Определение № 1760 от 20.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4877/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 444 от 26.07.2022г. постановено по гр.д. № 373/2022г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 8720 от 04.02.2022г. по гр.д. № 260/2021г. на Районен съд-Гоце Делчев за отхвърляне на предявените от Е. Н. Г., Х. Н. Г. и С. Н. Я. искове, а именно:

• по отношение на К. И. К. за установяване, че не е собственик по давност на поземлен имот парцел *., планоснимачен номер * от квартал 8 по плана на [населено място], общ Г., с площ 135кв.м., заедно с построената в имота двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 110кв.м., както и искане за отмяна на нотариален акт № 146, том I, рег. № 1315, дело № 218/2016г. на нотариус Е. Л.;

• по отношение на А. А. Б. иск по чл. 108 ЗС за установяване, че ищците за собственици на 1/7 ид.част от горепосочения имот и за осъждане на ответника да предаде на ищците владението на имота.

Касационната жалба е подадена от ищците Е. Н. Г., Х. Н. Г. и С. Н. Я. от [населено място], чрез пълномощника им адв. М. П.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение се иска допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т. 3 и ал.2 ГПК по следните въпроси: 1/ съставлява ли процесуално нарушение решаването на делото от въззивния съд при нарушаване на разпоредбата на чл. 56, ал. 3 ГПК; 2/ длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните; 3/ има ли процесуалното задължение въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства; 4/ задължен ли е въззивният съд на направи анализ, както поотделно, така и в съвкупност събраните по делото доказателства, а не избирателно; при наличие на противоречиви доказателства следва ли да бъде отразено в мотивите на кои от тях се дава вяра и защо; 5/ задължен ли е въззивният съд, когато приема, че ищецът е загубил правото си на собственост поради придобиването му по давностно владение от друго лице, да изложи мотиви относно защо счита владението за явно, постоянно, необезпокоявано и спокойно, при наличие на възражения във възивната жалба в тази насока; 6/ какво е значението на декларацията, изхождаща от лице със признато с констативен нотариален акт право на собственост, признаваща правото на собственост на друго лице, но въз основа на документ, отречен в последствие от съда като основание за придобиване правото на собственост; 7/ следва ли съдът да изследва идентичността на имота, предмет на исковата претенция и описания в декларацията, за да приеме същата като признание на факт относно принадлежност на правото на собственост върху конкретен имот; 8/ при представяне на декларация, с която се признават права на друго лице по отношение на недвижим имот, може ли автоматично да се приеме, че деклараторът се отказва от собствените си права върху същия имот; 9/ може ли съдът да установи, че едно лице е придобило по давност имот, без да се проведе доказване и изследване на своителното му намерение. Спрямо въпросите от първи до пети се твърди противоречие с практиката на ВКС, а относно въпросите от шести до девети се сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Извършено е позоваване и на очевидна неправилност поради нарушаване на процесуалните правила, в резултат на което не е дадена възможност на страната да участва по делото.

Ответниците по касационната жалба К. И. К. и А. А. Б. не са представили писмен отговор.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Производството е по предявени искове от Е. Н. Г., Х. Н. Г. и С. Н. Я. против К. И. К. и А. А. Б.. По отношение на ответницата К. се иска установяване, че не е собственик по давност на целия процесен имот и отмяна на издадения в нейна полза нотариален акт № 146, том 1, рег.№ 1315, дело № 218 от 2016г. Спрямо ответника Б. се иска установяване, че ищците са собственици на 1/7 ид.ч. от имота имот и предаване владението върху имота. Ищците твърдят, че са наследници на Н. И. Г., който както и брат му К. И. Г., били собственици по давностно владение на част от процесния имот съгласно нотариален акт от 2008г. След смъртта на К. И. Г., той е наследен от брат си, а след смъртта на последния, ищците се легитимират като собственици на общо 1/7ид.ч. от имота. Сочат, че до 2017г. са ползвали имота без проблем, но оттогава достъпът им бил ограничен. Установили, че през 2016г. първият ответник К. И. К. се е снабдила с нотариален акт за собственост на процесния имот въз основа на давностно владение, след което го продала на втория ответник А. Б..

От страна на ответниците е заявено оспорване на исковете с възражение, че К. И. К. и покойният й съпруг В. К. са установили владение върху имота от 30.12.1997г. и са го владяли до 15.04.2016г., а след тази дата е владян от втория ответник, като никой от ищците или наследодателят им не е влизал в имота. Посочено е също, че наследодателят на ищците, както и други наследници на общия наследодател К. К., са декларирали, че нямат претенции относно собствеността на процесния имот.

От фактическа страна е установено следното: През 1996г. С. К. К. се снабдява с констативен нотариален акт за собственост на имота по давност. През 1997г. той заедно със съпругата си го прехвърля на сина си В. К. срещу задължение за издръжка и гледане по време на брака му с ответницата К. К..

През 2008г. наследниците на общия наследодател К. З. К., сред които са С. К. К., Н. И. Г. и К. И. Г. се снабдяват с констативен нотариален акт по давност.

По гр.д. № 1262/2010г. на Гоцеделчевски районен съд В. и К. са предявили срещу лицата по констативния нотариален акт от 2008г. установителен иск, че са собственици на имота на основание договора за издръжка и гледане. В. К. е починал в хода на делото и е заместен от съпругата си и децата си И., М. и С.. Искът е отхвърлен с влязло в сила решение.

През 2016г. К. К. се снабдява с констативен нотариален акт за собственост на имота по давност. Непосредствено след това продава имота на ответника А. Б..

Представена е нотариално заверена декларация от наследодателя на ищците Н. Г. от 04.08.2009г., с която заявява, че няма претенции към собствеността и владението на В. К. върху имота. При разглеждането на делото са представени декларации и от други сънаследници, които заявяват, че признават правата на В. и К. К..

Събрани са гласни доказателства за упражняваното владение върху имота.

Ищците са преки наследници на Н. И. Г., починал 2020г., а Н. Г. е единствен наследник на брат си К. И. Г., починал 2013г.

Първоинстанционният съд, след преценка събраните по делото гласни и писмени доказателства, е констатирал, че макар В. и К. К. да не са станали собственици на процесния имот въз основа на договора за прехвърляне на собственост срещу задължение за гледане и издръжка от 1997г. (тъй като искът им за собственост на това основание е отхвърлен с решение в.гр.д. № 188/2014г. на Благоевградски окръжен съд), то същият договор е поставил началото на добросъвестно давностно владение. Посочил е, че добросъвестността се предполага до доказване на противното, а данни за противното, не са събрани и не се откриват по делото. Приел е, че В. и К. са придобили процесния имот въз основа на давностно владение осъществявано в периода от 31.12.1997г. до 31.12.2002г. Отбелязал е, че дори и да се приеме, че владението им е било недобросъвестно, то на 31.12.2007г. е изтекъл и десетгодишния период за недобросъвестно владение. Отделно от това, дори нотариалния акт, с който се е снабдила К. К., да не отразява действителното положение, доколкото тя е упражнявала давностното владение заедно със съпруга си, то ищците не биха имали правен интерес от постановяване на решение, с което да се отмени нотариалния акт над притежаваните от К. права, тъй като правата над останалата част на имота се притежават от трети за делото лица - децата на В. К. и няма да преминат в техния патримониум. Поради което, като неоснователен и недоказан е отхвърлил предявения отрицателен установителен иск.

Относно ревандикационния иск е приел, че ищците не са собственици на процесния имот, доколкото са загубили правото на собственост върху него и той е придобит по давност от друго лице. Затова също го е отхвърлил.

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е споделил изцяло направените фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, към които е препратил на основание чл. 272 ГПК. След преценка събраните по делото показания на свидетелите и другите доказателства е намерил предявените искове за неоснователни. По иска по чл. 124 ГПК е счел, че спорът се свежда до това дали имотът е придобит чрез давностно владение от ответницата К.. Приел е, че В. и К. К. са установили владението си върху имота по силата на договора за издръжка и гледане от 1997г. Свидетелите сочат безпротиворечиво, че след прехвърляне на имота от С. К. синът му В. К., заедно със семейството си, започнал да ремонтира къщата - изградили срутени стени, оформили механа в приземния етаж, а на двата жилищни етажа стаи с баня и тоалетна към всяка. Ремонтът започнал 1998г. и завършил 2000г. Имотът бил заключван от тях и никой друг нямал ключ от имота. Според съда В. К. и съпругата му са упражнявали явно, спокойно и непрекъснато давностно владение върху имота след 1997г, което се потвърждава и от декларацията, подписана от Н. И. Г. на 04.08.2009г. Такива декларации, че нямат претенции към имота, са подадени и от други ответници по гр.д. № 1262/2010г. Според въззивния съд това е признание, че владението на К. е било явно и необезпокоявано, което води до извод, че на 31.12.2007г. е изтекъл и десетгодишния период за недобросъвестно владение. По този начин останалите наследници на К. К. са загубили правото си на собственост поради придобиването му от В. и К. К..

По иска по чл. 108 ЗС въззивният съд е приел, че след като не е установено ищците да са собственици на спорните идеални части от имота по наследство, доколкото правата им са придобити по давност, то ревандикационният иск е неоснователен.

При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива липсват.

Формулирани са от касаторите девет правни въпроса, част от които те считат за разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а останалите - че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Повдигнатият първи въпрос се отнася до това дали съставлява процесуално нарушение решаването на делото от въззивния съд при нарушаване на разпоредбата на чл. 56, ал. 3 ГПК. Видно, че за проведеното пред Благоевградски окръжен съд открито съдебно заседание на 09.06.2022г., жалбоподателите (сега касатори) са уведомени на 02.06.2022г., чрез процесуалния им представител адв. М. П.. С молба от 09.06.2022г. те са поискали да не бъде даван ход на делото, поради връчване на призовката при неспазване срока по чл. 56, ал. 3 ГПК. В съдебното заседание на посочената дата те не са се явили. Съдът е приел, че са редовно, но несвоевременно призовани и е отложил делото за 14.07.2022г., за което заседание е посочил, че страните са уведомени. В това заседание на 14.07.2022г. жалбоподателите отново не са се явили и съдът е дал ход на устните състезания. При така извършените процесуални действия според настоящия състав съдът не е допуснал процесуално нарушение, даващо основание за допускане на касационно обжалване. В посоченото от касаторите Решение № 113 от 7.06.2019г. по гр. д. № 1209/2019г., на ВКС, III г.о., постановено в производство по чл. 303 ГПК, е застъпена теза, че при отлагане на делото за следващото съдебно заседание не се призовават само страните, които са били редовно призовани, а такива са тези, чиито призовки са връчени и оформени съгласно правилата в Раздел І Глава Шеста ГПК и това е станало поне една седмица преди датата на съдебното заседание (чл.56 ал.3 ГПК). Останалата практика, на която се позовават касаторите ( решение № 110 от 23.04.2011г. по гр.д. № 1024/2011 г. на III г.о. и Определение № 1157 от 22.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1043/2009 г. на ВКС на I г.о.), не е относима към настоящата хипотеза. В Решение № 219 от 11.11.2019г. по гр.д. № 3029//2019г. на ІІІ г.о., също постановено в производство по чл. 303 ГПК, е извършено разграничение между „редовно“ призоваване по смисъла на чл.56, ал.2 от ГПК и „несвоевременно“ призоваване по чл.56, ал.3 от ГПК; редовно е призоваването когато страната е уведомена при спазването на правилата, установени с раздел І „Съобщения” на Глава Шеста ГПК, така че е узнала за делото с необходимите реквизити, които й позволяват да следи за насрочването му в публично съдебно заседание; несвоевременно е призоваването когато страната е уведомена за заседанието по-малко от една седмица преди датата му. При несвоевременно призоваване делото се отлага, но не се заличават последиците от уведомяването на страната за делото - тя вече е узнала за него и е длъжна да следи за датата на следващото публично съдебно заседание съгласно разпоредбата на чл.56, ал.2 от ГПК. В същия смисъл е решение № 134 от 28.10.2014 г. по гр.д. № 1093/2014 на ІІ г.о. Това виждане се споделя от настоящия състав. Решенията по чл. 303 ГПК, постановени в производство по отмяна на влязло в сила решение, не съставляват практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не разрешават правен спор. Независимо от констатираното различно приложение на процесуалния закон в горепосочените решения, в случая въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, което да се е отразило на изхода на спора и затова липсва основание за допускане на касационен контрол. Въззивното производство е образувано по жалба на настоящите касатори; те не са ангажирали нови доказателства, нито са отправили нови искания пред въззивния съд. В молбата, с която са поискали отлагане на предходното заседание, пълномощникът им е заявил, че няма искания, направил е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, посочил е, че делото е изяснено и е поискал предоставяне на срок за писмени бележки. С оглед на това няма данни и не се твърди неучастието на въззивниците в следващото съдебно заседание на 14.07.2022г. да е довело до някакво реално накърнение на правото им на защита.

Правните въпроси от втори до четвърти, които се поставят от касаторите, са процесуални и се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения, възражения; да обсъди всички доказателства, да направи анализ както поотделно така и в тяхната съвкупност. Тези задължения в случая са изпълнени от съда. Той е извел свои фактически изводи след анализ и съвкупна преценка на всички относими към делото доказателства и въз основа тях е формирал своите правни изводи, излагайки собствени мотиви, макар и с препращане по реда на чл. 272 ГПК. Вярно е, че липсват изрични мотиви относно придобиването по давност на правата на К. Г., от когото не е подписвана декларация, че признава правата на К.. Процесуално нарушение в тази насока липсва доколкото съдът ясно е приел, че правата на всички сънаследници, включително на К. и Н. Г., са придобити чрез давностно владение от В. и К. К.. Този извод не е обоснован с наличието или не на такава декларация, а е направен на база на доказателствата за упражняваната фактическа власт единствено от К. след сделката от 1997г. Несъстоятелни са и доводите, че съдът е игнорирал показанията на свидетелите на ищците Г. и Г.. Видно, че за изясняване на спорните моменти пред първата инстанция е извършена очна ставка. Впечатленията на свидетелите на ищците касаят основно период до 2008г., а изнесеното от свидетелите на ответниците е преимуществено за събития след този период. Именно по тази причина е дадена вяра на свидетелите на ответната страна. Що се отнася до липсата на изрично обсъждане на установеното, че данъци за имота са заплащани от наследодателите на ищците, а К. са декларирали имота една през 2013г., то няма съмнение, че плащането на данъци за имот не е действие, с което се препятства владението на друго лице върху имота, нито пък недекларирането на имота е пречка за придобиването му по давност. Тези обстоятелства нямат самостоятелно значение при преценка на фактическия състав на придобивната давност. Предвид изложеното не е допуснато отклонение от практиката по Решение № 66 от 05.08.2022г. по гр.д. № 1972/2021г. на ІV г.о.

Петият въпрос е дали съдът, приемайки че ищецът е загубил правото си на собственост поради придобиването му по давностно владение от ответника, трябва да изложи мотиви защо счита владението за явно, постоянно, необезпокоявано и спокойно. Въпросът има отношение към решаващите изводи на съда, но не е допуснато противоречие с практиката. Съдът е посочил фактите, от които прави извода си за явно, спокойно и необезпокоявано владение на В. и К. К. - това са извършваните от тях ремонти на сградата и непредоставянето на ключ за достъп на когото и да било другиго извън семейството, като в тази насока съдът се е позовал на свидетелските показания. Освен това, владението е било напълно явно за праводателите на ищците - те са били ответници по установителния иск на К., че са собственици на основание договора за издръжка и гледане, така че в този процес правата на К. да стоят в имота като собственици са били ясно заявени. Независимо от отхвърлянето на този иск, владението им не е било смутено по никакъв начин от праводателите на ищците. Затова липсва противоречие с посоченото Решение № 291 от 09.08.2010г. по гр.д. № 859/2009г. на ІІ г.о., което сочи, че владението не може да е съмнително и да се упражнява тайно от този, на когото се противопоставя.

Следващите правни въпроси са поставени в хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. Шестият е за значението на декларацията, с която лице, чийто права са признати с констативен нотариален акт за собственост, признава правото на собственост на друго лице въз основа на документ, отречен впоследствие от съда като основание за придобиване правото на собственост. Седмият въпрос е за необходимостта да се установи идентичност между имота, спорен по делото и имота, посочен в декларацията, която съдът цени като признание на собствеността на ответниците. Тук отново следва да се посочи, че съдът е ценил представената декларация от Н. Г. като допълнителен аргумент за това, че е призната и зачетена от наследодателя фактическата власт на К.. Уважаването на възражението за придобивна давност не е обосновано изключително на тази декларация, както считат касаторите. На второ място, спор дали декларацията на Н. Г. се отнася за процесния имот не е повдиган по делото и не е разрешаван от съда. Затова този въпрос не е относим към решаващите правни изводи на съда. В декларацията (л.54 от първоинстанционното дело, том І) имотът е ясно идентифициран и тази идентификация не предизвиква съмнение дали касае процесния имот. В декларацията е посочен нотариалният акт на В. К. от 30.12.1997г., направено е описание както на дворното място с площ и съседи, така и на сградата. Ето защо, поставените въпроси не са от значение за изхода на спора, още по-малко е обосновано значението им за точното приложение на закона и развитието на правото.

На осмо място касаторите питат дали подписването на декларация, с която се признават права на друго лице по отношение на недвижим имот, означава, че деклараторът се отказва от собствените си права върху същия имот. Въпросът отново не е свързан с мотивите на съда. Благоевградски окръжен съд не е формирал извод, че подписвайки декларацията, Н. Г. е извършил отказ от своето право на собственост. Декларацията е ценена като признание на неизгоден факт - владението и ползването на имота от В. К. и като неоспорване на правата му, произтичащи от това владение, макар това да води до изгубване на собствените права. Няма пречка такова признание да бъде направено и да бъде взето предвид от съда при решаване на спора за придобиване на имота по давност.

На последно място е поставен въпросът дали може съдът да приеме, че едно лице е придобило по давност имот, без да се проведе доказване и изследване на своителното му намерение. Този въпрос не е разрешен в мотивите на съда, но и не е релевантен за изхода на спора. По делото е безспорно, че В. и К. К. са установили фактическа власт въз основа на договора за издръжка и гледане от 1997г. и тази фактическа власт изначало представлява владение, тъй като произтича от правно основание и то такова, годно да ги направи собственици. Затова в случая е в сила презумпцията на чл. 69 ЗС и не е било необходимо да се доказва в процеса демонстриране на намерение за своене спрямо наследниците, чийто права са признати с констативния нотариален акт от 2008г. Предявеният от тях и отхвърлен установителен иск, основан на договора за издръжка и гледане, не влияе на упражняваното владение.

Липсва съмнение за допусната очевидна неправилност при постановяване на обжалваното въззивно решение. Въведеният от касаторите довод е за нарушение на правото на участие в процеса, каквото както се посочи по-горе, не е допуснато.

В обобщение следва да се откаже достъпът до касационен контрол.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.