Определение № 1654 от 31.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2422/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. Н. Я., В. Я. В., С. Я. З., С. Я. М., Х. Г. М., И. И. М., П. И. М. /с погрешно посочено фамилно име Н./, Ч. С. А., Д. Ч. А.- В., Б. Ч. А. и П. Д. М. /починала на 26.04.2025 г., след подаване на касационната жалба на 06.02.2025 г. и заместена по реда на чл.227 ГПК от наследниците й по закон И. И. М. и П. И. М., също жалбоподатели/ срещу решение № 260582 от 15.11.2024 г. по в.гр.д.№ 2289 от 2021 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, IV-Г състав, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 20247393 от 09.11.2020г. по гр.д.№ 75322 от 2017 г. на Софийския районен съд, 71 състав по допускане на делба.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е необосновано и неправилно поради противоречие с материалния закон и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи, изложени във въззивната жалба, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда и да изложи мотиви ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 14 от 03.05.2019 г. по т.д.№ 937 от 2018 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 28 от 06.03.2019 г. по т.д.№ 205 от 2018 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 45 от 05.03.2019 г. по гр.д.№ 1365 от 2018 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 77 от 25.06.2019 г. по гр.д.№ 2332 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 149 от 28.12.2017 г. по т.д.№ 1604 от 2016 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 205 от 16.10.2017 г. по гр.д.№ 5227 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 124 от 12.10.2017 г. по гр.д.№ 4080 от 2016 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 93 от 06.07.2010 г. по т.д.№ 808 от 2009 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 200 от 21.10.2013 г. по гр.д.№ 2254 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о.

2. Задължителен елемент от фактическия състав на придобивната давност ли е демонстрирането на промяна в намерението, с което съсобственик упражнява фактическата власт върху частите на друг съсобственик от съсобствената вещ, когато не е установено да са налице обективно съществуващи непреодолими пречки за невладеещия съсобственик да упражнява фактическа власт върху имота ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 15 от 03.04.2019 г. по гр.д.№ 942 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр.д.№ 896 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№ 4265 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о, решение № 209 от 26.09.2014 г. по гр.д.№ 212 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр.д.№ 2885 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 156 от 24.11.2016 г. по т.д.№ 1214 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 127 от 22.07.2016 г. по т.д.№ 1772 от 2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 202 от 21.12.2013 г. по т.д.№ 866 от 2012 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 76 от 12.06.2012 г. по т.д.№ 377 от 2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр.д.№ 1019 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о.

4. Има ли обвързваща доказателствена сила и легитимиращо действие констативен нотариален акт, издаден по реда на чл.587 ГПК, по отношение на третите лица и за съда, която ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

5. Как съдът следва да преценява и анализира показанията на свидетелите ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д.№ 4755 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 1 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр.д.№ 4004 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

6. Следва ли въззивният съд като инстанция по същество да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран ? По този въпрос се сочи противоречие с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр.д.№ 2623 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

В писмен отговор от 08.05.2025 г. ответниците по жалбата Д. К. П., Е. Ц. П., Х. В. П., Н. М. Н., А. Н. Н. и М. Н. Н. оспорват жалбата. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да им се присъдят направените разноски по делото пред ВКС.

Ответниците В. Н. Г., Б. Т. К. и Й. Т. К. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

По наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване съдът приема следното: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за допускане на делба на оставени в наследство от Д. Я. М., починала на 16.06.1951 г. и от Я. М. Ц., починал на 14.07.1979 г. и възстановени по реда на ЗСПЗЗ земеделски земи, въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. В тях е прието, че ищците и ответниците са наследници на горепосочените две лица при посочени в решението на първоинстанционния съд квоти. Конкретно относно ищците, които са наследници на втората съпруга на Я. Ц.- Д. И. М., починала на 10.03.1988г., е прието, че също наследяват Я. Ц. /а чрез него са придобили и част от наследството на Д. Я. М./, тъй като втората съпруга Д. И. М. не се явява последваща съпруга на Ц. по смисъла на чл.9а ЗН /защото бракът на Я. Ц. и Д. М. е сключен на 04.09.1952 г., тоест преди одържавяването на земите и включването им в блок на ТКЗС през 1958 г., макар Д. М. да е починала преди възстановяването на собствеността и от брака й с Я. Ц. да няма родени и осиновени деца/. Прието е и че по делото не е проведено пълно доказване на твърдението на ответниците, че съществува валиден отказ от наследството на Я. Ц., направен от втората му съпруга Д. М.. По делото било представено удостоверение № 51147/80 г. от 26.04.1995 г. за такъв отказ, но по повод направеното от ищците оспорване, ответниците, чиято е била доказателствената тежест, не са представили доказателства за действително извършен отказ от наследство от Д. М.. Напротив, представени са доказателства, че описаният в отговора на исковата молба отказ от наследство не се съхранява в архивите на съда /не е наличен като документ/. Впоследствие е представено ново удостоверение за отказ от 02.09.1980 г. със същото съдържание, което сочело, че ако е бил извършен такъв отказ, то това е станало през 1980 г. По отношение на този отказ от наследство обаче е съобразена разпоредбата на чл.91а ЗН, според която направените след одържавяването или включването в ТКЗС на имотите на наследодателя и преди възстановяване на собствеността откази от наследство нямат действие по отношение на възстановените имоти.

По съдържащите се във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение по отношение отказа от наследството, въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд е изложил в решението си подробни мотиви защо приема, че ответниците не са доказали, че такъв отказ е бил направен. Дори и да се приеме, че отказ е бил извършен, това обстоятелство било ирелевантно за спора, тъй като същият е направен през 1980 г., след включването на имотите в блок на ТКЗС и преди тяхното възстановяване, поради което съгласно чл.91а ЗН няма действие по отношение на тях. Посочено е, че по този въпрос първоинстанционният съд се е позовал на трайната практика на ВКС, както и на разясненията, дадени в задължителен тълкувателен акт на ВКС- т.5 от Тълкувателно решение № 1 от 04.11.1998 г. на ОСГК на ВКС.

За неоснователен е приет и доводът в жалбата за неправилност на изводите на първоинстанционния съд по направеното от ответниците възражение за придобиване на делбените имоти по давност. Във връзка с този довод в жалбата въззивният съд е анализирал събраните по делото свидетелски показания на свидетелката П. Й. и С. В.. Приел е, че свидетелката Й. не установява ответниците да са променили намерението си и да са започнали да своят и идеалните части на ищците от съсобствените имоти. Според съда, действията, доказващи намерение за своене, трябва да показват по ясен и недвусмислен начин, че чрез тях се отрича владението на останалите съсобственици, като е необходимо да е установен фактът на тяхното манифестиране пред останалите съсобственици, чрез довеждане до знанието им. А от събраните по делото доказателства не се доказвало ответниците да са обективирали пред ищците промяната в намерението си, че владеят изцяло и за себе си идеалните части на ищците и че са довели този факт до знанието им. Освен това, свидетелката Й. не е идентифицирала в достатъчна степен процесните имоти и посочвала само отделни лица, които са ги ползвали. Показанията й се опровергавали от показанията на свидетелката В., която свидетелствала за това, че процесните имоти извън регулация са обрасли, изоставени и неоградени. Въззивният съд е посочил, че е ирелевантно за решаването на спора обстоятелството дали ищците са проявили активност в процедурата по възстановяване на процесните имоти, тъй като подаденото заявление от един от наследниците ползва всички останали, като собствеността се възстановява в полза на всички наследници на бившия собственик.

С оглед тези мотиви на съда не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд, поради следното:

1. Първият поставен от касаторите въпрос е относим към конкретното дело, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, включително посочената от касаторите. Напротив, напълно в съответствие със закона и посочената съдебна практика въззивният съд е изложил собствени мотиви, в които е обсъдил съдържащите се във въззивната жалба възражения и доводи на страните, които са от значение за формиране на решаващата воля на съда. Действително, по два от доводите в жалбата /че ищците нямат права върху имота, тъй като след възстановяването на собствеността по реда на ЗСПЗЗ не са предприели каквито и да било действия, с които да заявят свои права върху делбените имоти и че ответниците са владели имотите със съзнанието, че ищците не са съсобственици на имотите, поради направения от тяхната пряка наследодателка Д. М. отказ от наследството на Я. Ц. и поради това не е било нужно да демонстрират пред ищците намерението си да своят процесните имоти/ няма изрични мотиви във въззивното решение. Липсата на мотиви по първия от тези доводи обаче не може да обуслови допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като е без значение за изхода на делото- фактът, че след възстановяването на собствеността по реда на ЗСПЗЗ невладеещите съсобственици не са предприели действия за заявяване на правата си, дори и да се приеме за доказан, не може да доведе до промяна на крайния извод на съда за наличие на съсобственост върху делбените имоти, тъй като неупражняването на притежавано вещно право само по себе си не води до изгубването му. Непроизнасянето по втория довод също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като също не би могло да доведе до друг изход от спора. Това е така, тъй като този довод касае само един от двата мотива на съда, за да приеме, че възражението за придобиване на процесните имоти по давност е неоснователно /че ответниците не са били владелци на делбените имоти, тъй като не са демонстрирали пред ищците намерението си да преобърнат държането на притежаваните от ищците идеални части от имотите във владение/, но не и втория мотив на съда, за да се приеме това възражение за неоснователно /че от показанията на разпитаните по делото свидетелки не се установява ответниците да са упражнявали фактическа власт върху съсобствените имоти непрекъснато в продължение на повече от 10 години, а напротив установено е, че имотите са обрасли, изоставени и неоградени/.

2. По втория поставен въпрос не е налице противоречие с посоченото решение № 15 от 03.04.2019 г. по гр.д.№ 942 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о. В него е прието, че само ако местонахождението на невладеещия съсобственик е известно, той е проявявал интерес към съсобственото имущество и е изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС ред, но въпреки това позоваващият се на придобивна давност съсобственик не е извършил действия по упражняване на фактическа власт върху целия имот по начин да бъдат възприети от невладеещия съсобственик, респ. не е демонстрирал открито спрямо него намерението си да свои целия имот, може да се приеме, че не е изпълнил надлежно задължението си да обективира спрямо другия съсобственик намерението си да владее идеалните части за себе си. Приетото в това решение на ВКС е неотносимо към конкретния казус, по който от показанията на двамата разпитани по делото свидетели П. Й. и С. В. и от писмените доказателства по воденото гр.д.№ 7526 от 2006 г. на СРС съдът е приел за установена коренно различна фактическа обстановка: че още от 2006 г. /когато е било заведено гр.д.№ 7526 от 2006 г. на Софийския районен съд, по което ищците и ответниците по настоящото дело са били ответници по предявен срещу тях от трети лица иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за част от делбените имоти/ на ответниците е било известно, че ищците са съсобственици на имотите като наследници на Я. М. Ц. и къде е тяхното местонахождение /адресите им/, както и че още оттогава ищците са проявявали интерес към съсобственото имущество и са изразявали воля да упражняват правата си в съсобствеността. От показанията на свидетелката П. Й. съдът е приел за установено, че сънаследникът Я. М. /внук на наследодателя Я. М. Ц./ е споменал пред нея, че други лица имат претенции да са наследници на Я. М. Ц. и Д. М. и че тези лица водят дела. От показанията на свидетелката С. В. е прието за установено, че ищците са посещавали процесните имоти, че са имали някакъв спор за собственост за тези имоти с други хора и че откакто се познават със свидетелката /1996 г./ са в някакви съдебни процедури във връзка с тези имоти. От писмените доказателства, приложени на листи от 222 до 263 от първоинстанционното дело, е установено, че по заведеното срещу тях и другите наследници на Я. М. Ц. дело по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, започнало през 2006 г. и продължило до 30.01.2013 г., ищците активно са защитавали правото си на собственост върху процесните имоти чрез упълномощения от тях адвокат М..

3. Третият поставен въпрос е относим към конкретното дело, но също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, включително посочената от касаторите. Напротив, напълно в съответствие със закона и посочената практика въззивният съд е обсъдил всички доказателства, относими към въведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Не отговаря на истината, че съдът не е обсъдил заявлението от 12.03.1992 г. на И. Я. М. за възстановяване на имотите по реда на ЗСПЗЗ. Съдът е взел предвид, че такова заявление е било представено по делото и е посочил, че макар да е подадено от един от наследниците то ползва всички останали, като собствеността се възстановява в полза на всички наследници на бившия собственик. Действително, липсват мотиви относно това дали от обстоятелството, че заявлението от 12.03.1992 г. е подадено преди приемането на нормата на чл.91а ЗН /ДВ, бр.60 от 24.07.1992 г./ следва, че към онзи момент отказът от наследство е имал действие по отношение на процесните имоти. Липсата на такова произнасяне от страна на въззивния съд обаче не е в противоречие със закона и с практиката на ВКС, доколкото такъв довод не се съдържа във въззивната жалба. Обсъдени са и удостоверенията, издадени от СРС за отказ от наследство, като обосновано е прието, че дори и да се приеме, че такъв отказ е бил направен, той съгласно разпоредбата на чл.91а ЗН няма действие за процесните имоти. Обсъдено е и удостоверението за наследници на Я. М. Ц. изх.№ 003113 от 22.01.2010 г. на СО- район „Студентски“, в което както и в представеното към исковата молба удостоверението за наследници изх.№ РСТ17-УГ01-4523 от 31.07.2017 г. на СО- район „Студентски“ втората съпруга Д. И. М. е посочена като наследник на Я. М. Ц. заедно с трите му деца, от което следва същия извод, до който е достигнал съдът в решението си: че Д. М. е наследила 1/4 ид.ч. от оставените в наследството на Я. М. Ц. имоти и съответно след нейната смърт тази 1/4 ид.ч. е наследена от нейните наследници по закон- ищците по делото.

4. По четвъртия поставен въпрос не се констатира соченото от касаторите противоречие с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. Във въззивното решение е отчетено, че за част от процесните имоти ответниците са се снабдили с констативни нотариални актове за собственост № 11 от 01.04.1999 г. и № 137 от 25.04.1995 г. /стр.11 от въззивното решение/. Взето е предвид, че тези нотариални актове не са издадени на основание чл.587, ал.2 ГПК /по обстоятелствена проверка за придобиване на имотите по давност/, а по реда на чл.587, ал.1 ГПК /на основание писмени доказателства, конкретно на основание издадените решения на ПК/. Напълно в съответствие с приетото в горепосоченото тълкувателно решение съдът е приел /макар и не изрично/, че по повод на настоящия спор за собственост, по който и двете страни разполагат с легитимиращи ги документи за собственост /ищците и ответниците с решения на ПК, като наследници на лицата, в полза на които са постановени тези решения, а ответниците и с констативни нотариални актове за собственост/, в тежест на всяка от страните е било да докаже своето право.

5. По петия поставен въпрос също не се констатира противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС. Напълно в съответствие с нея в решението си въззивният съд е възпроизвел накратко показанията на двамата разпитани по делото свидетели /стр.12 от въззивното решение/, обсъдил е тези показания в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, посочил е какво приема за установено от тях и какво- не. Отчел е и че липсват обстоятелства по чл.172 ГПК показанията на някой от свидетелите да не бъдат кредитирани. Несъгласието на касаторите с изводите на съда относно това какви факти съдът е приел за установени от тези свидетелски показания, не е основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение, а представлява довод за неправилност на решението, който довод не може да бъде разглеждан в настоящото производство по чл.288 ГПК.

6. По шестия поставен въпрос също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Напротив, в съответствие с тази практика в решението си въззивният съд е дал самостоятелно разрешение на правния спор. Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗН, ЗС, ЗСПЗЗ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата Е. Ц. П. направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2 000 лв., съобразно представеното платежно нареждане от 11.04.2025 г., намиращо се на лист 24 от делото на ВКС. С оглед смяната на официалната валута, считано от 01.01.2026 г., съгласно чл.11-13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България горепосочената сума следва да се превалутира на 1 022,58 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение