Определение № 1335 от 14.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1682/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Евробилдинг 3000“ ООД срещу определение № 202/03.08.2023 г. по в. ч. т. д. № 171/2023 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено определение на Окръжен съд Русе № 179/01.06.2023 г. по т. д. № 250/2022 г. за оставяне без уважение на негова молба по чл. 248 ГПК и преразпределяне на отговорността за разноски в тежест на ответника УМБАЛ „КАНЕВ“ АД. Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение с довод, че въззивният съд е неглижирал оплакванията му относно неправилно приложение на чл. 236, ал. 2 ГПК в рамките на първоинстанционното производство. Поддържа становището си, че с оглед извършеното прехвърляне на имота от ответника ищецът не следва да понася разноските, сторени в рамките на първоинстанционното производство по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Оспорва извода на състава, че в производство по чл. 248 ГПК съдът може да се произнесе само, когато точният размер на дължимите разноски не съответства на наличните по делото доказателства, или когато съдът изобщо не се е произнесъл по искането за присъждането им, но във всички случаи на база изхода от разрешения материалноправен спор, както и извода му, че ответникът не е станал причина за завеждане на делото, последица от което е възлагане на разноските в тежест на ищеца. В изложението на основания за достъп до касация извежда два въпроса, които според него са обуславящи произнасянето на въззивния съд и са част от предмета на спора, а именно: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, факти, на които се основават и доказателствата за тях?“, „Правилата на чл. 78 ГПК за присъждане на разноски прилагат ли се безусловно на база на изхода от разрешения материалноправен спор, или разноски могат да се присъдят на ищеца и при неблагоприятен краен изход за него?“ Твърди отклонение на въззивната инстанция от практика на ВКС, обективирана в решение № 8/19.01.2018 г.по т. д. № 2435/2016 г. на II т.о., решение № 292/20.01.2016 г. по гр. д. № 952/2015 г. на III г.о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на IV г.о. на ВКС. Като самостоятелно основание поддържа очевидна неправилност на въззивното определение. Ответникът по частната касационна жалба УМБАЛ „КАНЕВ“ АД я оспорва като неоснователна и моли обжалваното определение да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима. С обжалваното определение Апелативен съд Велико Търново е потвърдил определение на Окръжен съд Русе за отказ да бъде изменено постановеното по т. д. № 250/2022 г. решение в частта за разноските с обръщане на извода за разпределение на отговорността коя от страните да ги понесе и възлагането им в тежест на ответника. За да достигне до извод за неговата законосъобразност, апелативният съд е акцентирал върху обстоятелството, че отговорността за понасянето на разноски в исковия процес зависи от изхода на съдебния спор. В конкретния случай предявеният от „Евробилдинг 3000“ ООД иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е бил отхвърлен с влязло в сила решение, поради което не е възможно пререшаване на въпроса за възлагането на дължимите разноски. Отделно от това, съдът е посочил, че ответникът не е станал причина за завеждане на делото. Не са налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване по отношение на атакуваното въззивно определение, преценени с оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби. Няма как въззивното определение да бъде квалифицирано като очевидно неправилно въз основа на заявените в частната касационна жалба оплаквания, тъй като те представляват касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК за неправилно приложение на процесуални норми. Отделно, подобен порок на съдебния акт не се констатира от настоящата инстанция. По първия въпрос неудовлетворен се явява соченият от касатора критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от цитираната в изложените по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика. Всъщност въпросът илюстрира несъгласието на жалбоподателя с изводите на двете предходни инстанции, че понасянето на отговорността за разноски е в пряка зависимост от изхода на спора по делото. Дали правилно е разрешен той не е предмет на настоящото производство, тъй като тази проверка може да се извърши едва след позитивна селекция на касационната частна жалба, основание за каквато в случая липсва. Вторият въпрос също не удовлетворява селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираната практика разрешава друг процесуалноправен проблем, а именно понасянето на разноски от ищеца при оттегляне или отказ от иска, както и при признание на иска от ответника, когато той не е дал повод за завеждане на делото, каквато не е процесната хипотеза. В случая е налице влязло в сила като необжалвано от ищеца решение, с което е отхвърлен предявения от него иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД с мотив, че той се явява неизправна страна по предварителния договор, поради което фактите попълват хипотезиса на чл. 78, ал. 3 ГПК. С тези мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 278, ал. 2 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС