решение?” Поддържа, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР на ОСГК №1/17.07.2001г. и ППВС №7/65г., съгласно които правомощията на въззивната инстанция са аналогични на тези, които има първата инстанция и без да представлява тяхно повторение, въззивната инстанция продължава дейността на първоинстанционния съд. Поставя също и въпроса „Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват, като се отчита тяхната взаимовръзка и се търсят точно уговорените задължения на страните?” Позовава се на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като счита, че осъществяването на касационен контрол по този въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът по жалбата [фирма], счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на решението. По същество оспорва жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е присъдено обезщетение по чл.59 от ЗЗД, въззивният съд е приел за установено, че между страните са били сключени четири броя предварителни договори от 03.02.1995г. за продажба на недвижими имоти - ателиета, които са били обявени за окончателни по реда на чл.19 ал.3 от ЗЗД със съдебно решение, влязло в сила на 20.02.2008г. Установил е, че ответникът е предал владението на ателиетата едва на 03.11.2009г, като е приел,че вследствие на забавеното изпълнение на задължението за предаване на процесните имоти, е настъпило намаляване на имуществото на ищеца, като той е бил лишен от възможността да ползва обектите лично или да получава граждански плодове от тях. Посочил е, че вследствие на това е налице и неоснователно обогатяване на ответника, изразяващо се в спестяване на наема, който той би заплащал за ползването на обектите. Поради това е осъдил ответника да заплати обезщетение по чл.59 от ЗЗД в размер на средномесечния пазарен наем за ателиетата за периода от 20.02.2008г. до 03.11.2009г. Приел е също,че по силата на сключените предварителни договори за ищеца е възникнало задължение за заплащане на неустойка за забава на задължението за прехвърляне на собствеността върху ателиетата за периода от 28.01.2002г. до 20.02.2008г. - датата на влизане в сила на решенията по чл.19 ал.3 от ЗЗД. Приел е,че съгласно чл.114 ал.4 от ЗЗД давността по отношение на вземането за неустойка е започнала да тече от 20.02.2008г. – датата, на която е изпълнено главното задължение, с неизпълнението на което е свързана неустойката. Поради това е направил извод, че до датата на предявяване на исковата молба не е изтекла тригодишната погасителна давност по отношение на вземането за неустойка. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. По поставения процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивния съд, след постановяването на въззивното решение и подаването на касационната жалба е постановено ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съставляващо задължителна за съдилищата практика. Съгласно указанията в т.1 от ТР№1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, при проверка на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В същото е посочено,че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяването на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Обжалваното решение съответства на обективираната в ТР №1/2013г. практика на ВКС, като при постановяването му съдът е посочил приложимите материалноправни норми и е изложил свои самостоятелни правни изводи по тях, като е интерпретирал събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. По материалноправния въпрос относно тълкуването на клаузите на сключените между страните договори е налице трайноустановена съдебна практика в смисъл, че когато клаузите на сключената сделка са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл.20 от ЗЗД. Даденото от въззивния съд разрешение на база на тълкуването на клаузите на процесните договори обаче не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства по спора, както и на формираните правни изводи на база на тълкуване на договорите, са основания за необоснованост на въззивния акт и подлежат на проверка съгласно чл.281 т.3 от ГПК, но след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. По въпроса допустимо ли е предявяването на иск по чл.59 ал.1 от ЗЗД при условие, че между страните съществува облигационно отношение, са налице основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Този материалноправен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на решаващия състав, който е приел, че ответникът дължи обезщетение за ползването на процесните недвижими имоти – ателиета, за периода от влизането в сила на съдебното решение, с което предварителните договори са обявени за окончателни, до предаването на ателиетата с приемо – предавателни протоколи от 03.11.2009г. Същевременно в сключените между страните 4 броя предварителни договори е уговорена неустойка при неизпълнение на задължението за предаване на владението на имотите, предмет на тези договори. Следователно по отношение формулирания от касатора въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. По поставения въпрос е налице задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС №1/1979г., съгласно което искът по чл.59 ал.1 от ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не може да се защити нито с исковете по чл.55 ал.1 от ЗЗД, нито въобще с друг иск. В случая изводите на съда за основателност на иска по чл.59 от ЗЗД са обусловени от различно, спрямо даденото в т. 8 и т.10 от ППВС №1/1979г. тълкуване на приложното поле на чл.59 от ЗЗД, съответно е налице противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, поради което искането за допускане на касационно обжалване въз основа на този селективен критерий следва да бъде уважено Останалите посочени от касатора актове на ВКС не обуславят наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. ППВС №7/1965г. касае правомощията на второинстанционния съд, а не въпросите на неоснователното обогатяване. С постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №403/ 18.10.2011г. по гр.д. № 758/ 2010г., IV г.о. ВКС се е произнесъл относно разграничението между деликтната отговорност и отговорността за неоснователно обогатяване, както и относно това дали неправилното посочване на правната квалификация при непроменени фактически твърдения води до недопустимост или представлява неправилно приложение на материалния закон, а тези въпроси не са относими към предмета на настоящия правен спор. Решение №95/ 04.07.2011г. по т.д. № 856/ 2010г. на ВКС, IV г.о., също не разглежда поставения от касатора правен въпрос, а решение №821 от 07.07.2008г. на ВКС по гр.д.№3703/2007г., на ВКС на РБ, ІІ г.о., е постановено по реда на отменения ГПК, поради което не съставлява практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1 т.1 от ГПК. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, по въпроса допустимо ли е предявяването на иск по чл.59 ал.1 от ЗЗД при условие,че между страните съществува облигационно правоотношение, за проверка за съответствие с разрешенията, дадени в ППВС № 1/1979г. на въззивния акт, в частта му, с която е потвърдено решение №3782 от 30.05.2012г. по гр. д. №14044/2010г. на Софийски градски съд, ГО, І -7 състав, в частта, с която М. е осъдено да заплати на [фирма], на основание чл.59 от ЗЗД сумата от 30 463,32 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.12.2010г. до окончателното изплащане. Доколкото материалноправният въпрос, по който касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване, не е обусловил изводите на съда по иска по чл.92 от ЗЗД, в частта по този иск решението на САС не следва да бъде допускано до касационно обжалване. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 609,26 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд