Определение № 155 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3610/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. М. Г., подадена на 29.10.2020 г. чрез адв. И. И. от САК, срещу въззивно решение № 3665/23.06.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 3743/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 278486/27.11.2017 г., постановено по гр. дело № 59935/2016 г. по описа на Софийски районен съд. С последното на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД К. М. Г. е осъден да предаде на ищеца З. А. Г. държането на собствения на ищеца апартамент в [населено място], подробно индивидуализиран в решението. След смъртта на К. М. Г. като касатори са конституирани неговите наследници по закон – съпругата му Х. П. Георгиева и двете му малолетни дъщери – Флоара К. Милифонова и Л. К. Милифонова, последните чрез своята майка и законен предствител, като с разпореждане от 15.06.2021г. на новоконституираните касатори е назначен служебен защитник адв. И. П. Д. - М. за процесуално представителство в касационното производство. В касационната жалба се релевират доводи за незаконосъобразност и неправилност на въззивното решение поради допуснато съществено нарушение на процесуални норми – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В подаденото чрез адв. М. изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси: 1/ „Допустимо ли е в производство по иск с правно основание чл. 233 ЗЗД, предявен от страна, която твърди, че е наемодател, но по силата на вещнопрехвърлително решение не може да се легитимира като собственик и собствеността е преминала към трето лице, неучастващо в спора, наемателите да възразяват, че ищецът наемодател не е собственик на наетия имот?“ По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение от 02.07.2017 г. по гр.д. № 3769/2016 г. на ВКС, IV г.о. и се посочва, че отговорът му ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК. Касаторът поставя и въпросите: 2/ „Следва ли съдът да тълкува споразумението между страните, при положение че в него изрично са заявили, че имотът е предаден от наемателя на наемодателя и нямат претенции помежду си?“ – по този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 5 от 06.02.2020 г. по гр.д. № 641/2019 г. на ВКС, IV г.о.; 3/ „Допустимо ли е изслушването на свидетели по смисъла на чл. 164, ал. 1 ГПК, когато между страните има неоспорено споразумение за прекратяване на договора за наем и предаването на имота?“ – твърди се противоречие с решение № 148 от 22.10.2020 г. по гр.д. № 489/2020 г. на ВКС, IV г.о. Изложени са и аргументи за очевидна неправилност и вероятна недопустимост на решението – основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по касация З. А. Г., в подаден чрез адв. С. писмен отговор, взема становище за недопустимост, респ. неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски, но не представя доказателства за сторени такива, както и списък на разноските. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за наем от 21.07.2010г. З. А. Г., в качеството на наемодател, предоставил за временно и възмездно ползване на К. М. Г., в качеството на наемател, процесния недвижим имот. В договора е уговорено, че същият влиза в сила от 01.08.20210г. и се сключва за срок от 3 години, считано от тази дата. Според въззивния съд спорни по делото са моментът на прекратяване на наемното правоотношение между страните по него и на предаване на процесния имот от наемателя на наемодателя, като въпросът за собствеността върху имота е ирелевантен и не подлежи на изследване, защото не е условие за основателност на иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени доказателства – отправена от наемодателя до наемателя нотариална покана за прекратяване на договора с едномесечно предизвестие и споразумение за прекратяване на договора за наем, считано от 31.07.2013г. Приел е, че между страните не е спорно, че процесният договор за наем от 21.07.2010г. е прекратен преди депозиране на исковата молба в съда, а именно най-късно считано от 04.08.2016г. Втората инстанция е посочила, че след прекратяване на наемните правоотношения същите не могат да бъдат продължени или подновени едностранно от бившия наемател и съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1 ЗЗД той е длъжен да върне наетата вещ, която задържа без правно основание, както и че именно в тежест на наемателя-ответник е било да докаже, че е изпълнил задължението си за връщане на вещта. Въззивният съд е тълкувал споразумението по договора за наем, сключено на 31.07.2013 г., съгласно т. 2 от което страните са уговорили, че имотът предмет на договора се предава в деня на подписване на споразумението в състоянието, в което е получен. Според съда тази уговорка не води до единствен обоснован извод, че имотът, предмет на договора, е предаден от наемателя-ответник на наемодателя-ищец към момента на сключване на споразумението, тъй като страните са се споразумели, че имотът се предава в деня на подписване на споразумението, но не и че е вече предаден към момента на подписването му. В тази връзка въззивният съд се е позовал и на показанията на разпитаните по делото свидетели, от които се установява, че и към момента на провеждане на разпита им ответникът продължава да посещава процесния имот, че отказва да напусне апартамента, както и че същият се ползва и от семейството му. Поради това въззивната инстанция е стигнала до извода, че ответникът не е изпълнил задължението си да върне вещта, предмет на прекратения договор за наем, и предявеният иск е основателен. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Първият въпрос на касатора не е правно разрешен от съда и не обуславя решаващите му изводи, поради което и не представлява общо основание за достъп до касация. В случая съдът е посочил, че въпросът за собствеността на наетата вещ е ирелевантен в производството по иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД. По този въпрос не се констатира и поддържаното допълнително основание - противоречие на въззивното решение с цитираното от касатора решение от 02.07.2017 г. по гр.д. № 3769/2016 г. на ВКС, IV г.о. Последното е постановено по различен от поставения въпрос и при различна фактическа обстановка, доколкото съставът на съда е отговорил дали е допустимо в производство по иск с правно осн. чл. 233 ЗЗД, предявен от страна, която твърди, че е встъпила в правата на наемодателя по силата на вещнопрехвърлителна сделка, наемателите да възразяват срещу придобивното му основание, включително че не е собственик на наетия имот. Процесният случай не е такъв и такива твърдения ищецът не прави, нито са събрани доказателства в този смисъл. В практиката си Върховният касационен съд последователно и категорично се придържа към становището, че активната и пасивна материалноправна легитимация на страните в производството по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД произтича от качествата им на наемодател и наемател по прекратеното наемно правоотношение и че поради облигационния характер на иска на наемодателя по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД принадлежността на правото на собственост върху вещта е без значение за неговата основателност. По същия въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип то е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Както вече бе посочено, съществува трайна практика на ВКС, която не се нуждае от коригиране или осъвременяване, в смисъл, че в производството по иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД ищецът наемодател не доказва качеството си на собственик на отдадената под наем вещ. Освен това разпоредбата на чл. 314, ал. 3 ГПК, която е ясна и не се нуждае от тълкуване, изрично посочва, че по искове за опразване на наети помещения не се допускат възражения за собственост. Вторият въпрос е некоректно формулиран и не съответства на фактическите изводи на съда относно установените факти след анализ на доказателствата, в това число и на процесното споразумение. Въпросът е привързан към становището на касатора за установените по делото факти, които съдът не е приел да следват от събраните доказателства. По делото е прието за установено, че от съдържанието на споразумението не се обосновава еднозначен извод, че имотът е предаден от наемателя на наемодателя, както и, че безспорно е установено от съвкупния анализ на доказателствата, че и към момента на разглеждане на делото ответникът и семейството му го държат. Следва да се посочи и това, че въпросът е и фактически и отговорът му изисква преценка на събраните доказателства и установените релевантни факти. Въпроси, свързани с факти, дори и релевантни за спора, са фактически и не съставляват общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Не на последно място не се установява и поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК. С решението, на което се позовават касаторите, е дадено правно разрешение по въпроса относно тълкуването на общата воля на страните по договора, съгласно разпоредбата на чл.20 ЗЗД. Прието е, че съгласно чл. 20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. Въззивното решение не е постановено в противоречие с тези правни разрешения. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с третия въпрос на касатора, относим към приложение нормата на чл.164 ГПК. Въпросът не обуславя решаващите изводи на съда, тъй като в случая свидетелите са поискани не за установяване или опровергаване съдържанието на споразумението, а за доказване твърдението на ищеца, че и след прекратяване на договора за наем и към момента на разглеждане на спора ответникът не е предал наетия имот. Практиката на ВКС трайно и последователно приема, че забраната за установяване на договори, в които страната, която иска свидетелите, е участвала, както и за тяхното изменяване или отменяване, със свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК е досежно формалните договори, сключени в писмена форма. При наличие на писмен договор не може със свидетели да се доказва, че впоследствие страните са се съгласили да изменят съдържанието на договора или да го отменят. Преодоляването на посочената забрана е уредено в разпоредбата на чл. 164, ал. 2 ГПК - свидетелски показания са допустими, ако страните изразят съгласие свидетелите да бъдат допуснати за посочените обстоятелства. Причините и инициативата за прекратяване на наемното правоотношение, както и намира ли се наемателя в имота и след прекратяването на договора, са обстоятелства, които не попадат в ограничението на чл. 164, ал. 1 ГПК, и могат да бъдат установявани със свидетелски показания. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в нито една от трите хипотези – на нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. За да обоснове наличието на това основание, касаторът е изложил доводи, които са ирелевантни за спора. Обжалваното решение е валидно и допустимо и не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Съобразно изхода на делото на касатора разноски за настоящото производство не се следват, а ответникът по касационната жалба не е представил доказателства за направени такива. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,