Определение № 3004 от 14.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3742/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. Г. А. против решение № 2298/04.05.2023 г. по гр.д.№ 13315/2021 г. на СГС, с което е потвърдено решение № 20148789 от 30.06.2021 г. по гр. д. № 35484/2019 г. на РС-София. С последното е отхвърлен предявеният от касаторката против Столична община положителен установителен иск за признаване за установено, че касаторката е собственик въз основа изтекла в нейна полза придобивна давност в период от 01.05.2003 г. до предявяване на иска - 20.6.2019 г. на следния имот: реална част с площ 463 кв. м., съставляваща УПИ *, к. л. 390, по РП на местността „Х. Б.”, одобрен със заповед № РД – 09-50-553/30.09.1999 г., обозначена от вещото лице Р. П. в комбинирана скица на лист 156 от делото, неразделна част от решението, приподписана от съдията, с цифри 1,8,9,10,11,6,14,1 (с изключение на частта, повдигната в оранжево на същата скица), която реална част е част от имот с идентификатор *по КККР, одобрена със заповед № РД – 18.138/24.7.2017г. на изпълнителния директор на АГКК, изменена със заповед № РД – 18-3138/31.08.2020 г. на началник на СГКК – София, който имот с идентификатор ***, целият е с площ 574 кв. м., при описани граници.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 39 ЗПИНМ, редакция след 1956 г., пар.83, 91 и 83 ППЗПИНМ, за допуснати съществени процесуални нарушение при обсъждане доводите на ответника и доказателствата, като жалбоподателката счита, че съдът е приел, че общината е собственик на незаявено от нея придобивно основание и за необоснованост на изводите, че е налице завършен фактически състав на отчуждаването през 1967 г., че имота е общинска собственост и че тя не го е владяла.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:

1.От кой момент настъпва транслативният ефект по чл. 39 ЗПИНМ /отм/, във вр. с чл. 93 ППЗПИНМ /отм/ и собствеността върху отчужден имот преминава в държавата – от момента на внасяне на сумата в ДСК или от момента на получаване на съобщението по реда на ГПК?

2. Следва ли са де счита реализиран фактическият състав на чл. 39 ЗПИНМ /отм/ във вр. с чл. 93 ППЗПИНМ /отм/ при косвено сведение за частично плащане от държавата на определения размер на обезщетението само на един от тримата съсобственици на процесния имот?

3. Лгитимира ли се Столична община като собственик на процесния имот на посоченото в АОС1757/16.03.2018 г. правно основание – чл.2, ал.1, т.7 ЗОС, конкретизирано като давностно владение?

4. Как следва да се цени доказателствената сила на АОС, в случаите, в които общината твърди, че е придобила собствеността върху недвижим имот по силата на правоприемство по закон, но със СТЕ се установява, че имотът предмет на АСО не е идентичен с този по АДС? Как следва да се цени доказателствената тежест на АОС в случаите, в които е съставен на основание давностно владение?

5. Може ли да се приеме за доказано плащането на обезщетение по ППЗПИНМ /отм/ на лице единствено въз основа на косвени доказателдства, като писмо от СГНС до РНС с оповестителен характер при липса на платежно нареждане или друг документ, удостоверяващ плащане и получаване на сумите от бившия собственик“

Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност, като се твърди нелогичност на изводите на съда от събраните доказателства.

Ответникът по касация Столична община оспорва касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като въпросите не кореспондират на данните по делото и не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима.

По делото е установено следното:

Ищцата е предявила положителен установителен иск за собственост за описания по-горе недвижим имот, като се позовава на придобивна давност, текла в периода 01.05.2003 г. до предявяване на иска - 20.06.2019 год. Ответната община се позовава на отчуждаване през 1967 г. от Р. С. Ч., за което е съставен АДС през 1967 г., твърди, че го е владяла от тогава за държавата, че същият е актуван за частна общинска собственост през 2018 г. на осн. чл.2, ал.1, т.7 ЗОС, като в отговора на исковата молба се позовава и на пар.42 ПЗР на ЗИД на ЗОС /виж л. 29 от делото на РС/

По делото е установено следното:

С н.а. № 106, том VI, дело № 829/1962 Р. С. Ч., С. М. Ч. и И. М. Ч. са признати за собственици по давностно владение, покупка и наследство по равни част на дворно място с едноетажна жилищна постройка и бараки, целият с площ от 575 кв. м., съставляващ пл. № *, полигон *по плана на С.,[жк], графично изобразен на скица от 20.07.1965 г. /л. 39/ На 14.06.1966 г., Р. Ч. подава молба вх. № 4591 до ИК на РНС, с която описва ограниченията и неблагоприятните условия, които търпи от това, че имота й е отчужден за части от улици и ограден само от улици и ж.р. линия и моли да бъде предварително обезщетена, за да може да си постои жилище, като обяснява, че живее със сина си. Като приложения е посочила, че представя освен нот. акт от 1962 г. и „протокол за съдебна делба, т.216, вх..рег. 6227. /л.137 от делото на РС/ Видно от протокол № 25 от 27.12.1966 г., ИК на СНС „Васил Левски“ е дадено съгласие да бъде отчужден по реда на § 83 ППЗПИНМ /предвиждащ предварително обезщетяване, без оглед на времето за осъществяване на съответните мероприятия (с отстъпване на недвижим имот или с плащане в брой на определеното парично обезщетение)/ от Р. С. Ч. имот пл. № * от кв.*,[жк]чрез включване в нов строеж от СУ „Строителство“. В отговор на подадената от Р. Ч. молба вх. № 4591/66 г. имота, отчужден със заповед № 244 от 02.07.1959 г. е оценен за 11695 лв. /л.132/ и оценителният протокол е връчен на Р. Ч. /л.124/ С писмо № 632/ 20.02.1967 г. на ГНС, отдел финансов е уведомил РНС, че Министерство на финансите дава съгласие за предварително обезщетяване на Р. С. Ч., като сумата за обезщетение се внесе на влог за жилищно строителство. /л. 127/ С писмо от 25.03.1967 г. от РНС до ГНС са изпратени оправдателни документи на Р. Ч. за получаване на сумата 11 695 лв. за отчуждения й имот. На л.121 е приложено и писмо на СГНС, с което уведомява отдел „Благоустлройство“ и отдел „Финансов“ за това, че по посочен номер сметка на името на Р. С. Ч. е преведена сумата, определена като обезщетение. По отчуждителната преписка е приложена и скица от 20.07.1965 г., в която като документ за собственост освен нот. акт от 1962 г., в който като собственици са посочени Р. С. Ч., С. М. Ч. и И. М. Ч. е вписан и протокол от 19.05.1965 г., издаден от Софийски народен съд, посочен само срещу името на Р. Ч.. /л.120/

От представените удостоверения за родствени връзки не се установява ищцата да е роднина по права, съребрена линия или сватовство на Р. Ч. или да черпи права от нея.

Съставен е акт за държавна собственост /АДС/ № 2422 на 04.04.1967 г., като е отразено, че имота е отчужден за улица и е описан като имот пл.№ 1 от кв. 27. На 16.03.2018 г. е съставен акт за частна общинска собственост /АЧОС/ № 1757, в който като основание е посочено чл.2, ал.1, т.7, във вр. с чл.3, а.3 ЗОС. Актуван е част от ПИ с идентификатор *с площ от 449 кв. м., а целият с площ от 558 кв. м., съгласно скица № 15- 52484/29.01.2018 г., издадена от СГКК – гр. София. Частта попада в УПИ *, с площ от 665 кв. м., кв.***, м. „Х. Б.“, съгласно комбинирана скица за пълна или частична идентичност, издадена на 03.01.2018 г. от „ГИС-София“ ЕООД. Посочени са границите на имота. В т.8 не са посочени номер и дата на съставени по – рано актове. В т.9 е посочено, че са предоставени права за управление на СО-Район „Слатина“.

От показанията на св. Ц. П. Такова е установено, че ищцата живеела в[жк]в [населено място]. Свидетелката познавала процесния имот, помни, че там имало масивна голяма къща, в която се помещавала фурната и плодни дръвчета. Имотът бил близо до релсите на линията. Дворът бил голям. Бегло си спомняла хората, които продавали хляб във фурната. Не помнела имена. Хората от квартала казвали на фурната „Ч.“, както и до сега. Понастоящем мястото било оградено с плетена метална ограда и колци. Ищцата поддържала много добре имота. По едно време имало трева около метър или повече, нямало проходимост. Ищцата почистила имота. Там започнали да си играят деца, да ритат топка. Имотът се намирал в „източната тангента“. Това бил пътят за летището. В близост до имота била линията. Имотът пресичал ул. „511“ – голяма главна улица. От другата страна на имота били релсите, но сега по тях не минавал влак. Свидетелката не можела да каже колко голям е имотът. Бил около 300 кв. м., не можела да прецени точно. Не знаела дали някой през годините е казвал на ищцата, че имотът не е неин. Свидетелката знаела като собственик на имота ищцата, защото тя косила там. Предлагала на свидетелката да й плати, за да окосят и оплевят. Синът на свидетелката бил роден пред 2005 г. От това време нататък знаела, че имотът е на ищцата – около 15 години. Там пасели коне, детето на свидетелката също влизало в имота. Към 2012 г. е имало ограда на имота. Към 2015 г. имотът бил ограден. Свидетелката знаела от ищцата, че имотът е неин. Свидетелката е ходила в имота един път, заедно със сина й. Лично е помагала да коси с нейна косачка. Ходела с ищцата в имота, за да почисти, да поиграят децата им. Ищцата живеела наблизо до имота – през две улици. От 2005 г. до настоящия момент свидетелката е виждала техните деца, виждала пуснати коне в имота. Виждала хора в имота. Свидетелката не е виждала други хора да се грижат за имота и да косят трева. От показанията на св.Ж. В. Р.. се установява, че процесният имот, който се намирал до прелеза, имал ограда, която представлявала мрежа, но в момента разпита му нямало такава. Имотът бил почистен, нямало боклуци. Видял свалянето на мрежите и колците от 3-5 човека от общината. Те демонтирали цялата мрежа. Оградата била сложена преди около 2 години (2019 г.) и ограждала цялата зелена площ.

От основното и допълнително заключение на СТЕ се установява, че имота, за който е издаден нот. акт от 1962 г. е претърпял регулационни изменения, променяни са границите му, поради което вещото лице е формирало извод, че този имот не е идентичен с имота, за който е съставен АДС от 1967 г. и имота, описан в АЧОС от 2018 г.. От комбинираните скици обаче се установява, че имотите графично се съдържат един в друг. Предявеният иск, след допуснатото изменение обхваща площта, в която съвпадат,/припокриват се/ реалните части от имот пл. № *, кв.*по предходния РП от 1959 г., който е предмет на отчуждаване, имот с пл. № *по к. л. 390 и имот с идентификатор *.

РС е отхвърлил иска, като е приел, че ищцата не се легитимира като негов собственик на предявеното основание придобивна давност, текла в периода от 2003 г. до предявяване на иска.

Въззивната инстанция е приела, че при указана доказателствена тежест за ищцата, тя не е доказала наведеното от нея придобивно основание – не е доказала да е упражнявала фактическа власт върху имота за заявения период и намерение да го свои, което да е спокойно, непрекъснато и необезпокоявано. От свидетелите е установено, че в имота са играели деца, пасели коне, виждали се хора в имота. Косенето на имота не доказва упражняване на фактическа власт върху него от ищцата и демонстрация пред всички, че го счита за свой. Съдът е посочил, че впечатленията на свидетелката относно процесния имот са спорадични, поради което от показанията й не може да се обоснове извод за упражнявана фактическа власт от ищцата с намерение да свои имота. Не е установено и че ищцата е поставила оградата, а е установено от показанията на см.Ж. В. Р., че служители на ответника са я демонтирали. Затова е обобщено, че не е налице необезпокоявано владение от ищцата на процесния имот през заявения период, както и намерение да свои същия.

Допълнително са разгледани и останалите спорни въпроси между страните. Прието е, че е недоказано възражението на ищцата, че не е получено обезщетението от Р. Ч. предвид установения превод на сумата в банка с посочен номер на преводния документ и депозирането й за включване в нов строеж от СУ „Строителство“ при СГНС, като сумите бъдат внесени в блокиран влог в БНБ, както и с оглед извършените записвания в книгите на РНС и факта, че отразеното в писмото плащане кореспондира на всички документи по преписката. Поради това, че е приел, че собственицата е била обезщетена е формиран и извод, че отчуждаването за предвиденото обществено мероприятие е произвело действие за държавата.

Възражението за липса на идентичност между имотите, за които са съставени АДС и АЧОС също е прието да неоснователно, като съдът се е позовал на заключенията на основната и допълнителна СТЕ и конкретно това, че разминаването на границите на имота във времето се дължи на различните регулационни планове, но в процесната реална част има препокриване. Това, че в АЧСО не е отразено, че предходния акт е бил този АДС от 1967 г. не изключва наличие на идентичност в частта, която е предмет на ищцовата претенция.

Въззивният съд е обсъдил и наведените от общината придобивни основания. Приел е, че и на осн. § 42 ПЗР на ЗИД на ЗОбС (обн. ДВ, бр. 96 от 1999 г., изм. - дв, бр. 36 от 2006 г., в сила от 01.07.2006 г.) общината се легитимира като собственик, тъй като процесния имот е отчужден от държавата и отреден за улица, става общинска собственост, което не противоречи на основание посочено в АЧОС - чл.2, ал.1, т.7 ЗОбС. Съгласно посочения в АЧОС текст, имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин, определен в закон, са общинска собственост. Отчуждаването е уреден в закона способ за придобиване на собственост от държавата, респективно от общината. Въззивната инстанция на осн. чл.5, ал.2 ЗОС е приел, че АОС е официален документ с обвързваща съда доказателствена сила относно отразеното в него и легитимира общината като собственик, макар да няма правопораждащо значение за придобиване на собствеността от нея, че може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответен правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Ищцата обаче не е опровергала констатациите в АДС и АЧОС, а тъй като имота е бил общинска собственост, за него през посочения от нея период е спряно течението на придобивната давност на осн. пар.1 ЗДЗС.

Първият и вторият въпрос не са определящи за изхода от спора, тъй като основният мотив за отхвърляне на иска е, че ищцата не е доказала елементите на наведеното от нея придобивно основание – владение в периода от 2003 г. до 2019 г. Въпреки това съдът отбелязва, че не е налице и наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, защото по тези въпроси е налице съдебна практика - Решение № 73 от 17.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1248/2008 г., II г. о., според което нормите на чл. 39, ал. 1 от ЗПИНМ (отм.) и § 81, ал. 2, т. 2 от ППЗПИНМ (отм.) изрично свързват настъпването на конститутивния ефект на отчуждаването с обезщетяването на собственика. Погасителният ефект на депозиране на сумата в ДСК може да настъпи само при предвидените в нормата на § 93 от ППЗПИНМ (отм.) предпоставки. В случай е доказано с официалните документи от отчуждителната преписка превеждането на сумите за обезщетението по сметка на Р. Ч.. Официалната доказателствена сила на тези документи не е опровергана от ищцата. Отделно от това, ищцата не е правоприемник на правоимащата собственица Ч. и не би могла от нейно име да прави възражения за това, че не е уведомена за превода на сумата.

Относно втория въпрос, освен, че е неопределящ за изхода от спора, твърдението на касаторката за извършено само частично плащане се опровергава от доказателствата по делото. На Р. Ч. е преведена цялата сума, защото от подадената от нея молба вх. № 4591/14.06.1966 г. /на л. 137/ и скицата на л.120 от делото се установява, че след издаване на н.а. № 106,т.VІ/1962 г., с който са признати за собственици освен Р. Ч. още две лица, е извършена съдебна делба пред Софийски народен съд, приключила с протокол 19.05.1965 г., вписан под № 216, т.5,вх.р. 6227 и той е посочен като документ, легитимиращ само нея за собственик. Същото се отнася и за въпрос № 5. Освен, че този въпрос е неотносим поради същата причина, той не формира и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Относно възможността за доказване на факт с косвени доказателства е налице съдебна практика: Решение № 31 от 9.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г., III г. о., Решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о, Решение № 61 от 1.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о. Наличието на съдебна практика изключва приложението на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.

Третия въпрос се отнася до легитимацията на Столична община като собственик. И по отношение на този въпрос се отнася посоченото за първите два – ищцата не доказва, че е владяла и придобила по давност процесния имот, поради което този въпрос е неопределящ за изхода от спора. Следва да се отбележи и това, че в АЧОС е посочено придобивно основание – чл.2, ал.1,т.7 ЗОС, което включва придобиване чрез правни сделки, по давност или чрез други способи, посочени в закон. Отчуждаването е уреден в закона способ, както и основанието по пар.42 ПЗР ЗОС, съгласно който по силата на закона имотите, частна държавна собственост, отредени за обществени мероприятия на общините стават общинска собственост. Общината изрично се е позовала на това основание в отговора на исковата молба / л.29 от делото на РС/ Предвид изложеното и по този въпрос не се допуска касационно обжалване на наведеното основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а не е доказано и противоречие със съдебната практика.

Формулировката на четвърти въпрос е некоректна, защото не съответства на установеното по делото. СТЕ е посочила, че няма съвпадение на границите поради регулационните промени във времето с отчуждения имот, но е посочила категорично, което се установява и от комбинираната скица на л. 156 от делото на РС, че отчуждения имот и имота по КК се препокриват в частта, предмет на ищцовата претенция. Затова не се допуска касационно обжалване по този въпрос. Освен, че е некоректно зададен, той не определя и изхода от спора.

Като основание за допускане до касация е посочено и основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност. Това основание е налице когато обжалваният акт страда от особено тежка форма на неправилност, която се установява от мотивите на решението без да се извършва същинската касационна проверка на оплакванията в касационната жалба. Очевидно неправилно е решението, когато е постановено в противоречие с императивна правна норма или такава не е приложена, когато решението е постановено при противоречие с правни принципи, гарантиращи обективно, безпристрастно решаване на правния спор, съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, или когато при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото са нарушени грубо основни логически, опитни и общоприложими научни правила. Настоящият състав не констатира от мотивите на решението нито един от изброените пороци. Не кореспондира на мотивите на решението твърдението, че изводите са нелогични. Напротив, те са формирани при анализ на доказателствата по делото и са логични, съобразени и с опитните правила и специалните знания, докладвани от вещото лице по приетите експертизи.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване.

На основание чл. 78, ал.3, във вр. с ал.8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПрПна на Столична община, като ответник по касация следва да се присъди претендираното от нея юрисконсултско възнаграждение в размер на 250 лв.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение