Определение № 61 от 12.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 874/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Профилактика, рехабилитация и отдих” /ПРО/ ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 310 от 29.10.2019 г. по в.т.д. № 371/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 52 от 25.01.2019 г. по т.д. № 181/2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора за отхвърляне на предявения иск по чл.74 ТЗ срещу „Бриз-2” АД - за отмяна на решението по т.6 на редовното общо събрание на акционерите за 2018 г. на ответното дружество. Въззивното решение се обжалва и в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено определение № 549 от 25.04.2019 г. по т.д. № 181/2018 г. на Окръжен съд – Стара Загора за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е потвърдено определението на първата инстанция, постановено в производство по чл.248 ГПК. Касаторът обосновава и оплаквания по чл.281, т.3, предл. първо и трето ГПК, довели до неправилно отхвърляне на иска по чл.74 ТЗ. Счита, че решаващият състав не е изложил мотиви по въпроса – може ли да се приеме контрольор по чл.251а ТЗ, без да са спазени изискванията на чл.231, ал.1 или чл.223а ТЗ и изискванията на чл.24 от устава на „Бриз-2” АД. Отделно от това, поддържа, че е налице противоречие между мотивите и диспозитива на съдебния акт. По съображения в жалбата се иска отмяна на атакувания съдебен акт и уважаване на иска по чл.74 ТЗ, както и обезсилване на решението в частта за разноските за производството пред първата инстанция. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. В изложението са формулирани следните въпроси: 1. При проверка на законосъобразността и правилността на първоинстанционното решение, следва ли въззивният съд да обсъди всички съществени доводи на страните; 2. Допустимо ли е съдът да постави за разглеждане спорен въпрос за съдопроизводството; 3. При проверка на законосъобразността и правилността на първоинстанционното решение, следва ли въззивният съд да следи служебно за приложение на императивни разпоредби на ТЗ; 4. Мотивите на постановеното съдебно решение следва ли да съответстват на диспозитива; 5.Нарушава ли се правото на сведения по чл.224, ал.1 ТЗ - за изготвяне на писмени материали с конкретни предложения, липсата на писмени доказателства за избор на контрольор по чл.251а ТЗ, при наличие в дневния ред на конкретно предложение за контрольор по чл.251а ТЗ; 6. Допустимо ли е общото събрание да приема решения, засягащи въпроси, които не са били обявени съобразно разпоредбите на чл.223 и чл.223а, без да са изпълнени условията по чл.231 ТЗ; 7. Допустимо ли е правата на акционерите по ТЗ да се употребяват в противоречие с чл.8, ал.2 ЗЗД, като титулярът му умишлено го използва не за да задоволи свои интереси, а за да навреди другиму, или на обществото и 8. Допустимо ли е правата на контрол по чл.251а от ТЗ да се употребяват от мажоритарни акционери, или правото е само за миноритарни акционери. По въпроси от № 1 до № 5, вкл., се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, основана на приложена практика на ВКС, а по останалите въпроси – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В постъпил по делото отговор на касационната жалба от „Бриз – 2” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, е заявено становище за неоснователност на искането за достъп до касационен контрол и за неоснователност на касационните оплаквания, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания краен резултат, въззивният съдебен състав е приел, че ищецът, в качеството му на акционер, притежаващ повече от 10 на сто от капитала на ответното дружество, е поискал от общото събрание назначаване на контрольор, който да провери ГФО, като е посочил конкретен контрольор – „АТА Консулт” ООД; На проведеното на 21.06.2018 г. ОСА, при обсъждане на това предложение по т.6 от дневния ред, другият акционер - „Холдинг Загора” ООД е посочил друг контрольор – „Силвикс” ООД, като в резултат на гласуването, последният е назначен. Апелативният съд е изтъкнал, че посочването на конкретен контрольор не е задължителна част от фактическия състав на контролното право по чл.251а ТЗ, което е свързано с отговорността на органите на управление на дружеството. Това право на малцинствените акционери включва искане за назначаване на контрольор и вземане на решение за това от ОСА, което е задължително съгл. чл.251а, ал.2 ТЗ, а при неназначаване на контрольор от ОС, такъв се назначава от Агенцията по вписванията. Решаващият състав не е възприел твърденията на ищеца, че приетото решение на ОСА по т.6 от дневния ред противоречи на чл.231, ал.1 ТЗ и на чл.24 от устава на ответното дружество, поради което е извел извод за неоснователност на предявения конститутивен иск с правно основание чл.74 ТЗ. Частната жалба на ПРО ЕАД срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение, с което е изменено първоинстанционното решение в частта за разноските и на ответника са присъдени разноски в размер на 360 лв., съставляващи договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, вместо първоначално присъдените 880 лв./юрисконсултско възнаграждение – 800 лв. и 80 лв. ДТ/ е отхвърлена като неоснователна. Въззивният съд е приел, че с въззивната жалба ищецът е възразил срещу присъдените в полза на ответника разноски в размер на 880 лв., като в тази част жалбата е изпратена на първата инстанция, по компетентност, на основание чл.248 ГПК. Първоинстанционното определение е възприето от апелативния съд като валидно и процесуално допустимо, а с оглед на изхода на делото пред първата инстанция и на основание чл.78, ал.3 ГПК е счетено за правилно допуснатото изменение в частта за разноските и присъждането на поисканата от ответника и доказана по размер сума от 360 лв., съставляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Формулираните от касационния жалбоподател материалноправни въпроси, относими към въззивното решение за отхвърляне на иска по чл.74 ТЗ, не удовлетворяват основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Решаващият съдебен състав не е формирал обуславящи за изхода на делото правни изводи във връзка с регламентираното в чл.224 ТЗ право на сведения и за допълнително включване, по искане на другия акционер -„Холдинг Загора” ООД, на въпроси в дневния ред на ОСА, по реда на чл.223а ТЗ. При постановяване на атакувания съдебен акт апелативният съд не е възприел поддържаните от ищеца твърдения за допуснати нарушения на ТЗ и на устава на „Бриз-2” АД при провеждане на процесното ОСА и при обсъждане на включеното, по реда на чл.223а, ал.1 и ал.2 ТЗ, предложение от ПРО ЕАД за назначаване на контрольор /нова т.6 от дневния ред/ по чл.251а ТЗ, с конкретно посочен контрольор. Въззивният съд е изразил разбиране, че посочването на конкретен контрольор не съставлява задължителна част от уреденото в чл.251а ТЗ контролно право на малцинствените акционери, свързано с отговорността на органите на управление на акционерното дружество, като това право е разграничено от управителните по своя характер права на тези акционери относно свикване на ОС и включване на въпроси в дневния ред. Изложил е и мотиви, основани на регламентираното в чл.251а, ал.2 ТЗ задължение за произнасяне от ОСА по направено искане за проверка на ГФО, както и за правомощията на длъжностното лице по регистрацията към Агенцията по вписванията при невземане на такова решение от ОСА. В съобразителната част към решението не са формирани обуславящи за изхода на материалноправния спор изводи относно „употребяване” на правото на контрол по чл.251а ТЗ от мажоритарен акционер, нито е обсъждано доколко е налице противоречие с чл.8, ал.2 ЗЗД, поради което последните два въпроса не отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК /разяснени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. При неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, не се дължи произнасяне по поддържаните от касационния жалбоподател допълнителни предпоставки. Процесуалноправните въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд при произнасяне по същество по спора, с който е сезиран, вкл. и задължението да мотивира своя съдебен акт съобразно изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, макар и принципно да попадат в обхвата на основния селективен критерий, в случая липсват данни за допуснато от въззивния съд отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС, както и от посочената от касатора практика на ВКС. Касационно обжалване не би могло да се допусне и поради очевидна неправилност. Не се установява обжалваният съдебен акт да страда от явен порок, изразяващ се в превратно прилагане на закона или явна необоснованост на изводите на съда, в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Касаторът е обосновал очевидната неправилност на атакуваното решение чрез препращане към поддържаните касационни оплаквания в раздел II, т.2.3 от жалбата и доводите за липса на мотиви по въпроса: дали може да се приеме контрольор по чл.251а ТЗ, без да са спазени изискванията на чл.231, ал.1 ТЗ или чл.223а ТЗ и на чл.24 от устава на ответното дружество. Преценката на основателността на заявените доводи е допустима едва в производството по чл.290, ал.2 ГПК, което изключва наличието на очевидна неправилност, установима от самия съдебен акт, без необходимост от извършване на същински касационен контрол. Твърденията на касационния жалбоподател за недопустимо произнасяне по искане за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, преценявани в тази фаза на касационното производство като твърдения за вероятна недопустимост по см. на чл.280, ал.2, предл.второ ГПК, са неоснователни. От данните по делото е видно, че в първоинстанционото производство ищецът е представляван и защитаван от надлежно упълномощен юрисконсулт, а ответникът – от надлежно упълномощен адвокат. Преди приключване на делото пред ОС-Стара Загора страните са заявили искания за присъждане на разноски. Ищецът е претендирал разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 800 лв. и заплатена ДТ в размер на 80 лв., а ответникът е поискал присъждане на сторени разноски в размер на 360 лв. – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение. При постановено от първата инстанция отхвърляне на конститутивния иск по чл.74 ТЗ, е прието, че на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 800 лв., както и ДТ – 80 лв. По този начин, очевидно неволно, първоинстанционният съд е допуснал размяна на представените от страните списъци по чл.80 ГПК, изразяваща се в присъждане на ответника на претендираните от ищеца разноски /по вид и размер/, а не на поискани и направени от ответника разноски за осъществено процесуално представителство от адвокат. При постъпване на преписката във въззивната инстанция и преди образуване на въззивното производство, зам.председателя на АС-Пловдив, в рамките на своите правомощия, е констатирал, че са налице предпоставки за провеждане на производство по чл.248 ГПК, отчитайки обективираните в жалбата твърдения. С разпореждане № 502/12.04.2019 г. преписката е върната на ОС-Стара Загора за произнасяне. В изпълнение на задължителните за първата инстанция указания, е постановено първоинстанционното определение, при отчитане, че ответникът е представляван от адвокат и се дължи заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв., вместо определените по реда на чл.78, ал.8, вр. с чл.7, ал.1, т.10 от Наредба № 1/2004 г. разноски. Депозираната от ищеца частна жалба срещу така постановеното определение е счетена от въззивния съд за неоснователна, след преценка за неговата валидност, процесуална допустимост и правилност. В случая не се касае за произнасяне по незаявено искане за присъждане на сторени от ответника разноски, а за произнасяне по съдържащите се във въззивната жалба на ПРО ЕАД доводи за: недопустимо присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 800 лв., вместо на адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв., с оглед осъществена от ответника защита в първоинстанционното производство от адвокат, а не от юрисконсулт, както и за недопустимо присъждане на ДТ - 80 лв., каквато не е внасяна от ответника. Макар и тези доводи и възражения да са квалифицирани по чл.248 ГПК и съответно, по този ред да е изменено първоинстанционното решение, за пълнота е необходимо да се отрази, че допуснатата неточност в решението на окръжния съд по отношение на разноските, би следвало да се квалифицира като очевидна фактическа грешка. Въпросът обаче за правната квалификация на въззивната жалба в посочената й част /раздел I-ви/, не води до вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт, с оглед на предвидения в ГПК идентичен процесуален ред за отстраняване на очевидна фактическа грешка и за изменение на решението в частта за разноските, както и компетентността на постановилия решението съд да стори това. Предвид горното, доводите за вероятна недопустимост на въззивното решение, в частта, с която е потвърдено определението по чл.248 ГПК на ОС-Стара Загора, не биха могли да се възприемат. По така соченото от касационния жалбоподател самостоятелно основание за достъп до касация, не се дължи произнасяне по формулирания въпрос № 2. При този изход на делото, искането на ответника по жалбата за присъждане на сторени разноски е доказано по основание и следва да се уважи изцяло в претендирания размер от 960 лв., с ДДС. Постъпилото на 13.10.2020 г. възражение от касатора за завишен размер на предявените от ответника по жалбата разноски, с оглед на минимума, предвиден в чл.9, ал.3 от Наредба № 1/2004 г., не следва да бъде уважавано, т.к. то не е обосновано с доводи, релевантни към предвидената в чл.78, ал.5 ГПК възможност за редуциране на заплатено от страната възнаграждение за адвокат. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение