Определение № 2255 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3488/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Г.“ ООД, чрез адв. М. Х., срещу въззивно решение № 107 от 08.05.2024 г. на Окръжен съд – Габрово, постановено по в.гр.д. № 81/2024 г., с което е отменено решение № 518 от 24.11.2023 г. на Районен съд – Габрово, постановено по гр. д. № 492/2023 г. и като краен резултат е отхвърлен предявеният от „Г.“ ООД срещу С. И. Ш. иск по чл. 79 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 11 431,88 лв., включваща годишна такса управление по чл. 31 от Правилника на промишлена зона в размер на 8473 лв. с вкл. ДДС за периода 26.11.2022 г. – 25.11.2022 г. по фактура № * от 01.12.2022 г. на обща стойност 8473 лв. с ДДС, издадена от „Г.“ ООД за сгради с адрес: гр. Г., ул. „О.“ № *, както и вземане по чл. 36 от Вътрешния правилник на промишлената зона, т. 5 от ценоразписа на промишлената зона във връзка с констативен протокол № 13 от 28.01.2023 г. в общ размер на 2985,88 лв. с ДДС за периода 28.01.2023 г. – 27.02.2023 г. с падеж 28.02.2023 г., подробно индивидуализирано по пера, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се още, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по непредявен иск.

В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Поставя следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да направи правна квалификация на иска извън пределите на правния спор? – твърди се противоречие с решение № 121/2021 г. по гр.д. № 4630/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о.; 2. Допустимо ли е събранието на съсобствениците на поземлен имот и на собствениците и съсобствениците на построените в имота сгради да вземе решение, с което да избере управител /мениджър/, който да събира от свое име и в полза на съсобствеността таксата за управление на съсобствения имот и такса за ползване на площи от съсобствен имот? 3. Свободата на договаряне допуска ли с решение на общото събрание на съсобствениците на поземлен имот и на собствениците и съсобствениците на построените в имота сгради да се събира такса за управление и такса наем на площ? Решението на ОС задължава ли малцинството от съсобствениците, които са гласували на събранието против? – по този въпрос, както и по втория, се твърди противоречие с решение № 50204/2022 г. по гр.д. № 3324/2021 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 64/2012 г. по т.д. № 193/2011 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 305/2018 г. по гр.д. № 960/2017 г. на ВКС, ІV г.о. 4. Допустимо ли е носителите на право на строеж или право на ползване на сграда в съсобствен имот, без да са съсобственици в поземления имот, да участват съобразно взетите решения на събранието на съсобствениците в ползите и тежестите относно поземления имот? – твърди се противоречие с решение № 149/2015 г. по гр.д. № 2223/2015 г. на ВКС, І г.о.; решение № 139/2014 г. по гр.д. № 3024/2014 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 95/2013 г. по гр.д. № 645/2013 г. на ВКС, І г.о. и решение № 265/2011 г. по гр.д. № 912/2010 г. на ВКС, І г.о. 5. Възниква ли материално право на вземане от решение на ОС на съсобствеността за събиране на такса управление и такса наеми на площи в лицето на избран довереник /трето лице/, което не е съсобственик? – въпросът се поставя в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация С. И. Ш., чрез адв. И. Х., в писмен отговор по чл. 287 ГПК излага съображения за недопустимост и неоснователност на касационната жалба.

Третото лице-помагач „Х.“ ООД не взема становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е предявен иск от „Г.“ ООД срещу С. Ш. с дадена от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 32, ал. 1 ЗС за осъждане на ответника да заплати дължимите според ищеца такси за управление и за ползване на имот съгласно разпоредбите на чл. 31 и чл. 36 от представения по делото Вътрешния правилник на промишлената зона. В хода на производството са събрани писмени и гласни доказателства за установяване на фактическата обстановка по делото и е изготвена съдебно-счетоводна експертиза. От фактическа страна е установено, че на 27.10.2022 г. е свикано събрание на съсобствениците на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр. Г., от дружеството „Ч. П.“ ЕАД, притежаващо 98.6813 % идеални части от правото на собственост върху посочения поземлен имот. Приел е също, че съгласно констативният протокол от 25.11.2022 г., на който ищецът „Г.“ ООД основава правния си интерес за предявяване на иска, на свиканото събрание като участник е записано „Х.“ ООД, представлявано от управителя С. Ш., като в този смисъл последният не е участвал в лично качество, а в качество именно на управител на „Х.“ ООД. В дневния ред на събранието е било предвидено да се определи дружество, което да менажира поземления имот и да се приеме правилник за вътрешния ред, както и да се определи такса управление и утвърждаване на тарифа /ценоразпис/ на мениджъра на промишлената зона. Приел е за установено, че на събранието е взето решение мениджър да бъде дружеството „Г.“ ООД, като в протокола е било отразено, че С. Ш., като управител на „Х.“ ООД, е уточнил, че представляваното от него дружество не притежава идеални части от правото на собственост върху поземления имот, а само идеални части от правото на собственост върху сгради, построени в посочения по-горе имот. Гласувано е и да се приеме вътрешен правилник, в който се определя годишна такса управление и тарифа на мениджъра. От представения по делото Вътрешен правилник е установявил, че съгласно чл. 31 от него съсобствениците на сгради заплащат годишна такса за управление, която се изчислява по посочена формула, като таксата е дължима предварително – предходната година до 20.12. Според чл. 41 от правилника е предвидено всички договорки между мениджъра и съсобствениците де се извършват в писмен вид, в два екземпляра, по един за всяка страна.

По делото е представен документ по чл. 73 ТЗ от 01.11.2017 г. с нотариално заверени подписи, с който С. Ш. и К. Ш.а са дали съгласие процесната сграда, придобита в условията на СИО, да бъде прехвърлена под формата на непарична апортна вноска в капитала на „Х.“ ООД за увеличаване на капитала на търговското дружество, в което прехвърлителите са съдружници по реда на чл. 72 ТЗ. В т. 5.2. от дружествения договор на „Х.“ ООД от 25.09.2017 г. е посочено как е формиран капиталът на дружеството и в него фигурира направения апорт на имот в режим на СИО. По делото е представена и фактура № * от 01.12.2022 г. с получател С. Ш., за сумата от 8 473,00 лв., като данъчната основа е 7060,83 лв., а ДДС в размер на 20% е 1412,17 лв. Фактурата е издадена за годишна такса управление Т2 за период от 26.11.2022 г. до 25.11.2023 г. /вкл./ за сграда № ** в размер на 7 000,00 лв. и за годишна такса управление Т2 за период от 26.11.2022 г. до 25.11.2023 г. /вкл./ за 8,333% ид.ч. от сграда № ** в размер на 60,83 лв. От приетата съдебно-счетоводна експертиза се установява, че таксата за управление дължима съгласно чл. 31 от Вътрешния правилник е в размер на 7524,00 лв. с вкл. ДДС. Размерът на дължимата сума съгласно чл. 36 от Вътрешния правилник за ползване на откритата площ е в размер на 2958,80 лв. Издадената от „Г.“ ООД фактура № * от 01.12.2022 г. е включена в дневниците за продажби и в справката – декларация за м. декември 2022 г. на „Г.“ ООД, като е начислен ДДС. Платен е ДДС към републиканския бюджет за посочения период. Няма отразено плащане от С. Ш. по издадената фактура.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че в първата инстанция е дадена неправилна правна квалификация на иска, което е резултат от неправилно приложение на материалния закон. Въззивният състав е посочил, че при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба, ако възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска. С тези съображения съдът е приел, че искът е с правна квалификация по чл. 79 ЗЗД за неизпълнение на договорно задължение от ответника за заплащане на такса за управление на съсобствен имот на управителя „Г.“ ООД, а не по чл. 32 ЗС за заплащане на сумата от 11 431,88 лв. В случая ищецът „Г.“ ООД не е съсобственик на процесните имоти, а искът по чл. 32 ЗС може да бъде предявен само от съсобственик, тъй като разпоредбата урежда вътрешните отношения между съсобствениците по повод ползването и управлението на съсобствената вещ и не намира приложение при регулиране на отношенията на съсобствениците с трети лица.

При така дадената правна квалификация по чл. 79 ЗЗД въззивният състав е приел, че по делото не е доказано наличието на облигационно правоотношение, по силата на което ответникът да е задължен да заплаща на ищеца такса управление и такса за заплащане на открити площи в процесния поземлен имот. Исковата си претенция ищецът обосновава с взето решение на мнозинството за избор на мениджър на процесния имот, което по своята същност е сделка и поражда отношения само между лицата, които са я сключили. Според съда взетото решение от мнозинството не може да наложи изпълнение на облигационно задължение за останалите съсобственици, тъй като те не са страна по него. Назначеният управител има право да представлява съсобствениците, които са страна по това правоотношение, като действа от тяхно име и за тяхна сметка, но той не може да се явява кредитор на останалите съсобственици. В тази връзка, участниците в съсобствеността не следва да заплащат такса в полза на „Г.“ ООД – назначеният мениджър, тъй като в неговата правна сфера не е възникнало вземане. В чл. 31 от приетия Вътрешен правилник не се създава задължение за плащане от страна на съсобствениците на такса управление в полза на мениджъра на промишлената зона, а се урежда задължение за плащане. За ищеца, като мениджър на съсобствения имот, не е възникнало вземане в неговата правна сфера, както и право да претендира, че е носител в своя полза на такса за управление от съсобствениците. Страни по материалното правоотношение са съсобствениците на процесния имот, като определеният с констативен протокол от 27.10.2022 г., мениджър на съсобствеността може да ги представлява и да действа от тяхно име и за тяхна сметка, но съсобствениците не му дължат изпълнение по определената такса в чл. 31 и чл. 36 от Вътрешния правилник. Затова съдът е приел, че предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни. Само за пълнота съдебният състав е посочил, че от констативния протокол от 27.10.2022 г. се установява, че ответникът Ш. е присъствал на събранието в качеството си на управител на „Х.“ ООД и като участник е записано дружеството, а не физическото лице Ш.. Качеството на Ш. на съдружник и управител в търговското дружество с ограничена отговорност не измества правосубектността на самото дружество, а облигационните задължения на дружеството не пораждат задължения на съдружниците към дружествените кредитори. Отхвърлени са и възраженията, че Ш. е собственик на сграда с идентификатор ******, за което има и учредено право на строеж, поради което се дължи такса управление и такса за заплащане на открити площи в поземления имот. От представените по делото доказателства се установява, че Ш. и съпругата му са дали съгласие за апортиране процесния имот, като непарична вноска в капитала на „Х.“ ООД на 01.11.2017 г., а на 04.12.2017 г. в Търговския регистър са вписани измененията в Дружествения договор и е отразен направеният апорт. Стойността на апортната вноска е определена от три вещи лица съгласно изискванията на чл. 72 ТЗ. Съдът е приел, че вписването в Търговския регистър има транслативно действие и прехвърля вещните права в имуществената сфера на дружеството. То има действие по отношение на всички. Завършващият елемент е вписване на апорта в имотния регистър, което има оповестително действие по отношение на трети лица, но няма транслативен ефект. Съдът е разяснил, че вписването в имотния регистър би имало значение при конкуренция на права между лица, които са придобили последователно имота, но за конкретния случай това вписване е без значение.

При тези изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

Първият въпрос следва да се разгледа заедно с доводите за недопустимост на въззивното решение. Според касатора съдът неправилно е изменил правната квалификация, като е излязъл извън пределите на спора между страните. В действителност въззивният състав е тълкувал нормата на чл. 32, ал. 1 ЗС, възприета като правна квалификация от първата инстанция, и е посочил, че същата е приложима само за отношенията между съсобственици, каквито страните по делото безспорно не са. Като е съобразил указанията на Тълкувателно решение № 1/2013 по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е определил нова правна квалификация съгласно изложените фактически твърдения от страните и данните за отношения между тях и е разгледал спора по същество. В този смисъл следва да се отбележи, че съдът изцяло се е съобразил и с установената практика на ВКС, обективирана в решение № 61/13.07.2017 г. по гр.д. № 3439/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 31/04.03.2021 г. по гр.д. № 1919/2020 г. на ВКС, I г.о. и др., в която трайно се приема, че правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право. Ограниченията в обхвата на въззивната дейност на съда се отнасят единствено до установяване на нови факти /извън новооткритите/, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това, когато се касае до неточна правна квалификация на иска, довела до неправилно прилагане на материалноправна норма, при събрани по делото доказателства в рамките на непроменени фактически твърдения на страните, в правомощията на въззивния съд е да се произнесе по съществото на спора, без да дава нови указания и събира нови доказателства. Фактите, такива каквито са установени в рамките на проведеното на две инстанции спорно производство, се подвеждат под друга правна норма, без това да води до нарушаване на принципа на диспозитивното начало или влошаване на положението на жалбоподателя, в какъвто смисъл са твърденията на касатора. Нарушаване на диспозитивното начало би могло да е налице единствено когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, т.е. извън определения от страните по спора предмет и обхват на търсената защита, какъвто не е настоящия случай. В случая недоказаността на предявения иск съобразно дадената нова правна квалификация не означава, че съдът я е определил погрешно и е постановил решение по непредявен иск. Предвид изложеното, липсва както основанието за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос, така и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Вторият, третият и петият въпрос са идентични по смисъл и следва да бъдат обсъдени заедно. Въззивният съд е приел, че с чл. 31 от Вътрешния правилник не се създава задължение за плащане от страна на съсобствениците на таса управление в полза на мениджъра на промишлената зона – ищецът, както и че последният няма правото да претендира заплащане на такса за управление на имота нито от свое име, нито от името на част от съсобствениците. За да стигне до този извод, съдът е обсъдил събраните по делото доказателства и е изяснил възникналите между страните правоотношения. Следователно отговорът на поставените въпроси предполага анализ на доказателствения материал, което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Отделно от изложеното, не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираните от касатора съдебни решения са неотносими към установената в конкретния случай фактическа обстановка. Необходимо е да се посочи още, че по делото е изяснено, че ответникът изобщо няма качеството съсобственик, поради което не следва взетите от мнозинството от съсобствениците решения да го обвързват. С оглед посоченото, касационно обжалване по поставените въпроси не следва да се допуска.

Четвъртият поставен въпрос не е бил изследван от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, поради което и не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване.

Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване по същите поставени въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че жалбоподателят недопустимо се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни основания, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение когато по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба – за да се създаде съдебна практика по прилагането й или да бъде тя осъвременена. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, ведно с липсата на обективна необходимост от промяната й, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Поради изложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,