Определение № 1523 от 05.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 224/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. М. Б.-Е., чрез пълномощника ѝ адв. адв. Н. И. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1255/09.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 26/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 с-в, с което е потвърдено решение № 262703/15.08.2022 г., постановено по гр. д. 8704/2019 г. по описа на Софийски градски съд, I ГО, 9 с-в, с което е отхвърлен предявеният от К. М. Б.-Е. срещу „Първа инвестиционна банка” АД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за отричане със сила на пресъдено нещо, че К. М. Б.-Е., като наследник по закон на С. Г. Б., не дължи на банката – поради изтекла погасителна давност, сумите, представляващи изпълняемо право по изп. д. № 20188440403228 по описа на ЧСИ Я., образувано въз основа на изпълнителен лист от 22.02.2013 г., издаден по ч. гр. д. № 6314/2013 г. по описа на СРС, 57 с-в, както следва: 1) 55000 евро – материализирано в запис на заповед от 18.03.2008 г. менителнично задължение, ведно със законната мораторна лихва от 14.02.2013 г. до окончателното ѝ заплащане и 2) 3677,12 лв. – разноски и последващи такси. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, вследствие на което необосновано и в противоречие с материалния закон е достигнал до незаконосъобразен правен извод, че по процесното менителнично задължение, което се погасявало с изтичане на уредения в чл. 531, ал. 1 ТЗ 3-годишен срок, погасителната давност е продължила да тече и по време на настоящия исков процес. В този смисъл, счита, че щом последното изпълнително действие по изп. д. № 3228/2018 г. по описа на ЧСИ Ст. Я. е извършено на 04.12.2018 г., изп. дело е било перемирано на 04.12.2020 г., поради което извършените по новообразуваното изп. д. № 1530/2022 г. по описа на ЧСИ С. Х. изпълнителни действия са ирелевантни за прекъсване на 3-годишната погасителната давност – по отношение на менителничните задължения. В касационната жалба се твърди, че процесната заповед за незабавно изпълнение, в което е удостоверено изпълняемото право, предмет на предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, е влязла в сила в момента на издаването ѝ - на 20.02.2013 г. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, но не поставя конкретни процесуалноправни и материалноправни въпроси, които да са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК); да са разрешени в противоречие с актове на КС на РБ или на СЕС (по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК) и да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, въз основа на която е издаден процесният изпълнителен лист, се основава на запис на заповед, издаден от ЕТ „Колор-Пластик-К. К.” на 18.03.2008 г. и материализиращ менителнично задължение в размер на 55 000 евро - в полза на ремитента „ПИБ“АД, като изпълнението на това парично задължение е било обезпечено от ищцата, С. К. и Н. К. чрез менителнично поръчителство (авал). В издадената на 20.02.2013 г. заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК е удостоверено и парично задължение в размер на 3677,12 лв. – съдебни разноски. Въз основа на изпълнителния лист, удостоверяващ процесното парично изпълняемо право, на 10.09.2013 г. е било образувано изп. д. № 20137860401891 по описа на ЧСИ М. М.. С постановление от 12.09.2013 г. била наложена изпълнителна възбрана върху апартамент, собственост на С. Б.. На 29.10.2013 г. бил насрочен опис и оценка на този имот. По делото липсвали доказателства насроченият опис да е извършен на посочената дата. С постановление от 18.12.2017 г. била наложена възбрана върху недвижим имот, собственост на К. К., представляващ апартамент № 35. С молба от 23.01.2018 г. било поискано прекратяване на изпълнителното дело от С. Б. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК - поради неизвършване на изпълнителни действия в период повече от 2 години, по която обаче липсвало произнасяне. Установява се, че на 16.02.2018 г. е насрочен нов опис и оценка на притежавания от ищцата апартамент, но поради нередовна процедура по призоваване той е бил пренасрочен за 09.03.2018 г. Били изпратени запорни съобщения до различни банки, но въз основа на тях не били наложени запори върху банкови сметки. На 09.03.2018 г. бил извършен описът на притежавания от ищцата апартамент. По молба на взискателя с постановление от 26.11.2018 г. ЧСИ М. прекратил при себе си изп. д. № 1891/2013 г., като го прехвърлил на ЧСИ Я., който образувал ново изп. д. № 20188440403228. Въззивният съд е изследвал дали материализираното в процесния запис на заповед менителнично задължение е било изискуемо, вкл. и по отношение на ищцата. Апелативният съд е изяснил, че съгласно ППВС № 3/1980 г. образуването на изпълнителното производство прекъсва давността по отношение на вземанията, предмет на изпълнението, поради което по време на производството давност не тече, но с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС било изоставено това тълкуване на процесуалния закон - в изпълнителното производство давността не се спира, а на основание чл. 116, б. „в” ЗЗД тя многократно се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от този момент започва да тече нова давност - чл. 117, ал. 1 ЗЗД. Макар и към постановяване на въззивното решение – 09.11.2023 г., да е формирана задължителна за правосъдните органи практика - с ТР № 3/28.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 3/2020 г., ОСГТК, апелативният съд се е позовал на постановени по чл. 290 ГПК решения (в смисъла, изяснен с тълкувателното решение), съгласно която отмяната на ППВС № 3/1980 г., прогласена с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не притежава ретроактивно действие, поради което давността не тече за вземания - предмет на изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015 г. Въз основа на тези правни съждение е приел за законосъобразни изводите на първоинстанционния съд, че за периода от образуване на изп. д. № 20137860401891 на ЧСИ М. до 26.06.2015 г. не е текъл давностен срок, като едва след този момент е започнала да тече нова погасителна давност. По основния довод за неправилност на първоинстанционното решение, заявен във въззивното жалба – относно недействителността на извършените изпълнителни действия при настъпила перемпция на изпълнителното дело, което обуславя и негодността им да прекъснат погасителната давност, въззивният съд е изяснил, че е налице съществена разлика между перемпцията и погасителната давност, като перемпцията се явява без правно значение за давността, тъй като давността изключва принудителното изпълнение (пред съдебния изпълнител обаче длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва - обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Счел е, че с иска по чл. 439 ГПК длъжникът цели със сила на пресъдено нещо да се отрече съществуването на вземането на кредитора, като по този начин се осуети или прекрати започнало принудително изпълнение. Оспорването може да бъде основано само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Твърдението на ищцата за изтекла погасителна давност на вземанията след влизане в сила на съдебния акт, въз основа на който е издаден изпълнителният лист, е такъв факт. Дали образуваното изпълнително дело е прекратено поради перемпция, не съставлява самостоятелно основание на иска, защото настъпването ѝ няма за правна последица погасяване на вземането. Въззивният съд е приел за правилно правното съждение, изразено в решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на ВКС, Четвърто ГО, съгласно което, когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ - след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания способ - той дължи подчинение на представения изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Поради тези правни съображения апелативният съд е счел за правилно правното схващане на първоинстанционния съд, че започналият да тече на 26.06.2015 г. нов давностен срок (в конкретния казус) е прекъснат с налагането на възбрана върху недвижими имоти на 18.12.2017 г., след което е започнал да тече нов давностен срок, който е прекъснат с извършване на опис и оценка на недвижим имот на 09.03.2018 г. Следователно, към момента на образуване на изп. д. № 20188440403228 по описа на ЧСИ Я. - 26.11.2018 г., вземането не било погасено по давност. Счел е за ирелевантни събраните пред въззивната инстанция нови доказателства, изясняващи, че изпълнителните действия продължават при трети ЧСИ (поради наличието на неудовлетворен остатък от вземанията по изпълнителния лист, респ. че е налице цесия на вземанията и нов кредитор). С оглед на обстоятелството, че в касационната жалба се релевира довод за очевидна неправилност на въззивното решение, с което е прието, че и след настъпила перемпция на изпълнителното дело осъществените изпълнителни действия са годни да прекъснат теклата погасителна давност, настоящият състав, като взе предвид, че поставеният за разглеждане от ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело № 2/2023 г. трети въпрос: „Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция?“, е от значение и за конкретното дело, счита, че в случая са налице предпоставките на чл. 292 ГПК за спиране на производството по делото. Мотивиран от горното и на основание чл. 292 ГПК Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение