Определение № 3585 от 17.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1745/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Държавно предприятие„Фонд затворно дело“ [населено място], чрез процесуалния представител юрисконсулт Д. против въззивно решение № 179 от 11.01.2022г. по в.гр.д. № 179 по описа за 2022г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20202812 от 26.10.2021г. по гр.д. № 45574/2020г. на СРС в обжалваната част, с която на основание чл.59 ЗЗД, е осъдено да заплати на „Стройкерамика“ АД сумата от 21 701лв., обезщетение, за периода 1.02.2015г.- 31.07.2015г., за ползване без правно основание на недвижим имот, собственост на ищеца, представляващ керамична фабрика, включваща сграда с РЗП от 1 140кв.м., на два етажа, с масивна конструкция, построена през 1977г., състояща се от три отделни блока, както следва: блок „А“, състоящ се от административна сграда на два етажа, блок „Б“ на два етажа и блок „В“, състоящ се от работилница, гараж, библиотека и лекарски кабинет, както и 5 бр. вишки, предназначени за наблюдателници, с РЗП на всяка от тях от 36 кв.м.,едноетажни, с масивни конструкции, както и битова сграда със столова, с РЗП от 307кв.м., едноетажна, с масивна конструкция, състояща се от кухня, със столова, два склада, умивалня и 4 канцеларии, които сгради са се намирали в имот с идентификатор .... по специализирана кадастрална карта, находящ се в землището на [населено място], местност „Д.“, с площ от 51.369 дка, а по сега действащата кадастрална карта ПИ с идентификатор ...., ведно със законната лихва от 28.02.2020г. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Стройкерамика“ АД, представлявано от изпълнителния директор Щ., чрез процесуалният представител адвокат Т., с който изразява становище за липса на посочените специални предпоставки за допустимост. Отделно счита постановеният въззивен акт за правилен, във връзка с което излага доводите си. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 765лв., реалното извършване на които удостоверява с представен договор за правна защита и съдействие и преводно нареждане, с дата: 5.04.2023г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за основателен предявения иск поради наличие на предпоставките за уважаването му: По делото не е имало спор нито, че ищeцът е собственик на процесния недвижим имот, нито че именно ответникът го е ползвал през процесния период. Анализирайки разпоредбите на чл.37,ал.1, 2 и 5 ЗИНЗС, чл.62 ал.3 ТЗ и чл.6, ал.2 от Правилника за устройството и дейността на Държавно предприятие„Фонд затворно дело“, въззивният съд е приел, че ответникът е самостоятелен правен субект, на който е възложено управлението на процесния недвижим имот и който е надлежна страна при предявен срещу него иск за присъждане на обезщетение. Съобразявайки ангажираните доказателства /докладни записки с рег.№ 92-00-79 от 20.09.2004г.на изпълнителния директор и протокол № 20 от 4.10.2004г.от заседание на ОС на УС на ДП „Затворно дело“за одобряване на предложението за кандидатстване за кредит от 1 000 000лв.за закупуване на процесния имот и упълномощаване на изпълнителния директор да сключи предварителен договор за покупко-продажбата му/, съдът е извел извод за ползване без основание. Съдът е присъдил обезщетение в размер на средномесечния пазарен наем, определен съобразно приетото по делото заключение на експерт, съобразявайки постановките на ТР № 82/1974г. на ОСГК, съгласно които всяко владение без основание води до обогатяване и е основание за дължимост на обезщетение. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпрос, касаещ материалноправната легитимация на ответника: При иска за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, предявен срещу търговец, държавно предприятие по чл.62, ал.2 ТЗ, за ползване без правно основание на имот, който не му е предоставен за управление и за който е установено, че е ползван от държавата, чрез правосубектен държавен орган, търговецът има ли качество на субституент на държавата? Следва ли търговецът-ответник по така предявения иск да се счита субституент на държавата, когато това не е изрично уточнено от ищеца в исковата молба? Ако се даде положителен отговор на този въпрос, следва ли държавата да се представлява по реда на чл.32 ГПК и постановеното решение обвързва ли държавата, ако тя не е надлежно конституирана? Позовава се на решение по гр.д.№ 5320/2008г.на ІІІ г.о.,по гр.д.№ 3309/2008г.на ІІІ г.о. и по гр.д.№ 1571/2009г.на ІV г.о. Настоящият съдебен състав намира, че по така поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, а и е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Ответникът по иска, доколкото е юридическо лице /съгласно чл.37, ал.2 ЗИНЗС/, което разполага със средства и извършва „стопански дейности, които подпомагат, съпътстват или допълват основния му предмет на дейност“ /вж. чл.37, ал.1 ЗИНЗС/е лице, притежаващо процесуална правоспособност /Процесуалната правоспособност е една от абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи служебно/. Въпросът за наличие на материалноправна легитимация е въпрос по съществото на спора, на който въззивният съд е отговорил положително, съобразявайки установената практика, съгласно която когато някой ползва чужд имот без правно основание и това не съставлява непозволено увреждане, отношенията между ползвателя и собственика трябва да се уреждат съобразно с принципите на неоснователното обогатяване. Съгласно чл.59, ал.1 ЗЗД, когато някой държи без правно основание чужда вещ, той дължи обезщетение на собственика за ползите от които го е лишил, без значение дали реално е ползвал вещта и дали е получавал приходи. Обстоятелството, че ползвателят е държавно предприятие по чл.62, ал.2 ТЗ, не променя този извод. Съгласно установената практика /вж.напр. решение по гр.д.№ 2719/2020г.на ІІІ г.о., гр.д.№ 1274/2020г. на ІV г.о./ държавните предприятия, които не са преобразувани в търговски дружества след приемането на ТЗ или са създадени като държавни предприятия на основание чл. 62, ал. 3 ТЗ, са легитимирани както да предявяват, така и да отговарят по искове за собственост и други вещни права и по облигационни искове за обезщетение за лишаване от право на ползване. В тази връзка, поставеният въпрос от касатора дали този търговецът има качество на субституент на държавата, не съставлява общо основание за допустимост, защото не е свързан с решаващите мотиви на съда. Несъотносима е и практиката, на която касаторът се позовава, поради което тя не може да обоснове основанието за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК. Решенията по посочените дела са постановени във връзка с въпроси, които са различни от настоящите, а освен това са във връзка с различна фактическа обстановка и правна квалификация на спора – решението по гр.д.№ 5320/2008г.на ІІІ г.о. е по иск по чл.7 ЗВСОНИ, по гр.д.№ 3309/2008г.на ІІІ г.о.- по иск по чл.344 КТ и по гр.д.№ 1571/2009г.на ІV г.о.- по иск за вреди по чл.1 ЗОДОВ. Наличието на установена практика по приложението на чл.59 ЗЗД, която е съобразена от въззивния съд изключва приложението и на специалното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 765лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд,