Определение № 398 от 12.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3401/2015 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение №455 от 12.03.2015г. по гр.д. № 3625/2014г. на Пловдивски окръжен съд в частта му, с която е отменено решение № 410 от 17.10.2014г. по гр.д.№1451/2013г. на Карловски районен съд и вместо това е отхвърлен предявения от РПК „Н.”- [населено място] срещу [община] иск за установяване собствеността върху осем недвижими имота: УПИ ІV-общ., с площ 559 кв.м., УПИ V-общ. с площ 542 кв.м., УПИ VІ-общ. с площ 489 кв.м., УПИ VІІ-общ. с площ 466 кв.м., УПИ VІІІ-общ. с площ 483 кв.м., УПИ ІХ-общ. с площ 533 кв.м., УПИ Х-общ. с площ 581 кв.м. и УПИ ХІ-общ. с площ 540 кв.м. всички в кв. 2 по плана на [населено място]. Касационната жалба е подадена от ищеца по иска РПК „Н.”- [населено място] чрез юрисконсулт Ц.. Наведени са оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени седем правни въпроса, спрямо които се поддържат хипотезите на чл. 280, ал.1,т.1, 2 и 3 ГПК. Ответникът [община] в писмения си отговор оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по установителен иск за собственост. Ищецът РПК „Н.”-гр. С. поддържа, че е собственик на дворно място в [населено място] с площ 11 дка съставляващо имот пл. № 60 в кв. 28 по плана на селото от 1950г. Носител на правото на собственост към 1958г. е ПК”Съгласие”- [населено място] съгласно нотариален акт по обстоятелствена проверка, а ищецът се явява правоприемник на тази кооперация по силата на извършени преобразувания. Владението върху имота е осъществявано повече от 40 години, но при предприемане на действия по заснемането им и попълването на кадастралната основа се оказало, че за имота, от който понастоящем са образувани няколко отделни урегулирани поземлени имота, има съставени актове за частна общинска собственост. Ищецът е основал правото си на собственост на правоприемство от ПК „Съгласие” и на придобивна давност. С нотариален акт за обстоятелствена проверка, съставен през 1958г., ПК „Съгласие” е призната за собственик на дворно място с площ около 11 дка с построени навес за розоварна, складове и други постройки, съставляващо пл. № 606 в кв. 28 по плана на [населено място]. Не се спори, че ищеца РПК „Н.” [населено място] е правоприемник на ПК „Съгласие”, а и това се установява от представените писмени доказателства. Според приетата техническа експертиза е налице идентичност между имот пл. № 606 по плана от 1950г., описан в нотариалния акт от 1958г., и имот № 3 по плана от 1991г., като част от него попада в УПИ ІІ-Българска роза в кв.1, а друга част /процесната/ в кв.2 с няколко урегулирани поземлени имоти, отредени като общински. В разписния лист към плана от 1950 г. имот пл. № 606 е описан като „мера” и собственик не е отбелязан. За урегулираните поземлени имоти са съставени актове за общинска собственост на 06.04.2001г. и в тях като правно основание е посочен §42 ПЗР З.. За да отхвърли иска въззивният съд се е позовал на Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК на ВКС относно легитимиращото действие на констативния нотариален акт, както и на Решение № 25 от 27.02.2015г. по гр.д. № 5326/2014г. на І г.о., касаещо конкуренция на взаимно изключващи се придобивни способи. Съдът е изходил от твърденията на ответника, че собствеността върху имота не е могла да бъде придобита по давност през 1958г., тъй като преди това имотът е станал държавна собственост. Позовал се е на разпоредбата на чл. 2 ЗДИ /отм./, според която държавни са всички имоти, които не принадлежат на кооперации или на физически, или юридически лица. Взел е предвид, че по разписния лист към плана няма данни за записани собственици на имот пл. № 606 и е заключил, че към 1948г., при влизане в сила на ЗДИ/отм./, имотът е станал държавна собственост по силата на това оригинерно придобивно основание. От този момент нататък е в сила уредената в чл. 3 ЗДИ/отм./, а след това в чл. 86 ЗС забрана за придобиване по давност на държавни имоти, при което е направен извод, че ПК”Съгласие” не е могла да придобие имота през 1958г., както това е констатирано в нотариалния акт. По тези съображения искът е отхвърлен. За обосноваване предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК касаторът поставя седем правни въпроса: 1/ допустимо ли е съдът да смесва заявените от ищеца придобивни основания и как следва да процедира съдът при заявени евентуални основания за собственост. Въпросът се основава на поддържаната от касатора теза, че той е предявил две евентуални придобивни основания - правоприемство от предишния собственик и придобивна давност, а съдът ги е смесил. Поддържа се противоречие с Решение № 71 от 23.02.2012г. по гр.д. № 594/2011г. на ІVг.о., според което съдът е длъжен да се произнесе по наведеното от ищеца с исковата молба основание и по търсената от него защита. В случая съдът не е допуснал смесване на основанията и липсва противоречие със сочения съдебен акт. Съдът е разсъждавал доколко праводателят на ищеца е бил собственик на имота по давност, за което му е издаден констативния нотариален акт и е отрекъл възможността за придобиване по давност, както от праводателя, така и самостоятелно от ищеца поради законова забрана. Следователно съдът се е произнесъл и по двете наведени основания. 2/ длъжен ли е въззивният съд да съдейства на страните при упражняване на правата им, включително да указва на ищеца необходимостта от представяне на доказателства. Първоинстанционният съд в доклада си е дал указания на ищеца, че дължи доказване на обстоятелствата, релевантни за придобиване на собствеността върху имота. При липса на оплаквания в тази насока във въззивната жалба въззивният съд не е имал задължение да дава нови указания. 3/ длъжен ли е въззивният съд да зачете доказателствената сила на констативния нотариален акт, докато не бъде оборен по надлежния ред; 4/ налице ли е конкуренция на права с държавата когато липсват данни за отчуждаване на имота, нито за друг способ за придобиване на собствеността от държавата, няма и съставен акт за държавна собственост. И двата въпроса са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска. Съдът, въпреки че се е позовал на Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК, в разрез с дадените в него указания не е взел предвид легитимиращото действие на констативния нотариален акт на ищеца и е приел, че е изправен пред конкуренция на изключващи се придобивни основания, след като такова основание от страна на ответника по иска не е предявено и доказано. Горното обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. 5/ приложим ли е чл.86 ЗС когато няма доказателства имотът да е бил държавна собственост. Отговорът на въпроса е очевиден, а и съдът е приложил забраната на чл. 86 ЗС след като е приел, че имотът е имал статут на държавна собственост. 6/ какво е правното значение на вписването в разписния лист. Посочена е съдебна практика - решение № 195 от 23.02.2009г. по гр.д. № 4951/2007г. на І г.о., според което вписванията в разписните листове към кадастрални и регулационни планове не са доказателства за собственост. Мотивирайки акта си, Пловдивски окръжен съд, не е излязъл извън посоченото разрешение, тъй като е ценил липсата на запис относно собствеността на ищеца, наред с другите доказателства, а не като решаващо доказателство. 7/ съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила изводът на съда, основан на непреки доказателства. К. визира изводът, че имотът е станал държавна собственост. Въпросът съставлява оплакване за неправилна преценка на доказателствата и необоснованост, което ще бъде проверено в производството по чл. 290 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.