Определение № 551 от 28.09.2012 г. на ВКС по т. д. № 451/2012 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 – във вр. чл. 129, ал. 3 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 2021 от 17.ІV.2012 г. на Б. И. Б. от [населено място], подадена против определение № 187 на Варненския апелативен съд, ТК, от 2.ІV.2012 г., постановено по ч.т. дело № 146/2012 г., с което е била оставена без уважение негова частна жалба срещу определение № 5786/27.ХІІ.2011 г. на Варненския ОС, ТО – за прекратяване на първоинстанционното пр-во по т. дело № 1010/11 г. в хипотезата на чл. 129, ал. 3 ГПК. Оплакванията на частния касатор са за необоснованост на атакуваното въззивно определение и постановяването му в нарушение на материалния закон. Поради това Б. Б. претендира касирането му. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният касатор обосновава приложно поле на касационния контрол с наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение Варненският апелативен съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, понеже липсвала съдебна практика „за дължимост в двоен размер на държавна такса по предявени искове в условията на евентуалност”. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-С. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Варненския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на Б. Ив. Б. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: За да потвърди първоинстанционното прекратително определение по чл. 129, ал. 3 ГПК въззивната инстанция е приела, че пред Варненския ОС под условието на кумулативност са били обективно съединени от страна на Б. срещу ответното д-во два иска, както следва: 1/ Установителен иск за прогласяване нищожност на процесния договор за лизинг с левова равностойност на 57 565.39 евро; 2/ Осъдителен иск за връщане на платени по същата сделка суми в размер общо на 35 757.56 лв. Същевременно е било констатирано, че държавна такса от 4% е била внесена само върху цената на осъдителния иск /1 428.30 лв./, а също и че с първия иск е бил евентуално съединен иск за унищожаване на лизинговия договор, но без да е било указвано, че по него се дължи държавна такса.. Следователно липсва произнасяне по релевирания от частния касатор Б. Б. правен въпрос за дължимост в двоен размер на държавна такса по предявени искове „в условията на евентуалност”. След като такъв правен въпрос не е бил въобще предмет на атакуваното въззивно определение, безпредметно е обсъждането дали той е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, толкова повече, че в действащия процесуален закон /чл. 72/ са ясно разграничени хипотезите за дължимите държавни такси при различните видове съединяване на искове. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение