Определение № 221 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1129/2021 г.

Производството е по чл.288 във вр. с чл.280 ГПК. С въззивно решение № 276/30.11.2020 г. по гр. д. № 561/2020 г. на Софийския окръжен съд е потвърдено решение № 63 от 05.05.2020 г. по гр. д. № 381/2018 г. на Самоковския районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от Б. К. С., М. П. К. и С. П. Д. срещу Сдружение „Спортно дружество Рилски спортист“ искове с правно основание чл.124 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на основание давностно владение върху площ от 50 кв. м., представляващи западната част на поземлен имот с идентификатор*** по кадастралната карта на [населено място], граничеща от север с УПИ *-трафопост, от изток с УПИ * в кв.61, от юг с УПИ *, отреден за пететажна жилищна сграда. Решението е отменено в частите, с които е отхвърлен предявения от Б. К. С. срещу дружеството установителен иск за собственост на основание давностно владение на гараж с идентификатор ****, с площ 14 кв. м., построен в поземлен имот с идентификатор ***, както и предявените от М. П. К. и С. П. Д. срещу дружеството установителни искове за собственост на основание давностно владение и наследствено правоприемство от П. П. Н. на гараж с идентификатор ****, с площ 12 кв. м., построен в поземлен имот с идентификатор ***, като вместо него е постановено ново, с което исковете са уважени. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл.283 ГПК от адв. Е. А. като пълномощник на ищците, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение. Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. а/ какви са предпоставките за придобиване по давност на реална част от съседен имот, която се ползва като самостоятелен обект – за подход към гаражи, по отношение на които исковете са уважени и определена като самостоятелен обект с плана за регулация на Централната градска част от 2007 г.; б/ какви са служебните задължения на съда, когато ищецът се позовава на осъществявано давностно владение върху придаваема реална част от съседен имот, а ответникът се легитимира с констативен нотариален акт, удостоверяването с който е опровергано; 2. какви са тези предпоставки според чл.59 ЗТСУ /отм./ и ЗУТ, при положение, че тази част реално е извън материализираните граници на съседния имот, но е заснета в границите на последния; какви са служебните задължения на съда, когато страната се позовава на осъществявано владение върху придаваема реална част от имот към съседен парцел по силата на заварен ДРП, с оглед чл.19, ал.5 ЗУТ. Сочи се противоречие с ТР № 3/28.06.2014 г. по т. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Касационна жалба е подадена и от адв. Л. Д. като пълномощник на ответника, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение. Поддържат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, които имат значение за решаването на делото и да отговори на оплакванията в жалба; поддържа се противоречие с решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, второ т. о.; 2. може ли да се придобие по давност незаконна постройка, неотговаряща на строителните правила и норми и подлежаща на премахване, построена върху чужд имот. Всяка от страните, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата на насрещната страна. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Ищците Б. К. С. и П. П. Н. са изложили твърдения, че през 1968 г. са построили процесните гаражи, като от същата година упражняват фактическа власт върху процесната част от 50 кв. м. /площта под гаражите/, попадаща в УПИ *, съставляващ по кадастралната карта имот с идентификатор ***, както и върху постройките. Ответникът е възразил, че процесната площ съставлява част от собствения му УПИ * по плана на населеното място. Посочил е, че са били съставени констативни актове от 25.04.2018 г., с които е установена незаконността на гаражите, съставляващи паянтови постройки, с дървена конструкция и с дъсчена обшивка. Видно от нотариален акт № 7, т.1А/06.02.2002 г., издаден на основание чл.483, ал.1 ГПК /отм./ въз основа на влязло в сила съдебно решение, ответникът е признат за собственик на имот пл. № *, с площ от 779 кв. м., от който е образуван парцел * в кв.61 по плана на населеното място от 1987 г. Със заповед от 28.12.2001 г. на областния управител е бил отписан от актовите книги за държавна собственост и предаден на сдружението имот пл. № * с площ 779 кв. м., включен в парцел * с 533 кв. м. и в улици с 233 кв. м. /нереализирани по плана/ и в парцел * с 13 кв. м. Имотът е бил актуван с акт за държавна собственост № 5106/1987 г. и предоставен за оперативно управление на „Рилски спортист“. Според заключенията на съдебно-техническите експертизи на вещото лице М., изслушани в първоинстанционното производство, по регулационния план на населеното място, действал в периода 1955-1964 г., процесната част попада в имот пл. № *, отреден за блоково жилищно строителство. По разписен лист е записан на Б. Д., впоследствие – за „поликлиника“. По плана от 1978 г. имотът е с пл. № *, за който е отреден парцел * и е предвидено разширение на улицата за обръщало, в което попадат спорните 50 кв. м. По разписен лист имот пл. № * е записан на ДСФ „Рилски спортист“, а имот пл. № * – на Б. С. По регулационния план за централната градска част, одобрен през 2007 г., процесната част попада в разширение на [улица]за паркинг, като няма данни за провеждана отчуждителна процедура. Според показанията на свидетелите П. и В. в края на 60-те години Б. С. и П. Н. изградили гаражи върху процесната част. С. е ползвал гаража с площ 14 кв. м., а Н. – този с площ 12 кв. м. Във въззивното решение е прието, че чл.40, ал.2 ЗПИНМ /отм./ забранява придобиването на части от парцели, с размери, по-малки от предвидените в закона. Съгласно чл.59, ал.1 ЗТСУ /отм./ се забранява придобиването на реално определени части от парцели – имоти, включени в границите на ДРП на населените места. След изменението на разпоредбата от 2000 г. няма забрана за придобиване на реална част от парцел в случаите, когато частта се присъединява към съседен имот при условията на чл.28 ЗТСУ, а оставащата част отговаря на изискванията за минимални размери по площ и лице на парцела или също се присъединява. В периода след 31.03.2001 г. също е възможно реална част от имот, която не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ да бъде присъединена към съседен имот, но само ако имотите са неурегулирани. Настоящата хипотеза не е такава. В тази част е налице препращане и към мотивите на първоинстанционния съд, според които през по-голяма част от исковия период имотът е представлявал държавна собственост, поради което не е могъл да бъде придобит по давност. По отношение на гаражите са изложени съображения, че върху тях е възникнало право на собственост на основание давностно владение. Фактът, че същите представляват незаконен строеж, за който е започната административна процедура по премахване, е без значение за възникването и съществуването на правото – то ще съществува до момента на фактическото им премахване. По касационната жалба на ищците. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Изложените твърдения са, че процесната площ от 50 кв. м., върху която са построени гаражите, представлява част от съседен имот, която е била обект на придобивна давност. Обстоятелствата, на които се основава исковата молба, не съдържат описание на тази част като придаваема към съсобствения на ищците имот. Доводите, с които са обосновани втората част на първия въпрос, както и втория въпрос, не кореспондират на тези твърдения и въведения предмет на делото. Цитираното тълкувателно решение не е относимо към настоящата хипотеза. Съображенията на въззивния съд са съобразени с установената съдебна практика, според която разпоредбата на чл.59 ЗТСУ не допуска придобиването по давност на реално определени части от дворищнорегулационни парцели. Разрешенията на чл.181, ал.1 и чл.183, ал.3 ЗТСУ важат само за изтекла придобивна давност до влизането в сила на ЗТСУ /01.06.1973 г./, какъвто не е конкретният случай. Нормата на чл.200, ал.1 ЗУТ възпроизвежда тази на чл.59, ал.1 ЗТСУ, в редакцията й на ДВ, бр.34/2000 г., като запазва забраната за придобиване чрез правни сделки или по давност на реални части от урегулирани и неурегулирани поземлени имоти в урбанизирана територия, ако същите не отговарят на изискванията за минимални размери по чл.19 ЗУТ или не отговарят на условията едната реална част да се присъедини към съседен неурегулиран поземлен имот, а другата да може да се урегулира самостоятелно. След 31.03.2001 г. е недопустимо придобиване по давност на реална част от урегулиран поземлен имот в урбанизирани територии, която не може да се урегулира самостоятелно, а се присъединява към съседен урегулиран поземлен имот, дори и остатъка от имота да отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ. Отреждането на процесната част за разширение на [улица] г., не е от значение за действието на горните забрани. Горните въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид наличието на трайна съдебна практика по същите. Не са налице и предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на поддържаното основание по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК. Не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, установима от неговото съдържание. Същото не е явно необосновано, нито сочи на видимо и тежко нарушение на материалния закон. По касационната жалба на ответника. Първият процесуалноправен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди в съвкупност събраните доказателства. В цитираното решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, второ т. о., е прието, че задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Мотивите на съда в обжалваното решение изразяват негова решаваща дейност – обсъдени са доказателствата по делото, както и доводите на страните, преценени са правнорелевантните факти, от които произтича спорното право. Вторият въпрос е обоснован с незаконността на процесните гаражи, по отношение на които исковете са уважени. Липсва влязла в сила заповед по чл.225 ЗУТ за премахването на постройките, а според създадената трайна съдебна практика /решение №308/ от 30.10.2012 г. по гр. д. № 271/2012 г. на първо г. о., решение № 108 от 29.06.2017 г. по гр. д. № 60206/2016 г. на трето г. о. и др./, незаконният строеж подлежи на премахване когато има издадено предписание, обективирано в заповед за премахване от компетентните органи. В практиката се приема също така, че незаконността на сградата, представляваща самостоятелен обект на правото на собственост, не е обстоятелство, което само по себе си препятства възможността за придобиването й по давност отделно от терена. С оглед на горното не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. С оглед изхода на делото направените от страните разноски следва да останат в тежест на всяка от тях. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение