Определение № 2806 от 02.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 494/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 261173 от 25.09.2023 год. по въззивно гр. д. № 4090/2020 год. на Софийски градски съд е потвърдено първоинстанционното решение от 31.10.2016 год. по гр. д. № 9271/2011 год. на Софийския районен съд в частта, в която по отношение на В. Р. Т., в качеството му на правоприемник по реда на чл. 227 ГПК на починалия в хода на производството ответник Т. Р. Т., Ю. П. А., К. Г. А., като правоприемник по реда на чл. 227 ГПК на починалите в хода на производството ответници Г. П. А. и М. Г. А., и по отношение на ответницата Т. Г. Д. е признато за установено, че ищецът П. С. Ф., лично и като правоприемник по реда на чл. 227 ГПК на починалия в хода на производството по делото ищец Ч. С. Ф., е собственик на недвижим имот с площ от 922 кв. м., с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], при посочените граници, представляващ УПИ *, в кв. 10 по плана на [населено място], район П., вилна зона „Д.“, ведно с изградената в имота вилна сграда с площ от около 25 кв. м., състояща се от две стаи, антре и складово помещение, с административен адрес на имота [населено място], район В., ул. 5, № 43, при придобивно основание придобивна давност, текла в периода от 26.07.2000 год. до 26.07.2010 год. В останалата част първоинстанционното решение е влязло в законна сила. Срещу въззивното решение в срока по чл. 287 ГПК е подадена касационната жалба от Т. Г. Д., представлявана от пълномощника й адв. Ц. С., с доводи за неправилност на извода за придобивна давност в полза на ищеца. Изложени са съображения за липса на владение от страна на последния, както и за липса на идентичност на купения от касаторката имот с процесния, с искане обжалваното решение да бъде прогласено за недопустимо, респ. отменено. В приложеното изложение не се сочат конкретни основания за допускане на касационното обжалване. Срещу въззивното решение в срок е подадена касационна жалба и от К. Г. А., чрез адв. Т. П., назначен за неин особен представител, с оплаквания за недопустимост поради произнасяне по непредявено придобивно основание, респ. неправилност на решението с искане за обезсилването му, респ. неговата отмяна. Релевираните основания за допускане на касационно обжалване са по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, позовавайки се на недопустимо произнасяне на въззивния съд по ново придобивно основание, невъведено от ищеца по надлежния ред в предмета на спора, чрез изменение на основанието на иска по реда на чл. 214 ГПК. Като евентуално основание се сочи това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставени конкретни процесуалноправни въпроси, свързани с допустимостта на решението в горната хипотеза, както и относно реда за позоваването на период на давностно владение, различен от първоначално заявения в исковата молба и допустимо ли е служебно съдът да включи в предмета на спора и да разгледа правилното, според него, придобивно основание, без да уведоми страните и да им предостави възможност да изразят становище и представят доказателства. Сочи се и съдебна практика в противоречие на процедирането от въззивният съд /Опр. № 545 от 7.07.2014 год. по ч. гр. д. № 3852/2014 год. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 52 от 14.05.2021 год. по гр. д. № 4923/2019 год. ІV г. о., решение № 106 от 28.09.2022 год. по гр. д. № 3905/2021 год., І г.о., решение № 528 от 11.06.2010 год. по гр. д. № 1218/2009 год., І г.о./. В писмени отговори ищецът П. Ф., чрез пълномощника му адв. К. М., оспорва касационните жалби на ответниците с доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване, респ. неоснователност на жалбите. Сочи, че още в исковата молба се е позовал на придобивна давност на основание осъществявано в периода от 1963 год. до 2011 год. владение. В срока по чл. 287 ГПК касационна жалба срещу въззивното решение е подадена и от ищецът П. Ф., чрез адв. К. М., с оплаквания за неправилност и необоснованост на извода за основателност на предявения от него установителен иск за собственост на процесния имот на основание придобивна давност в периода от 27.07.2000 год. до 27.07.2010 год., посочено в диспозитива на въззивното решение. Допустимостта на обжалването на въззивното решение се обосновава с липса на произнасяне на въззивния съд по поддържания от ищеца довод за приложение на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, както и липса на упражнен от въззивния съд косвен съдебен контрол върху решението на поземлената комисия, като възражения срещу легитимацията на ответниците за собственици на процесния имот на основание реституция по ЗСПЗЗ. Касаторът счита, че за него не е без значение на какво основание е уважен иска му за собственост, което обосновавало правния му интерес да обжалва въззивното решение. Този процесуалноправен въпрос е поставен в приложеното изложение, заедно с въпросите по приложението на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ с твърдение, че същите са решени от въззивния съд в противоречие на посочените решения на ВКС. Формулиран е и въпрос - допустим ли е косвен съдебен контрол върху положително решение за възстановяване на земеделски имот, когато третото лице не заявява собствени права върху имота към момента на обобществяването, не е ползвател по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и имотът е застроен по смисъла на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ, с твърдение, че произнасянето на въззивния съд противоречи на цитираната и представена съдебна практика /решения на ВКС/. Тази касационна жалба не е оспорена в писмения отговор на К. А., чрез особения й представител адв. Т. П., с довод, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне и по нея на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Спорът между страните е за принадлежността на правото на собственост върху процесния УПИ * в кв. 10 по плана на [населено място], с площ 922 кв. м., с идентификатор ***, ведно с изградената в него вилна сграда с площ от около 25 кв.м. Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения от ищците Ф. положителен установителен иск за собственост, предявен срещу ответниците, които се позовават на възстановяване на собствеността върху имота по ЗСПЗЗ и последващата продажба на ответницата Т. Д.. В исковата молба ищците са поддържали, че през 1963 год. баща им С. Ф. е придобил имота на основание предварителен договор със С. Б., оттогава той и майка им го владеят, като го и оградили и застроили с вилна сграда преди 1976 год. След смъртта на баща им първият ищец П. Ф. и майка им М. Ф. се снабдили с констативен нотариален акт № 20/1993 год. за собствеността на имота, първият за 2/8 ид. ч. по давност и наследство, на 1/8 ид. ч. по давност, втората – по давност за 5/8 ид. ч., които впоследствие през 1997 год. прехвърлила на двамата ищци с нотариални актове № № 183 и 184/1997 год. След смъртта на ищеца Ч. Ф. ищецът П. Ф. е придобил по наследство неговата част от горния имот и се легитимира като изключителен собственик на целия такъв. Ответниците се позовават на нот. акт № 70/2009 год., с който са признати за собственици на процесния имот на основание възстановяването му по ЗСПЗЗ на наследодателите им с решения на поземлената комисия от 1999 год. и от 2005 год., като впоследствие с нот. акт № 76/2010 год. са го продали на ответницата Т. Д.. Представени са доказателства за притежавания от общия наследодател П. Б. земеделски имот /нот. акт от 1935 год./, извършена след смъртта му през 1950 год. между наследниците му делба /делбен протокол от 12.1950 год./, въз основа на който наследниците му Ф. Т. и М. Т. са получили в дял части от наследствения имот на П. Б. – нива в м. „Д.“ в землището на [населено място]. Въз основа на приетото заключение на техническата експертиза, първоинстанционният съд е направил извод за липса на установена идентичност между описания имот в нотариалния акт от 1935 год. на общия наследодател П. Б. и имота, възложен при делбата на наследодателите на ответниците – Ф. и М. Т. – налице е разлика в площта и съседите, представляващ пл. № 2595 от кадастралния план от 1950 год. Освен това не се установява и внасянето на този имот в ТКЗС – С., поради което и не е доказано, че имотът е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ. С оглед установеното по делото обстоятелство, че спорният имот е бил обект на замяна по ЗТПС, и впоследствие застроен, включването му в блок на ТКЗС е изключено, респ. не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ. Поради това и в резултат на проведения от съда съгласно чл. 17, ал. 2 ГПК инцидентен съдебен контрол на решенията на поземлената комисия първоинстанционният съд приел, че същите са издадени в нарушение на закона и не могат да легитимират ответниците за собственици. В заключение съдът приел установителния иск за собственост за основателен и го уважил, с отмяна на констативния нотариален акт на ответниците от 2009 год., но поради липсата на доказателства за извършвани от ответницата Д. действия, препятстващи ищеца да осъществява в пълен обем правата си, отхвърлил предявения срещу нея иск по чл. 109 ЗС. Възприемайки същата фактическа обстановка, установена въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд приел, че възстановяването на собствеността по образуваната административна преписка по заявленията на наследниците на Ф. и М. Т. с решението от 2.12.1999 год. на поземлената комисия е законосъобразно и легитимира същите за собственици на възстановения имот с пл. № * с площ 7 660 кв. м. В него попада с площ от 850 кв. м. спорният имот. Съдът приел, че възражението на ищците за липса на идентичност между бившия имот на наследодателите на ответниците и възстановения им такъв е недопустимо, тъй като същите не претендират да са били собственици на имота към момента на обобществяването му. Съдът приел за неоснователно и възражението за липса на скица към решението на поземлената комисия, тъй като индивидуализацията на имота е извършена при осъществяване на административната процедура чрез издадените удостоверение и скица по чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ, поради което реституционната процедура приключва с постановяване на решението за възстановяване на правото на собственост в стари реални граници. Решението е постановено на 2.12.1999 год. и е влязло в сила на 26.07.2000 год. Въззивният съд приел, че от този момент упражняваната фактическа власт върху процесния имот /считано от сключване на предварителния договор от бащата на ищците/, може да се зачита в полза на ищците, позоваващи се на придобивната давност, като е съобразил приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, индивидуализацията на възстановения имот и възможността лицата, в полза на които е възстановена собствеността върху него, да защитят правата си, позовавайки се на цитираната съдебна практика, в т. ч. и задължителна такава. С оглед липсата на основание, годно да направи собственик установилия фактическата власт върху имота С. Ф. /предварителният договор от 1963 год. със С. Б. не е в необходимата нотариална форма, поради което и няма вещнопрехвърлително действие, но придава на купувача качеството на владелец/, то, за да е налице придобивна давност следва да е налице упражнявано владение в период от десет години, считано от 26.07.2000 год., който период в случая е изтекъл на 26.07.2010 год. Налице е упражнявано явно и спокойно владение от страна на ищците в необходимия срок, същото не е прекъснато от страна на лицата, на които е бил възстановен земеделския имот, нито с постановеното второ решение на поземлената комисия от 2005 год., нито с издаването в тяхна поза на констативния нотариален акт за собственост. Поради това и предявеният срещу тях установителен иск за собственост е уважен, както е уважен и иска срещу ответницата Т. Д., в полза на която не е настъпил вещнопрехвърлителния ефект на разпоредителната сделка, тъй като останалите ответници не са били собственици на имота. Следователно, съображенията на въззивния съд са различни от тези на първоинстанционния съд – позовал се е на придобивна давност в полза на ищците, започнала да тече от 2000 год., когато имотът е индивидуализиран с постановеното решение за възстановяването му в стари реални граници като имот *, част от който е процесният парцел *. Изводът за осъществяване на фактическия състав на този придобивен способ е обусловен от преценката на събраните по делото писмени и гласни доказателства, като изложените в тази връзка от жалбоподателите съображения представляват по своята същност оплаквания по същество и като такива не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Горното придобивно основание е релевирано от ищците, като още в исковата молба същите твърдят следното: „Имотът е придобит по давност, текла от 1963 год. до днес, като още през 1993 год. е издаден нотариален акт за признаване правата ни на собственост по давностно владение“ /стр. 3 от исковата молба, подадена на 2.03.2011 год./. В първото по делото заседание, проведено на 22.04.2013 год., ищците, чрез процесуалния си представител, са направили уточнение относно срока на придобивната давност, считано от постановяване на решението за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ и изтекъл период от десет години преди осъществяване на действията на ответниците по бутане на оградата. Т. е. позоваването, макар и евентуално, на този период, касае същото придобивно основание за претендираното от ищците право на собственост, като тези уточнения и допълнения са обявени на страните изрично в същото съдебно заседание с обявяването на доклада по делото. Това обосновава извод за липса на вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо поради произнасянето му по незаявено придобивно основание, съгласно релевираното в жалбите основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържано от жалбоподателката К. А. въз основа на поставените от нея процесуалноправни въпроси относно процесуалната допустимост на въззивното решение. Същите не са обуславящи извода на съда, тъй като, както се посочи, основанието не е ново, което да не е въведено надлежно от ищеца в предмета на спора, напротив същото е обявено в доклада на съда, в присъствие на страните по делото, а поставените въпроси предпоставят различни факти и данни, каквито в случая не са налице. Доводите, които се обосновават с поставените въпроси – че съдът е следвало да допусне изменение на основанието на иска, след като е налице позоваване на различен период на давностно владение, различен от заявения в исковата молба, представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, които не могат да се обсъждат на настоящия етап, а и не могат да се приемат като основания за допускане на касационно обжалване. Тези съображения важат за въпросите под №№ 1-3 в изложението на К. А.. Липсата на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване прави безпредметно обсъждането за противоречие с представената съдебна практика. В изложението на Т. Д. не са поставени правни въпроси, освен позоваване на недопустимост на въззивното решение. Поради тези съображения по горните касационни жалби не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение поради липса на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Касационната жалба на ищеца П. Ф. следва да се остави без разглеждане като недопустима, поради липсата на правен интерес от обжалването на въззивното решение. С него, след като е потвърдено първоинстанционното решение, е уважен предявения от този касатор установителен иск за собственост, като основанието за това е релевирано от ищеца, като евентуално поддържано, в първото по делото съдебно заседание, под формата на уточнение и допълнение на доклада по делото. Извън горното съображение за липса на правен интерес с оглед постановения резултат по делото в интерес на ищеца, дори и да се приеме жалбата като насрещна такава, с оглед поддържаните в нея съображения, то същата отново не може да се разглежда, съгласно разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК. В заключение следва извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което по жалбите на ответниците касационно обжалване на решението не следва да се допуска, а жалбата на ищеца следва да се остави без разглеждане, като съдът не следва да се произнася по поддържаните основания по чл. 280 ГПК. Разноски не се присъждат на страните, тъй като такива не се претендират. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.