Определение № 3496 от 25.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1966/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. В. А. срещу определение № 94 от 05.02.2026 г. по в. ч. гр. дело № 56/2026 г. на Смолянски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 402 от 26.11.2025 г. по гр. дело № 35/2025 г. на Златоградски районен съд, с което е оставена без уважение молбата на И. В. А. по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 133 от 16.09.2025 г. в частта досежно разноските. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно поради нарушения на процесуалния закон – чл. 78, ал. 2 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Поддържа, че в настоящия случай са налице кумулативно изискуемите две предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаването му от отговорност за разноски - с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска още с отговора на исковата молба. Излага доводи, че трасирането на границите на процесния поземлен имот представлява извънсъдебно действие, което не е дало повод за завеждане на делото и не може да ангажира отговорността му за разноски. Поддържа също, че необосновано и в противоречие със свидетелските показания въззивният съд е приел наличието на спор за границите на имота. При условията на евентуалност твърди, че присъдените в негова тежест разноски следва да бъдат намалени до 1/5 ид.ч., тъй като ищецът е признат за собственик само на 1/5 идеална част от процесния имот. Моли атакуваното определение да бъде отменено като неправилно, а молбата му по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските – да бъде уважена. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „Отсъствието на твърдения в исковата молба по предявен положителен иск за собственост по чл. 124 ГПК и липсата на данни преди процеса за наличие на спор за собственост между ищеца и ответника, както и направеното с отговора на исковата молба признание на иска, обосновава ли извод за липса на спор между страните по делото, което изключва отговорността за разноски на ответника?“; 2. „Може ли въззивният съд да приеме, че с трасирането на границите на поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], ответникът е дал повод за завеждане на иска и това представлява извънсъдебно действие, ангажиращо отговорността му за разноски, въпреки че към този момент ищецът не е собственик на граничещия/съседен имот?“, и 3. „При наличие на различни права на собственост върху процесния имот, каква е отговорността за разноски на ответниците - съсобственици, и как следва да бъдат възложени тези разноски - съобразно броя на съсобствениците или в съответствие с обема на притежаваните от тях права в съсобствеността?“. По първия и втория въпроси жалбоподателят поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 119 от 01.12.1956 г. по гр. д. № 104/1956 г. на ОСГК на ВС, т. 1 „б“, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 185 от 29.05.2014 г. по гр. д. № 5196/2013 г., IV г.о., решение № 83 от 23.05.2018 г. по гр.д. № 3448/2017 г., III г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г., I г.о., определение № 709 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/2012 г., I г.о., определение № 181 от 30.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3852/2017 г. и определение № 178 от 28.10.2019 г. по ч. гр. д. № 3037/2019 г., I г.о. По третия въпрос навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна по частната жалба - П. М. А., в който е застъпено становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение в настоящия съдебен състав намира, че частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение, поради което същата е допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното: Производството по делото е образувано по предявен от ищеца П. М. А. срещу [община] и И. В. А. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 77 ЗС и чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на основание давностно владение от 1969 г. на реална част с площ 325 кв.м, находяща се в източната част на поземлен имот с идентификатор [№], местност „А. колиби“. С постановеното по делото решение № 133 от 16.09.2025 г. по гр. д. № 35/2025 г. на Златоградски районен съд, П. М. А. е признат за собственик на реална част с площ от 325 кв.м, находяща се в източната част на поземлен имот с идентификатор [№], местност „А. колиби“, като по този начин е уважен целият предявен иск. Ответниците [община] и И. В. А. са осъдени да заплатят на ищеца П. А., всеки от тях, съдебно – деловодни разноски в размер на 555 лв., или общо 1 110 лв. Решаващият съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване от отговорност за сторените от насрещната страна разноски в производството. Счел е, че независимо от направеното признание на иска, касаторът - ответник е дал повод с извънпроцесуалното си поведение за завеждане на делото. Намерил е, че същият е инициирал процедура по трасиране на целия имот с идентификатор [№], т.е. определял е границите му, с което не е бил съгласен ищецът, тъй като ползваната от него част е попадала в рамките на целия имот. Приел е, че този извод се потвърждава и от показания на разпитаните по делото свидетели, които са заявили, че страните са имали спор относно границите между техните части от поземления имот. Въззивният съд е счел за неоснователни и доводите за редуциране на размера на присъдените разноски до 1/5 ид.ч., с оглед обстоятелството, че И. А. е признат за собственик на такава дялова идеална част от процесния имот. Посочил е, че в настоящия случай предявеният иск е уважен изцяло, което обуславя и основателността на претенцията за присъждане на пълния размер на сторените разноски от ответната страна. С горепосочените решаващи съображения първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата на касатора за изменение на решението в частта за разноските, е потвърдено. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият поставен въпрос не е обуславящ за изхода на спора, тъй като от мотивите на обжалвания акт не може да се изведе описаната във въпроса хипотеза. Въззивният съд не е приел, че липсват данни за наличие на спор за собственост между ищеца и ответника преди исковия процес. Напротив, видно от мотивите на обжалваното определение, въз основа на приетите доказателства, е намерил, че между страните е съществувал спор по отношение на границите на процесния имот. Второинстанционният съд е счел, че именно извънсъдебното поведение на ответника - жалбоподател – инициираната процедура по трасиране на имота, е била повода за завеждане на делото. Отсъствието на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно, за да не бъде допуснато касационно обжалване по горепосочения въпрос. Поставеният втори въпрос на касатора не притежава характеристиките на правен въпрос. Съгласно дадените в т. 1 ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разрешения, за да е налице основание за допускане на касационния контрол, поставеният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за извършената преценка на приетите доказателства. Поради това и доколкото отговорът на поставения втори въпрос предполага преценка на приетите по делото доказателства и извършването на преценка за правилността на решаващите изводи на въззивния съд, следва да се приеме, че не е налице основание да бъде допуснато касационно обжалване и по този въпрос. Само за пълнота може да се посочи, че съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК и константната практика на ВКС по прилагането на нормата, от значение е поведението на ответника, съдебно и извънсъдебно, т. е. и извънпроцесуалното му поведение, изразяващо се в липсата на спор по съществуването на претендираното от ищеца право (така определение № 1101/14.04.2026 г. по ч.т.д. № 594/2026 г. на ВКС, I т.о.; определение № 215/10.12.2019 г. по ч.гр.д. № 2636/2019 г. на ВКС, II г.о. и др.). Именно това обстоятелство по делото не е прието за установено, въз основа на доказателствата в процеса. Напротив намерено е за установено, че между страните е съществувал спор относно границите на техните части от поземления имот преди предявяване на иска за собственост. Последният поставен въпрос не е обуславящ за изхода на спора по настоящото производство, тъй като не е осъществена посочената в него хипотеза. Въззивният съд не е разпределял разноските съобразно дяловете на ответниците в съсобствеността, а е приел, че при пълно уважаване на установителния иск за собственост, който е за конкретна реална част от поземлен имот, ответниците дължат заплащане на всички сторени от ищеца разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, като са без значение дяловете в съсобствеността на целия поземлен имот. Поради отсъствието на общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, не се дължи преценка за наличието на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно гореизложеното, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, поради което такова не следва да бъде допуснато. Не са осъществени и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Воден от горното, Върховният касационен съд, съставът на Първо гражданско отделение