Определение № 3687 от 14.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 800/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. А. И., с адрес в [населено място], чрез адв. Р. М., против решение № 65 от 22 май 2023 г., постановено по в.гр.д. № 170/2021 г. по описа на Апелативен съд – Б., с което след частична отмяна на решение № 41 от 29 декември 2020 г., постановено по т.д. № 79/2019 г по описа на Окръжен съд - Ямбол, като краен резултат ЗАД „Армеец“ АД е осъдено да плати на И. сумата от 16000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от телесна повреда, причинена при пътнотранспортно произшествие на 22.08.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.02.2019 г. до окончателното плащане, а искът е отхвърлен до размера от 50000 лева. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че механизмът на процесното пътнотранспортно произшествие и вината на водача на лекия автомобил Д. са били безспорно доказани по делото. Установено било, че ако лекият автомобил се е движил със скорост от 68 км/ч вместо с 88 км/ч, е можело да се предотврати процесното произшествие. Доказвало се и че получените от И. увреждания са в причинно-следствена връзка с него, довели са до временно ограничаване на физическата активност на пострадалия, изисквали са оперативни процедури с голям обем и сложност, и интензивна постоперативна реанимация, както и че той ги е понесъл изключително тежко. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, тъй като същият е пътувал в каруца, която не е била оборудвана със светлоотразители и светлини през нощта, нито е имал светлоотразителна жилетка. Оборудването на каруцата със светлоотразители обаче било задължение на водача й, а и не можело да се презюмира, че пострадалият трябва да знае как е следвало да бъде оборудвано пътнопревозно средство с животинска тяга. Неправилно съдът приел, че И. на собствена отговорност с качването си да пътува в каруцата приема риска от нарушения на водача й. Задължението за носене на светлоотразителна жилетка се отнасяло до водача, но не и до другите пътуващи в превозното средство с животинска тяга. Освен това, за да се приеме наличие на съпричиняване, следвало да се установи, че ако пострадалият е бил със светлоотразителни дрехи, произшествието не би настъпило, а това не се установявало по делото. Самото възражение за съпричиняване не било изрично и конкретно въведено от ответната страна в отговора на исковата молба, но съдът го разгледал. От друга страна, въззивният състав не се произнесъл по всички направени възражения във въззивната жалба относно обосноваването на съпричиняване. Съдът не взел предвид и целия събран по делото доказателствен материал и го тълкувал превратно. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В отговор на касационната жалба ответникът ЗАД „Армеец“ АД, със седалище в [населено място], представлявано от юрк. Л. М.-Л., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество. С. А. И. е подал чрез адв. Р. М. и касационна жалба срещу решение № 138 от 13 октомври 2023 г., постановено по в.гр.д. № 170/2021 г. по описа на Апелативен съд – Б. по реда на чл. 250 ГПК, с което е отхвърлена молбата на касатора за допълване на решение № 65 от 22.05.2023 г. по делото, като ЗАД „Армеец“ АД бъде осъдено да заплати на И. законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди, считано от 07.11.2018 г. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон. Сочи се, че съдът е сезиран с иск за определяне на справедлив размер на застрахователно обезщетение за репариране на неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от пострадалото лице, както и с акцесорен иск за присъждане на законна лихва, считано от датата на поканата до застрахователя, 07.11.2018 г., до окончателното плащане. Съдът приел за основателен акцесорния иск за изтекла лихва, считано от 07.02.2019 г., като го е отхвърлил за периода 07.11.2018 г.-07.02.2019 г. За да определи началния момент на дължимост на законната лихва, въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 496, ал. 1 КЗ, регламентираща краен тримесечен срок за произнасяне на застрахователя по предявена претенция за определяне и изплащане на застрахователно обезщетение. Неправилно бил формиран извод за дължимост на законната лихва след изтичането на посочения в разпоредбата тримесечен срок. В действителност за дължимостта на законната лихва били налице различни хипотези, посочени в чл. 429, ал. 3 КЗ, и в тежест на страната било да установи наличието на някоя от тях, за да може съдът да прецени от коя начална дата следва да се присъди лихвата. В конкретния случай било установено, че пред застрахователното дружество е предявена претенция за изплащане на застрахователно обезщетение на 07.11.2018 г., който следвало да бъде и началният момент за изчисляване на лихвата за забава върху главницата. В съдебния акт с присъждане на законната лихва от друг произволен момент се стигнало до неправилно приложение на материалния закон и до противоречие с практиката на ВКС. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба ЗАД „Армеец“ АД е подал чрез юрк. Л. М.-Л. отговор, в който излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. По делото е установено, че на 22.08.2018 г. около 21:06 ч. при километър 7 в отсечката между разклона на мотел „Е.“ и [населено място] лек автомобил „Ауди А3“ с рег. [рег.номер на МПС] с водач Д. Д. се е движил в посока Я. към [населено място] със скорост от около 88 км/ч в дясна лента на пътя. По данни от Националния институт по метрология и хидрология за часа на залеза на процесната дата е направен извод, че към този час е настъпила тъмната част на денонощието. Попътно пред автомобила в прилежащия на пътя десен банкет се е движила и каруца с впрегнат кон със скорост около 12 км/ч, управлявана от И. А., в която са пътували петима души, в т.ч. и ищецът С. И.. Каруцата е била небоядисана с ярък сигнален цвят, без светлоотразителни знаци, без сигнален светлинен източник и водачът не е носел светлоотразителна жилетка. В един момент каруцата се е насочила косо наляво спрямо първоначалната траектория и тогава автомобилът я е застигнал и я е ударил в задната част, вследствие на което каруцата е напуснала платното за движение отдясно и дървените й части са се разрушили. От приетата по делото експертиза е установено, че на 1,5 км преди мястото на произшествието по посока на движение на превозните средства е имало поставен забранителен знак В10 – забранено влизането на пътнопревозни средства, теглени от животни, а преди Т-образното кръстовище на мотел „Е.“ на пътя е имало поставени пътни знаци – А 28 – път отляво без предимство, и В 26 – забранено движението със скорост по-висока от 60 км/ч, която забрана отпада в участъка от пътя, на който е настъпило произшествието. Вещото лице е посочило, че дистанцията между каруцата при навлизането й на платното и на лекия автомобил възлиза на 128,8 м., и тъй като каруцата не е попадала в зоната на осветеност пред автомобила, който се е движил на къси светлини, водачът не е имал техническа възможност да я възприеме и да реагира. При управление на автомобила на дълги светлини каруцата е била видима за водача и същият би могъл да я възприеме и да реагира за аварийно спиране. Вследствие на удара ищецът е получил фрактура на ляво бедро – средна телесна повреда с хематом в меките тъкани в региона на фрактурата. Транспортиран е бил с линейка в МБАЛ „Св. Пантейлемон“ – [населено място], където е било извършено оперативно наместване и интрамодуларна стабилизация на фрактурата, а след два месеца и втора операция за отстраняване на застопоряващия винт и динализация на пирона. Според изслушаната медицинска екпертиза, първите няколко дни след операцията пострадалият е изпитвал най-интензивни физически, психически и емоционални страдания. Възстановяването е протичало около 6 месеца, като пълното самостоятелно придвижване без помощни средства започнало след това. При извършения медицински преглед на ищеца е установено, че той е в пълен двигателно-активен работоспособен статус с възстановен изцяло обем на мускулатурата и обем движения на крайника, без бъдещи последствия от травмата. Относно постоперативния белег при изслушването на ищеца по реда на чл. 200 ГПК е установено, че същият не предизвиква никакъв физиологичен и биомеханичен проблем, и само притеснения от естетично естество са основания за извършване на операция за заличаване на белега. За установяване на неимуществените вреди съдът е събрал и свидетелски показания. По делото се установява още, че ответникът-застраховател е получил извънсъдебна претенция за заплащане на обезщетение на 07.11.2018 г., но няма данни в полза на ищеца да е платена каквато и да е сума. Обоснована е отговорността на застрахователя – наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ за процесния лек автомобил, управляван от водача Д.. С влязъл в сила съдебен акт по н.о.х.д. № 482/2021 г. по описа на Районен съд – Ямбол водачът на лекия автомобил е признат за виновен за това, че на 22.08.2018 г. поради нарушаване на чл. 20, ал. 2 ЗДвП (да се избира скоростта на движение съобразно атмосферните условия, релефа на местността, състоянието на пътя и превозното средство, превозвания товар, характера и интензивността на движението, конкретните условия на видимост, за да бъде водачът в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие), е допуснал пътнотранспортно произшествие и по непредпазливост е причинил средни телесни повреди на повече от едно лице – в т.ч. на С. И. – средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на бедрената кост на левия крак в областта на нейното тяло, довело до затруднение движението на крака за срок, не по-малък от 6 месеца при нормален ход на оздравителните процеси – престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „а“, вр. ал. 1, б „б“, вр. чл. 342, ал. 1 НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“, чието изтърпяване е отложено. Въззивният съд е посочил, че на основание чл. 300 ГПК присъдата е задължителна за гражданския съд относно деянието, неговата противоправност и вината на дееца. Съдът е възприел мотивите на първоинстанционния съд относно допуснатите от водача на каруцата нарушения на чл. 71 ЗДвП, вр. чл. 159 ППЗДвП, чл. 106, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП, чл. 143 и чл. 144 ППЗДвП, изразяващи се в управляване на каруца в тъмната част на денонощието, без тя да е обозначена със светлоотразителни знаци и постоянна светлина, без светлоотразителна жилетка и без водачът да е контролирал и направлявал животното така, че да не навлиза рязко на пътното платно и да не създава пречки и опасности за движението. Направен е извод, че макар водачът на каруцата в по-голяма степен да е допринесъл с противоправното си поведение за настъпването на произшествието, това не води до отхвърляне на предявения иск. Прието е обаче, че пострадалият е допринесъл с поведението си за настъпване на вредоносния резултат, доколкото с ясно съзнание и на своя отговорност е приел риска да пътува в необезопасена със светлини каруца в тъмната част на денонощието по пътно платно, където се движат моторни превозни средства с по-високи скорости, съответно обозначени със светлини по предназначение. Каруцата при това положение не може да бъде забелязана от другите участници в движението и пътуващите в нея са поставени под опасността от висок риск за евентуално пътнотранспортно произшествие и последиците от него. Предвид тези обстоятелства е определено съпричиняване в размер на 50 %. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съобразно чл. 52 ЗЗД съдът е съобразил, от една страна, че се касае за сериозна травма – фрактура на ляво бедро с хоспитализация, предприето оперативно лечение, интензивни болки и страдания в началния период, продължителни неудобства и ограничения и продължителен оздравителен период от 6 месеца, а от друга страна, че пострадалият е млад човек, който сравнително по-леко понася страданията и несгодите, като е налице пълно възстановяване без остатъчни проблеми. С оглед посочените фактори е определен справедлив размер на обезщетението от 32000 лева, който е редуциран съобразно степента на съпричиняване и въззивното решение е съответно изменено, като на пострадалия са присъдени още 6000 лева. С допълнително решение от 13 октомври 2023 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, съдът е отхвърлил молбата на ищеца за допълване на решение № 65 от 22 май 2023 г. по делото, като ЗАД „Армеец“ АД бъде осъдено да заплати на И. законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди, считано от 07.11.2018 г. Посочено е, че не е налице непълнота на съдебното решение, която да може да бъде отстранена по реда на чл. 250 ГПК, тъй като макар да липсват мотиви относно началния момент, от който се дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, е налице произнасяне от съда относно този начален момент – както по отношение на дължимата лихва върху допълнително присъденото обезщетение („ведно със законната лихва върху сумата главница от 07.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата“), така и по отношение на законна лихва върху вече присъденото от първоинстанционния съд обезщетение, в която част първоинстанционното решение е потвърдено с въззивното решение. Съдът е приел, че при постановеното въззивно решение, с поисканото му допълване на практика би се достигнало до промяна на постановения от въззивния съд резултат – пререшаване на спора в частта на дължимата законна лихва, което не е целта на производството по чл. 250 ГПК. Касационният съд приема, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. Във връзка с решение № 65 от 22 май 2023 г. касаторът поставя шестнадесет въпроса, които поради сходната си формулировка могат да бъдат групирани по следния начин: Първата група въпроси се свежда до въпроса налице ли е съпричиняване от страна на пътник, пътуващ в превозно средство с животинска тяга, чийто водач не е спазил разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ЗДвП за оборудване на превозното средство със светлинни източници. По въпроса следва да се имат предвид мотивите към т. 7 от ТР № 1/2014 г. на ВКС, ОСТК, в които е разяснено, че съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Дали поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай. Макар тълкувателното решение да касае по-различна хипотеза – кога пътуването на пострадалия в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, е рисково поведение, дадените разяснения са принципни и приложими и в настоящия случай. Прието е, че поведението на пострадалия е рисково, когато то е проява на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима грижа. Изразяващо се в поемането на предвидим и реално очакван риск, или в неговото неоправдано игнориране, това поведение съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното пътнотранспортно произшествие. В настоящия случай по делото е установено, че пострадалият ясно е разбирал свойството и значението на собственото си поведение – че предприема рисково пътуване в превозно средство, което не е пригодено със съответните светлини за пътуване в тъмната част на денонощието по пътно платно, където се движат моторни превозни средства с по-високи скорости, като при това положение каруцата не може да бъде забелязана от другите участници в движението и пътуващите в нея са поставени под опасността от евентуално настъпване на пътнотранспортно произшествие и последиците от него. Касае се за съзнателно и свободно изразено поведение на ищеца, представляващо поемане на предвидим и реално очакван риск и именно това е взето предвид при извода за наличие на съпричиняване. Предвид изложеното по обобщения въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. На следващо място се пита може ли въззивният съд да се произнесе по възражение за съпричиняване, без същото да е изрично заявено от страната като такова. Най-напред следва да се посочи, че довод за липсата на изрично формулирано възражение за съпричиняване е наведен едва в касационната жалба. Отделно от това, в отговора на исковата молба е отправено изрично възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, макар и същото да е в условията на евентуалност, за което няма пречка. Предвид изложеното правния въпрос не е обусловил изхода на спора. Следващите два въпроса – дали всяко нарушение на правилата за движение е от значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което е в пряка причинна връзка с пътнотранспортното произшествие, както и за да се приеме съпричиняване поради неизползване на светлоотразителна жилетка от страна на пътник в превозно средство с животинска тяга, достатъчно ли е да се докаже фактът на непоставянето й, или трябва да се докаже причинна връзка между неизползването на светлоотразителна жилетка и настъпилия вредоносен резултат, не кореспондират с установеното от съда. На първо място, в мотивите на решението не се обсъжда какво да е нарушение на правилата за движение, а именно тези нарушения, довели до процесното произшествие, които са установени от доказателствата по делото и с влязлата в сила наказателна присъда на водача на каруцата. Що се касае до наличието на съпричиняване, същото предполага поведение на пострадалия в причинна връзка с вредоносния резултат и именно това е анализирано по делото, доколкото нито се твърди, нито се установява возенето на пострадалия в каруцата само по себе си да е причинило инцидента. На второ място, в мотивите на решението неизползването на светлоотразителна жилетка е обсъдено в контекста на извършените от водача на каруцата нарушения на ЗДвП, а в основата на извода за съпричиняване от страна на пострадалия е поемането на риска да пътува в необезопасено превозно средство. Поставя се и въпросът при липса на категорични доказателства за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия правилно ли е приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Формулировката на въпроса е некоректна, доколкото изцяло твърдение на касатора е, че липсват категорични доказателства за съпричиняване. В действителност от събраните по делото доказателства е установено поведението на пострадалия, който по свое желание е пътувал в необезопасената каруца, съзнавайки пътната обстановка и времето от денонощието, и въз основа на тези факти съдът е направил извода си за съпричиняване. От друга страна, във въпроса не се релевират допуснати процесуални нарушения при установяване на фактическата обстановка, поради което липсва основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът пита следва ли в решението си въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в съвкупност и всички въведени с въззивната жалба възражения и доводи на страните, като изложи мотиви и изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи. Отговорът на въпроса е положителен съгласно трайната практика на ВКС, от която въззивното решение не се отклонява. Това е така, тъй като съдебният състав подробно е анализирал събраните по делото доказателства, установил е механизма на пътнотранспортното произшествие и поведението на всички участници в него, произнесъл се е по възраженията относно определения размер на обезщетението и процент на съпричиняване, като е изложил собствени аргументи. Във връзка с твърденията, че съдът не се е произнесъл по възраженията за носенето на светлоотразителна жилетка от страна на пострадалия, както и че нарушенията на водача не могат да обосноват съпричиняване, следва да се подчертае, че наличието на съпричиняване е изведено въз основа на различни от посочените факти, както беше разяснено по-горе. На последно място се пита при определяне на размера на съпричиняването трябва ли съдът да посочи критерии за това и следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Касаторът цитира решение № 117 по т.д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т.о., съгласно което при приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Въззивното решение не се отклонява от това разрешение. Съдът подробно е описал и е съпоставил поведението на водачите на моторното превозно средство и на каруцата и извършените от тях нарушения, като е приел, че превес за настъпването на произшествието има поведението на водача на каруцата. При тази констатация и като е отчел, че ищецът е съзнавал опасността от пътнотранспортно произшествие и, качвайки се в каруцата, е приел риска от нарушения на водача й, съдът е определил съответния процент съпричиняване. Не се установява и нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, съдът да е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, или да е налице явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В обобщение, липсват предпоставките за допускане на решение № 65 от 22 май 2023 г. до касационно обжалване. По касационната жалба срещу решение № 138 от 13 октомври 2023 г. № 138 от 13 октомври 2023 г.: Касаторът поставя въпроса относно началния момент на дължима законна лихва за забава от застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в случаите на предявен пряк иск срещу него. В актуалната практика на ВКС (напр. решение № 72 по т.д. № 1191/2021 г., I т.о., и решение № 50102 по т.д. № 1428/2021 г., ІІ т.о.) се приема, че Кодексът за застраховането, в сила от 01.01.2016 г., изрично диференцира отговорността на застрахователя за собствената му забава – чл. 497 КЗ, от отговорността му за забава като функционално обусловена от отговорността на делинквента - чл. 494, т. 10 КЗ, чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, вр. чл. 429, ал. 2, т. 2, вр. ал. 3, вр. чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ. Застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие, или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е най-ранна. След изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при липса на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи законната лихва върху обезщетението за собствената си забава. При отчитане на обстоятелството, че претенцията за изплащане на застрахователно обезщетение е предявена пред застрахователното дружество на 07.11.2018 г. и тримесечният срок по чл. 496, ал. 1 КЗ е изтекъл на 07.02.2019 г., без да е платено обезщетение на пострадалия, то от тази дата следва да се начислява и законната лихва за забава. Именно това е приел и въззивният съд, поради което произнасянето му е в съответствие с цитираната практика на ВКС. В този смисъл действително предпоставките по чл. 250 ГПК за допълване на решението не са били налице, тъй като в това производство не се цели пререшаване на спора, какъвто ефект би се постигнал, ако с решението бъде определена различна начална дата, от която тече лихвата за забава. Предвид изложеното липсва основание за допускане на допълнителното решение до касационно обжалване. При този изход на производството на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника следва да се присъди сумата от 200 лева за юрисконсултско възнаграждение за отговор на двете касационни жалби. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,