Определение № 1647 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2927/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от П. Д. К., приподписана от упълномощен адвокат А., срещу въззивно решение №261668 от 11.03.04.2023г., постановено по в.гр.д.№10761/2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 21.05.2019г. по гр.д.№ 58997/2017г. на Софийски градски съд и на решенията от 31.102019 и от 17.06.2020г., с които е поправено по реда на чл.247 ГПК, за отхвърляне на предявените от П. Д. К. срещу ЧСИ С. Я. искове с правно основание чл.441, ал.1 ГПК за осъждане на ответника да заплати сумата от общо 8 979 лв. - обезщетение за претърпени имуществени /2 979 лв./ и неимуществени вреди. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Сочи и основание по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба С. Б. Я. – ЧСИ с рег.№844 на КЧСИ, чрез процесуален представител адв Т., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Третото лице-помагач „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, чрез процесуален представител юрисконсулт К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение по иска за обезщетение на неимуществени вреди, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима в тази част. Касационната жалба е процесуално недопустима срещу въззивното решение в частта по иска за имуществени вреди, поради това, че цената на иска е под установения в чл.280, ал.2, т.3 ГПК минимален праг за допустимост на касационното обжалване на въззивни решения по граждански дела, поради което в тази част жалбата следва да бъде оставена без разглеждане. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от П. Д. К. срещу ЧСИ С. Я. иск с правно основание чл.441, ал.1 ГПК, вр. чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 6 000лв. от незаконосъобразни действия в изпълнително производство по изп.д.№ 20158440400124 и изп.д.№ 2015844040093г., ведно със законната лихва от датата на увреждането. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че извършените от ответника действия, от които се твърди, че са настипъпили вреди за ищцеца, са законосъобразни, т.е. липсва противоправно поведение от страна на ЧСИ и че липсата на тази първа предпоставка за ангажиране на деликтната отговорност на ответника прави предявеният иск неоснователен, без да е необходимо да се обсъждат останалите предпоставки на деликтната отговорност, включително обсъждане на твърдените от ищеца неимуществени вреди, наличието на причинна връзка между тях и действията на частният съдебен изпълнител. Ищецът е длъжник по посочените изпълнителни дела, по които ЧСИ е наложил запор със запорно съобщение, получено от ищеца, върху вземането на ищеца към неговия работодател „Нестле България“ за получаване на трудовото му възнаграждение. Въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на въззивника- ищец, че процесното решение на първоинстанционния съд е невалидно, като издадено от незаконен състав по друго дело, като същото е и недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по обстоятелства, незаявени в исковата молба. Отбелязано е от въззивния съд, че липсва легално законово определение за нищожност на съдебно решение или друг вид съдебен акт, както в отменения ГПК, така и в новия ГПК-чл.270, ал.1 ГПК, поради което съдържанието на понятието се извлича по пътя на тълкуването. В правната теория и в практиката на върховната съдебна инстанция е прието, че нищожно е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е абсолютно неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. Въззивният съд е посочил, че от данните по делото е видно, че става въпрос за допуснати от съда ОФГ, които съответно са поправени по реда на чл.247 ГПК с решение от 31.10.2019г., постановепо по реда на чл.247 ГПК за поправка на ОФГ в състава на съда и отделението, а именно І ГО, 124 състав и решение от 17.06.2020 г., отново постановено по реда на чл.247 ГПК за поправка на ОФГ, досежно номера на делото и годината му, а именно гр.д. № 58997 от 2017 г., което налага извод, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на правилността му. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на въззивника-ищец, че „начинът на образуване на изп. дело № 2015844040124, е „частично незаконосъобразен“, доколкото ИЛ е издаден само на Д. К., а не на другите взискатели. Съдът е посочил, че от данните по делото е видно, че изп. дело № 2015844040124 е било образувано по молба на адвокат Ц., упълномощен от тримата взискатели Х. Й., К. Й. и Д. К. / с приложено пълномощно/ и издаден ИЛ на 29.10.2014 г. на основание чл.404, т.1 и чл.406, ал.1 ГПК съгласно решение от 03.05.2010 г. по гр.д. № 45272/09 г. на СРС, ГО, 38 състав. Съдът е приел, че в случая това конкретно изпълнително производство е било образувано въз основа на подадената молба за образуване на изпълнителното дело от пълномощника на тримата взискатели и въз основа на издадения изпълнителният лист/ ИЛ/, като е без значение за законосъобразността на образуваното изпълнително производство, че ИЛ е издаден в полза само на един от взискателите, след като те са отразени като такива в ИЛ. ИЛ е издаден за сумата от 600 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски за един адвокат по делото. ИЛ по присъединеното изпълнително дело изп.д.№ 20158440400934. е образувано отново на молба от пълномощника адв. Г.Ц. и издаден ИЛ от 06.01.2015 г. за сумата от 255,32 лв. разноски по делото и сумата от 500 лв. разноски за въззивната инстанция. В този ИЛ взискател е само Д. Х. К.. Въззивният съд е посочил, че изпълнителният лист материализира и удостоверява правото на принудително изпълнение с неговите обективни и субективни предели. Обективните предели се отнасят за вземането, което е удостоверено в изпълнителния лист, а субективните предели до това, че кредиторът, посочен в него, може да бъде взискател. Изпълнителният лист е и основният критерий за законосъобразността на действията на съдебния изпълнител. Когато те са извършени въз основа на изпълнителния лист и в рамките на удостовереното в него, действията му са законосъобразни, а в противен случай се касае за процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, което ангажира отговорността на съдебния изпълнител. Въззивният съд е посочил, че във въззивната жалба се сочи, че незаконосъобразността на действията на ЧСИ Я. се установява от произнасяне на съда по жалби на ищеца с вх.№ 011369/26.02.2015 г. и вх. № 013949/17.03.2015г. срещу действия на ЧСИ по изп. дело № 2015844040124. От приложеното по делото определение от 19.08.2015 г. на СГС, ГО ІІ б състав по гр.д. 9237/2015 г., образувано по повод на посочените две жалби е видно, че СГС е оставил без разглеждане жалбата на П. К. с вх. № 011369/26.02.2015 г. за обжалване действията на ЧСИ по изп. д. № 2015844040124, върнал е тази жалба на ЧСИ в частта й относно разноските. Отменил е разпореждане от 05.03.2015 г., постановено по изп.д. № 2015844040124, с което е върната жалба с вх. № 009833/17.02.2015 г. и е върнал делото на ЧСИ за администраране на жалба с вх. № 009833/17.02.2015 г. Въззивникът -ищец твърди, че действията на ЧСИ са „неоснователни“ във връзка и с решение № 666 от 01.02.2017 г. по ч.гр.д. № 13741/2016 г. С това решение, СГС, ГО, е отменил разпореждане на ЧСИ от 10.02.2015г. по изп. д. № 2015844040124, с което е върната жалба № 04630/23.01.2015 г. на длъжника П. К. поради непредставяне на препис от жалбата и приложенията. Въззивникът-ищец твърди, че по повод на тези обжалвания е направил разноски. Относно приложеното по делото определение от 19.08.2015 г. на СГС, ГО ІІ б състав по гр.д. 9237/2015 г., образувано по повод на посочените от ищеца две жалби с вх.№ 011369/26.02.2015 г. и вх. № 013949/17.03.2015г., е видно, че СГС е оставил без разглеждане жалбата на П.К. с вх. № 011369/26.02.2015 г. за обжалване действията на ЧСИ по изп. д. № 2015844040124, върнал е тази жалба на ЧСИ в частта й относно разноските. Отменил е разпореждане от 05.03.2015 г., постановено по изп.д. № 2015844040124, с което е върната жалба с вх. № 009833/17.02.2015 г. и е върнал делото на ЧСИ за администраране на жалба с вх. № 009833/17.02.2015 г. При тези данни за жалбоподателя не се следват разноски в производството по обжалване. Въззивникът/ищец се позовава и на решение № 666 от 01.02.2017 г. по ч.гр.д. № 13741/2016 г., с което СГС, ГО, е отменил разпореждане на ЧСИ от 10.02.2015г. по изп. д. № 2015844040124, с което е върната жалба № 04630/23.01.2015 г. на длъжника П.К. поради непредставяне на препис от жалбата и приложенията. В това производство жалбоподателят е следвало да претендира разноски, но видно е, че такива не са били претендирани, поради което не са били и присъдени с решението. С определение № 12354 от 09.05.2017 г. по гр.д. № 4255/2017 г., СГС, ІІ-Г въззивен сътав е оставил без разглеждане жалбата на П. К. с вх. № 04530/23.01.2015 г. по изп. д. № 20158440400124, оставил е без уважение искането на П.Д.К. за спиране изпълнението по изп. д. № 20158440400124. При този изход на спора на жалбоподателя не се следват разноски. Въззивният съд е отбелязал и обстоятелството, че при обжалване действията на ЧСИ, включително и разпорежданията, то се образува съответното съдебно производство, в което именно следва да се претендират разноски и такива се присъждат ако жалбата се явява основателна; че при влезли в сила съдебни актове по обжалване, в които е бил решен въпросът за разноските, то е недопустимо той да бъде пререшаван в настоящето производство; че отделно от това, по делото не са представени доказателства за направени разноски и техният размер, а и съгласно приетата по делото допълнителна ССЕ, по делото не са представени данни за внесени суми по жалби на ищеца П. К. в резултат на неоснователни разпореждания на ЧСИ. Изводът на въззивния съд е, че се явява неоснователно твърдението за настъпили вреди по повод обжалване действията на ЧСИ, изразяващи се в направени разноски във връзка с това обжалване. Прието за за недоказано твърдението на въззивника-ищец, че имуществото му е било проучвано неоснователно, след като има безспорни доказателства за източника на средствата му, а именно работната заплата. Прието е от съда, че няма данни по делото ЧСИ да е извършил необосновани изпълнителни действия, които да се довели до неоснователно увеличаване на разноските по изпълнението. Съгласно представеното по делото копие от изпълнителното дело, действията по проучване имущественото състояние на длъжника/ ищец по делото, са предприети от съдебния изпълнител на основание чл. 18 от Закона за частните съдебни изпълнители, като текстът на чл.18, ал.1 от ЗЧСИ, гласи “ По възлагане от взискателя частният съдебен изпълнител може във връзка с изпълнителното производство да проучва имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набавя документи, книжа и други, да определя начина на изпълнението, както и да бъде пазач на описаното имущество.“ Освен това, по делото са обединени две изпълнителни производства, като по този начин на въззивника/ищец са спестени разноски. Това е направено от гледна точка на принципа за процесуална икономия и по аналогия с възможността за служебно обединяване на искови производство от съда/ арг. чл.213 ГПК/. По този начин книжата до страните ще бъдат изпращани само по едно дело, което би освободило длъжника от излишни разноски. В чл.457, ал.2 ГПК се сочи, че извършените до присъединяването изпълнителни действия ползват и присъединените взискатели, което важи и за изпълнителните действия, които ще се извършват за в бъдеще. В конкретния случай наложеният запор върху трудовото възнаграждение по изпълнително дело № 20158440400124, ще се ползва и по присъединеното изпълнително дело № 20158440400934, без да се изработва нов запор, съответно да бъдат начислени допълнителни такси за сметка на длъжника за налагането му, които да утежняват дълга. Посочено е от съда, че в този смисъл, присъединяването на изпълнителни дела като институт на изпълнителния процес е практика, която е създадена изцяло, за да благоприятства положението на длъжника, но не и да го уврежда. Въззивният съд е приел за неоснователни и недоказани и твърденията на въззивника-ищец за прекомерност и неоснователност на дължимите такси по изпълнителното дело. Посочил е, че съдебният изпълнител определя таксите съгласно Тарифата за таксите и разноските към Закона за частните съдебни изпълнители/Тарифата/, като към посочения размер се прибавя данък добавена стойност. Приел е, че в конкретния казус, всяка такса по изпълнителното дело е коректно начислена съобразно посочената Тарифа и това се установява от приетите по делото основна и допълнителна ССЕ. В допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза изрично е посочено, че простите и проторционални такси, начислени от ЧСИ Я. по изп.дело № 20158440400124 и изп.дело № 20158440400934, отговарят на действащия нормативен документ. Въззивният съд е кредитирал и двете приети експертизи/основна и допълнителна/, като компетентно изготвени. Въззивният съд е изложил и допълнителни съображения, че в производстовото по реда на чл.435, ал.2, т.7 ГПК, досежно разноските по изпълнението, жалбоподателят може да обжалва и таксите по Тарифата към ЗЧСИ, включително пропорционалната такса, определена от ЧСИ. За длъжника съществува възможност да оспори възложените му разноски по принудителното изпълнение в едноседмичен срок от момента на определянето им от съдебния изпълнител, което обикновено става с връчване на призовката за доброволно изпълнение, какъвто е и настоящия казус. Въззивникът/ищец е пропуснал възможността да обжалва определените от ЧСИ разноски, поради което следва да ги заплати. Въззивният съд е посочил, че въззивникът-ищец твърди, че от доказателствата по делото се установява, че принудително му е била надвзета сума от работната му заплата над 1600 лв., което говори за недобросъвестност от страна на ЧСИ, който бездействал повече от две години, не прекратявал делото и не установявал има ли надвзета сума. Съдът е приел за установено, включително и от приетите основна и допълнителна ССЕ, че в резултат на предприетите изпълнителни действия - наложените запори от съдебния изпълнител по негова сметка са постъпили суми, които са в по-голям размер от вземането, като надвзетата сума е в размер на 998,48 лв., която подлежи на възстановяване. Съгласно чл. 455, ал. 1 ГПК, всички суми, постъпили по изпълнителното дело от длъжника от третото задължено лице, от наддавачи и купувачи по проданта, както и от магазините или борсите, извършили проданта на движими вещи, се внасят по сметката на съдебния изпълнител. В ал. 3 на същата разпоредба е предвидено, че когато взискателят и длъжникът не са посочили сметка за превод на постъпилите суми, те остават по сметката на съдебния изпълнител до поискване. Съдът е посочил, че цитираните законови тестове са ясни и задължителни за страните и ЧСИ. Следователно, за да се приеме, че съдебния изпълнител не е извършил своевременно действия по връщане на длъжника на надвзетата сума от 998,48лв., то трябва да бъде установено, че длъжникът е посочил по изпълнителното дело сметка, по която да бъдат преведени сумите, които му се дължат, или че е направил изрично искане до съдебния изпълнител за връщане на сумата, което да не е удовлетворено. Прието е, че от данните по изпълнителното дело е видно, че ищецът нито е посочил банкова сметка, нито е заявил искане за връщане на надвзетата сума. Посочено е от съда, че до възстановяване на надвнесена сума се стига не просто с входиране на молба за това, а с нарочна молба с приложена изрична банкова сметка, каквато липсва по делото; освен това, тази надвнесена сума не представлява „вреда“ за ищеца, тъй като ЧСИ не е отказал връщането й; напротив, видно е, че ЧСИ е изпратил съобщение изх. № 045874/28.07.2017 г., с което е указал на длъжника това обстоятелство, като е изискал и сметка за възстановяването на сумата. Съдът е приел, че предвид сочената норма на чл.455, ал.3 ГПК, че когато взискателят и длъжникът не са посочили сметка за превод на постъпилите суми, те остават по сметката на съдебния изпълнител до поискване, не е налице и противоправно поведение на ЧСИ. С ново съобщение изх. № 048470/10.08.2017г. съдебният изпълнител е уведомил длъжника, че с постановление ог 08.08.2017г. е прекратил производството по делото, поради пълното погасяване на дължимите суми по представените изпълнителни титули, като отново го уведомява, че има надвнесени суми, като длъжникът следва да предостави банкова сметка, по която същите да бъдат възстановени. Уведомление с изх. № 48470/10.08.2017г. е било залепено на входната врата на адреса на длъжника с отбелязване в същото, че длъжникът следва да се яви в канцеларията на съдебния изпълнител за получаване на книжа по изпълнителното дело. Накрая, съобщението е било връчено на П. К. на 13.09.2017 г. Посочено е, че по делото няма данни да е била депозирана молба от длъжника с посочване на банкова сметка за възстановяване на надвнесената сума; обратно, ищецът е депозирал по изпълнителното дело молба с вх. № 051189/26.09.2017г., с която заявява, че не желае да бъде притесняван и да му бъдат връчвани съобщения на адреса. Прието е, че от съдържанието на молбата става ясно, че съдебният изпълнител е правил опити за свързване с длъжника, освен чрез залепяне на уведомление, и по телефон, за да го уведоми за надвнесената сума и да го прикани да посочи банкова сметка за превод на същата. Въззивният съд е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 455, ал. 3 ГПК действията на ЧСИ по задържане на сумата от 998,48 лв. по негова сметка са законосъобразни, предвид липсата на доказателства те да са били поискани изрично от длъжника/ищец, или той да е предоставил номер на банкова сметка. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи следните въпроси, по които счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК: 1. „Приравнява ли се адвокатското пълномощно към друг съдебен акт или към изпълнителен лист съобразно разпоредбата на чл.42б ал.1 от ГПК?“; 2.а „Допустимо ли е съдът да кредитира експертиза, която не отговаря на поставените въпроси от ищеца?“; 2.б „Допустимо ли е съдът да не допусне искана експертиза от ищеца и процесуално нарушение ли е да се ограничава ищецът във възможността да докаже своят иск по този начин?“; З.а „След като ЧСИ Я. не се е произнесъл до момента по възражението в частта за разноските следва ли искът да се разгледа в исковото производство, респективно на възивна инстанция ?Как следва да се разгледа възражение за разноските, когато няма произнасяне на съдебният изпълнител, а той е прекратил изпълнителното производство?“; 4.а“Съобразно чл.5 ГПК, възивният съд спазил ли е морала и може ли да се счете морално, когато има съдебни актове, че частни жалби на длъжника срещу действия на съдебен изпълнител са били редовни, но въпреки това са върнати като нередовни „длъжника е направил разноски във връзка с това и въпреки възивният съд счита, че няма незаконосъобразни действия извършени от съдебният изпълнител?“; 4.б „Претърпял ли е негативни чувства от извършената явна несправедливост, когато е върнал редовни жалби на длъжника, като нередовни и освен това е извършил и разходи по обжалване на тези действия?Ангажират ли тези обстоятелства непозволено увреждане ?“; 4.в „Прегражда ли съдебният изпълнител достъпът до правораздаване по отношение на жалбоподателят в качеството си на длъжник, когато съдебният изпълнител налага на жалбоподателя други такси извън определените с ГПК и нарушава ли разпоредбите на ГПК относно редовност изискването на редовност на частна жалба?“; 4.г „В процес на писане на касационна жалба ищецът по делото откри, че съдебният изпълнител, като ответник не е спазил чл.2 ГПК да изпълни предоставените му процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави, като не е представил в пълен обем поисканите изпълнителни дела, следва ли делото да се върне за ново разглеждане на първа инстанция и започнат от начало съдопроизводствените действия?“; 4.д „Касационният съд да даде разяснение за критериите за определяне на незаконосъобразни действия съдебният изпълнител?“; 5.а „Има ли право съдебният изпълнител да не вдигне запора върху работната заплата на длъжника след като е набрал търсената сума и да му надвземе в повече парични средства и две години да ги държи по своя сметка без да прекратява изп.дело?“; 5.б „Дължи ли лихва на надвзетата сума и от кой момент?“; 5в. „След като на определена дата има доказателства, че изп.дело не е прекратено, то изготвените съобщения за прекратяване може ли да се считат за годни доказателствени средства?“; 5.г „Жалба, входирана от длъжника пред съдебният изпълнител, за това, че не са готови книжата по прекратяване на изп.дело и не мога да се връчат на длъжника, доказателство ли е че към този момент не е имало прекратяване?“; 5.д „В какъв срок трябва да се прекрати изп.дело и своевременно да се върнат удържаните суми в повече на длъжника от страна на съдебният изпълнител?“; 5.е „Процесуалното бездействие по прекратяване на изп.дело приравнено ли е към непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД?“. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият съдебен състав не намира обжалваното решение да е очевидно неправилно. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. Настоящият съдебен състав не намира да са допуснати такива нарушения. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като „въззивният състав не се е съобразил с факта, че закона не предвижда да се добавят взискатели чрез адвокатско пълномощно без да им е издаден конкретно на тях изпълнителен лист. Този начин на легитимация не попада в изрично изброените възможности на чл.429 ГПК, касаещ субективните предели на изпълнителният лист.“. Въззивният съд е посочил, че изп. дело № 2015844040124 е било образувано по молба на адвокат Ц., упълномощен от тримата взискатели Х. Й., К. Й. и Д. К. / с приложено пълномощно/ и издаден ИЛ на 29.10.2014 г. на основание чл.404, т.1 и чл.406, ал.1 ГПК съгласно решение от 03.05.2010 г. по гр.д. № 45272/09 г. на СРС, ГО, 38 състав. Съдът е приел, че в случая това конкретно изпълнително производство е било образувано въз основа на подадената молба за образуване на изпълнителното дело от пълномощника на тримата взискатели и въз основа на издадения изпълнителният лист/ ИЛ/, като е без значение за законосъобразността на образуваното изпълнително производство, че ИЛ е издаден в полза само на един от взискателите, след като те са отразени като такива в ИЛ. Според касатора „този начин на легитимация не попада в изрично изброените възможности на чл.429 ГПК, касаещ субективните предели на изпълнителния лист“. Становището на касатора за неправилност на въззивното решение поради - според него, неправилно приложение на разпоредбата на чл.429 ГПК, е несъстоятелно, предвид отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Според касатора по т.2, т.З, т4, т.5 от изложението на основанията е налице приложното поле на чл.280, ал2 ГПК - очевидна неправилност, като за обосновавенето на това основание за допускане на касационно обжалване препраща към стр.1 и 2 от касационната жалба. Настоящият касационен състав намира, че по тези въпроси не е налице и соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по т.280, ал.2, пр.3 ГПК, предвид отъждествяване на неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК с очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Първият от поставените от касатора въпроси: „Приравнява ли се адвокатското пълномощно към друг съдебен акт или към изпълнителен лист съобразно разпоредбата на чл.42б ал.1 от ГПК?“, не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си изпълнителният лист срещу П. К. да е издаден в полза на само един от взискателите без останалите двама взискатели да са отразени като такива в изпълнителния лист. Такава би била хипотеза, в която изпълнителното основание е в полза на няколко лица за делимо вземане и всеки един от кредиторите може да иска да му бъде издаден изпълнителен лист за припадащата му се част от притезанието, с посочване в полза на кой кредитор за каква част от вземането се издава. Такава хипотеза нито е разрешена в обжалваното въззивно решение, нито е стояла за разрешаване по конкретното дело, по което съдържанието на издадения изпълнителен лист изцяло съответства на съдържанието на изпълнителното основание, което е в полза на няколко лица. Изпълнителният лист е основният критерий за законосъобразност и валидност на извършените от съдебния изпълнител изпълнителни действия в конкретния изпълнителен процес. В правната доктрина и в практиката на ВКС последователно се приема, е когато са предприети въз основа на него и в неговите предели, действията на изпълнителния орган са процесуално законосъобразни. Поставените от касатора въпроси по т.2.а и 2.б от изложените на основанията за допускане на касационно обжалване не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, т.к. предпоставят в себе си, че е кредитирана от съда експертиза, която не отговаря на поставените въпроси от ищеца и че съдът не е допуснал искана експертиза от ищеца, и че е ограничил ищеца във възможността да докаже своят иск по този начин, т.е.предпоставя неправилност на въззивното решение. Поставените от касатора въпроси не са с предвиденото в т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС съдържание. Съгласно приетото в посоченото тълкувателно решение материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. Поставените от касатора въпроси по т.3.а, т.4.а, т.4.б и т.4.в от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, т.к. предпоставят в себе си нещо различно от приетото от въззивния съд /че П.К. е пропуснал възможността да обжалва определените от ЧСИ разноски/, т.е. предпоставя неправилност на изводите на въззивния съд, а и поставените от касатора по т.3.а от изложението не са относими към решаващите мотиви на въззивното решение, а към допълнително изложените мотиви от въззивния съд. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, саразлични от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Поставеният от касатора въпрос по т.4.г от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя непредставяне в цялост на изпълнителните дела, нелеревирано в инстанциите по съществото на спора и неконстатирано, и верността на което твърдение не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване. Както се посочи, проверката за законосъобразност на въззивното решение не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните. По поставения от касатора въпрос 4.д не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът само е посочил без да е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, относно релевираните в исковата молба за неправомерни действия на ЧСИ в конкретния случай, както е посочено и във въззивното решение има формирана съдебна практика, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 184 от 21.09.2011 г. по гр.д. № 1124/2010 г., ВКС, ГК, III ГО и Решение № 238 от 30.01.2013г. по гр.д. № 1668/2011 г., ВКС, ГК, III ГО, според които съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан от това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата. С решението по жалбата срещу действия на частен съдебен изпълнител се формира сила на пресъдено нещо по отношение съществуването на потестативното право да се постанови отмяната му, но не и по отношение процесуалната им законосъобразност, което е преюдициален въпрос за този процес. Сила на пресъдено нещо по процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител би могла да възникне, ако съществуваше иск за установяване на нарушението. Противоправността, като елемент от фактическия състав на търсената от съдебния изпълнител отговорност за вреди, не е резултатна от решението по жалбата, чиито последици са конститутивни, освен това следва да се има предвид, че проявата на тези конститутивни последици спрямо по-нататъшното развитие на изпълнителния процес изключват противоправността. При действието на отменения ГПК на обжалване подлежаха всички действия и откази на съдебния изпълнител. С приетия нов ГПК законодателят ограничи възможността за обжалване на действията на съдебния изпълнител, като я сведе до лимитативно изброени актове, подлежащи на обжалване от лимитативно определен кръг лица и на лимитативно посочени в закона основания. Но неправилните действия на съдебния изпълнител, които не подлежат на пряк съдебен контрол за тяхната процесуална незаконосъобразност – чрез жалба, могат да бъдат проверявани като преюдициален въпрос /относно тяхната материална незаконосъобразност/ при предявен деликтен иск по реда на чл.441 ГПК, във връзка с чл.74, ал.1 ЗЧСИ /когато противоправното деяние е извършено от частен съдебен изпълнител/, респ. във връзка с чл.49 ЗЗД /срещу Министерство на правосъдието, когато противоправното деяние е извършено от държавен съдебен изпълнител/. Поставените от касатора въпроси по точки от 5.а до 5.е включително, не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са разрешени в обжалваното въззивно решение, в което въззивният съд е приел, че с оглед разпоредбата на чл. 455, ал. 3 ГПК действията на ЧСИ по задържане на сумата от 998,48 лв. по негова сметка са законосъобразни, предвид липсата на доказателства те да са били поискани изрично от длъжника-ищец, или той да е предоставил номер на банкова сметка. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда сами по себе си не могат да обосноват достъп до касационно обжалване, те представляват касационно оплакване за неправилност на решението. Евентуална неправилност на изводите на съда биха обусловили неправилност на въззивния акт, както е разяснено в Тълкувателно решение по т.д.№1/2001г. на ОСГТК на ВКС, т.12, и подлежат на проверка само след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос, който трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.