Определение № 1018 от 05.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3016/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. И. Б., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. М. Я. срещу решение № 1896/01.04.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 9892/2023 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 20085999/31.03.2023 г. по гр. дело № 58631/2020 г. на Софийския районен съд (СРС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу „Б. Браун медикал“ ЕООД, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за отмяна на уволнението на касатора, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ със заповед № ДБ01/20.10.2020 г. на управителите на ответното дружество, и за осъждане на последното да заплати на ищеца сумата 33 000 лв., претендирана като обезщетение за оставане без работа през периода 21.10.2020 г. - 21.04.2021 г., ведно със законната лихва от 25.11.2020 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени разноски за първоинстанционното и въззивното производство по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя Б., също чрез адв. Я., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ длъжен ли е съдът да изследва задълбочено към датата на прекратяването дали е налице твърдяната липса на качества, като вземе предвид и обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност; 2) в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ следва ли да е налице твърдяната липса на качества към момента на прекратяване на трудовото правоотношение; 3) в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ длъжен ли е съдът да изследва всички своевременно наведени обективни обстоятелства за неизпълнение на задълженията; 4) длъжен ли е съдът да се произнесе по всички редовно заявени с въззивната жалба и поддържани от страните доводи и оплаквания; 5) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички защитни доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси били решени от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първите два въпроса – в противоречие с решение № 60258/18.08.2022 г. по гр. д. № 3443/2020 г. на IV-то гр. отд., решение № 60259/18.08.2022 г. по гр. д. № 4104/2020 г. на IV-то гр. отд. и решение № 50219/23.02.2023 г. по гр. д. № 801/2022 г. на III-то гр. отд.; последните три въпроса – в противоречие с решение № 134/30.12.2013 г. по търг. д. № 34/2013 г. на II-ро търг. отд., решение № 75/20.06.2016 г. по търг. д. № 1608/2015 г. на II-ро търг. отд., решение № 94/13.09.2016 г. по търг. д. № 3768/2014 г. на II-ро търг. отд., решение № 161/04.10.2016 г. по търг. д. № 2220/2015 г. на II-ро търг. отд. и решение № 202/25.01.2018 г. по търг. д. № 1826/2016 г. на I-во търг. отд. По отношение на третия правен въпрос касаторът сочи и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като твърди този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага никакви съображения в тази насока. Ответното „Б. Браун медикал“ ЕООД, чрез процесуалния си пълномощник адв. Т. А., в отговора на касационната жалба поддържа доводи, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата. По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съставът на ВКС намира следното: Въззивният съд е дал принципно разрешение на втория материалноправен въпрос в изложението на жалбоподателя (в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ следва ли да е налице твърдяната липса на качества към момента на прекратяване на трудовото правоотношение), като е приел следното: Хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ изисква съществуването на три предпоставки за прекратяването на трудовия договор, а именно: 1) неефективно изпълнение на работата от страна на работника или служителя; 2) липса на качества на същия работник или служител и 3) причинна връзка между двете. Законът не предвижда наличието на вина на работника или служителя за прекратяване на трудовото му правоотношение на това основание, поради което и такава не се изисква, т.е. касае се до обективно основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Самата липса на качества трябва да е от такова естество, че да обоснове прекратяването на трудовото правоотношение от страна на работодателя, което налага неизпълнението на трудовите задължения да има продължителен характер, като не се дължи на инцидентно обстоятелство или инцидентно състояние на работника или служителя, а освен това е необходимо то да е налице към момента на упражняване на потестативното право по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ от страна на работодателя. Ако към момента на уволнението е налице хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, то без значение е това дали в един предходен момент работникът или служителят се е справял с трудовите си задължения, а също така и каква е продължителността на трудовия му стаж на съответната длъжност. В заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение работодателят може да посочи конкретен период, за който е констатирал неефективното изпълнение на работата, дължащо се на липсата на качества на съответния работник или служител. Това е необходимо с оглед на преценката за продължителността на това неефективно изпълнение и дали същото обосновава приложението на хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ. Не е необходимо обаче липсата на качествата за ефективното изпълнение на работата да е налице през целия период, посочен в заповедта. За да е законосъобразно уволнението, е достатъчно липсата да е налице към момента на прекратяване на трудовото правоотношение и за част от периода по заповедта, който обаче трябва да е достатъчно продължителен, за да обоснове приложението на чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ. Същото принципно разрешение на материалноправния въпрос (и то буквално) е възприето и в посоченото от касатора решение № 60258/18.08.2022 г. по гр. д. № 3443/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, като в същия смисъл (с известни съкращения) е и приетото в решение № 60259/18.08.2022 г. по гр. д. № 4104/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Третото посочено във връзка с този въпрос от жалбоподателя – решение № 50219/23.02.2023 г. по гр. д. № 801/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС съставлява напълно неотносима практика, както към обсъждания материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, така и към приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, тъй като в това решение на ВКС е разгледано друго основание за уволнение – по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ. Изхождайки именно от горното принципно разрешение, въззивният съд е достигнал и до решаващите си правни изводи по делото, в които е приел следното: В аспекта на изложеното се налага извод, че по делото е установено при съвкупната преценка на събраните гласни доказателствени средства и заключението на съдебно-икономическата експертиза, че ищецът не притежава посочените в процесната заповед за уволнение качества, необходими за ефективното изпълнение на възложената му работа. Установено е, че в продължителен период от време – 6 месеца, ищецът не се е справял с възложените му задачи, както и че за същия период е налице спад в приходите от продажби на ръководения от него клиентски панел. В длъжностната характеристика за заеманата от ищеца длъжност, като главна цел е посочено, че същият носи отговорност за продажбите, печалбата и загубата в поверената му област, и носи отговорност за търговските и маркетингови активности в същата област, в това число е длъжен да изгражда стабилни търговски контакти с клиенти във връзка с настоящи и бъдещи бизнес-отношения; в тази връзка ищецът е имал право да води преговори и да предлага оферти към клиенти. Посочените цели и основни задължения следва да се разбират като такива, вменяващи на ищеца задължения за проявяване на активност с оглед реализиране на приходи и печалба в ответното дружество. Тази активност безспорно изисква аналитични способности и организационни умения, стратегическо мислене, оперативност и инициативност при реализиране на продажби на предлаганите от ръководения от него сектор продукти. В периода от месец април 2020 г. до датата на прекратяването на трудовото правоотношение (21.10.2020 г.) ищецът не е предприел никакви действия с цел повишаване на приходите от продажби или най-малко – с цел недопускане на загуба. Напротив – от събраните по делото гласни доказателства се установи, че в продължение на тези 6 месеца ищецът не е оказал необходимото съдействие – изготвяне и предоставяне на оферта за продажба и дистрибуция на продукти от портфолиото на ответното дружество, както и предложение за сключване на дистрибуторски договор с „Ентърлайз медикал“ ЕООД. Това несъмнено има отношение към способността на ищеца да осъществява, съобразно изискванията на длъжностната характеристика, възложените му ръководна, организационна и контролна трудови функции, при което проявите на неумение обосновават извод за липса на качества за ефективно изпълнение на възложената работа. Същевременно, противно на изложеното във въззината жалба, установените прояви от страна на ищеца не могат да се обосноват като последица от обективни обстоятелства и конкретно от въведеното извънредно положение във връзка с ковид-пандемията. При това няма данни, въз основа на които да бъде направен извод, че действията на ищеца са били виновни и извършеното от него представлява дисциплинарно нарушение – релевираните от ищеца доводи в този смисъл са неоснователни. Така установените по делото факти разкриват липсващи качества на ищеца за ефективно изпълнение на възложената му работа, а именно: ориентираност към клиента, способност да пробужда необходимост у клиентите, стратегическо мислене, водачески умения. Всички тези професионални и лични качества са необходими във връзка с изпълнение на основните трудови задължения и отговорности на служителя, което се установява несъмнено от представената по делото длъжностна характеристика. По така изложените решаващи правни съображения, в заключение въззивният съд е приел, че ответникът-работодател е уволнил законосъобразно ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, респ. – че предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ следва да бъде отхвърлен, а предвид обусловеността му от него – и осъдителният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. Видно от гореизложеното, както възприетото принципно разрешение на втория материалноправен въпрос, така и основаните на него решаващи правни съображения и изводи на въззивния съд по правния спор, са в пълно съответствие (а не в противоречие) с приетото в посочената от касатора относима практика на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по този въпрос. Останалите четири процесуалноправни въпроса, поставени от касатора, са по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК – относно мотивирането на въззивното решение. Последните два от тези въпроси (четвъртият и петият в изложението) са по-широко формулирани, почти идентични са по съдържание и смисъл, респ. – свеждат се до един процесуалноправен въпрос, който е правно-значими за всяко въззивно исково производство. Останалите два въпроса (първият и третият в изложението) са частни хипотези на същия процесуалноправен въпрос, макар касаторът да ги свързва с материалноправната норма на чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ и с обсъдения по-горе материалноправен въпрос, както и с конкретните си касационни оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането на доказателства и правнорелевантни обстоятелства по делото, както и на неговите защитни доводи и възражения по делото. Както сам жалбоподателят сочи, по тези процесуалноправни въпроси е формирана многобройна и трайно установена практика на ВКС, която е основана на разясненията в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, каквато е и практиката по чл. 290 от ГПК (решение № 134/30.12.2013 г. по търг. д. № 34/2013 г. на II-ро търг. отд., решение № 75/20.06.2016 г. по търг. д. № 1608/2015 г. на II-ро търг. отд., решение № 94/13.09.2016 г. по търг. д. № 3768/2014 г. на II-ро търг. отд., решение № 161/04.10.2016 г. по търг. д. № 2220/2015 г. на II-ро търг. отд. и решение № 202/25.01.2018 г. по търг. д. № 1826/2016 г. на I-во търг. отд.), на която той се позовава. Тази константна съдебна практика приема, че въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни оплаквания, доводи и възражения, включително развитите във въззивната жалба, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, като изложи свои собствени мотиви по преценката на събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти по делото. Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Той следи служебно относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба (чл. 269 от ГПК). Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страните, а не като изследва пряко, дали са налице или не нарушения на първата инстанция. В случая, с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение СГС по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение, възприето в константната (включително задължителна) практика на ВКС. За да достигне до решаващите си правни съображения и изводи, посочени по-горе, въззивният съд преди това пространно е обсъдил всички относими писмени доказателства (трудовия договор между страните, длъжностната характеристика на ищеца, процесната заповед за уволнението му), подробното заключение на съдебно-икономическата експертиза, показанията на разпитаните по делото четирима свидетели, като ги е анализирал както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Въззивният съд надлежно е обсъдил и установените от доказателствата правно-релевантни факти по делото, като с изведените въз основа на тях подробни правни съображения и изводи е дал и отговор по същество на всички доводи, възражения и съображения на страните, които са от значение за правния спор по делото, включително на развитите оплаквания във въззивната жалба на ищеца-касатор. Следователно, не са налице наведените от последния допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване и по четирите процесуалноправни въпроса, посочени в изложението към касационната жалба. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1, т. 2 и т. 4 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС, формирана по съответния правен въпрос, нито пък е налице необходимост от промяна или осъвременяване на тази съдебна практика, с оглед точното прилагане на закона и/или развитието на правото. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК; не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Независимо от изхода на делото, в полза на ответното дружество не следва да се присъждат претендираните от него разноски, тъй като не се установява то да е направило такива за производството пред касационната инстанция. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение