Определение № 211 от 21.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 280/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК във вр. с чл.280 ГПК. Д. П. М. е подал касационна жалба срещу решение № 4372 от 1.10.2010 г. по гр.д. № 258 от 2008 г. на Софийския градски съд, Второ “д” гражданско отделение и е оставил в сила решение от 16.11.2007 г. по гр.д. № 10 963 от 2007 г. на Софийският районен съд, 49 състав. В касационната жалба подържа, че решението е неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения и при неправилно приложен материален закон в конкретност чл.34 от Закона за давността. Касатора е представил изложение, в което поставя въпроса за връзката между § 4 от ПР на Закона за собствеността и чл.34 от Закона за давността. Поставя въпроса дали записванията в емлячният регистър и книгите за отчитане на инвентарните вноски представляват декларации по смисъла на чл.12, ал.2 от ЗСПЗЗ; изтекла ли е придобивната давност за недвижим имот през 1957 г. ако е започнала от 1932-1934 г.; прекъсва ли се давността при неизпълнение на задължението за пререгистриране на непокритите земеделски имоти през 1949 г.; Ответника Общинска служба по земеделие и гори, П., [населено място] не е представила отговор. Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение, намира че решението не следва да се допусне до касационно разглеждане по жалбата на Д. П. М., тъй като поставеният въпрос е неотносим към съдебния резултат. Софийски градски съд е отхвърлил предявеният от Д. П. М. против Общинска служба по земеделие и гори, П., [населено място] за признаване правото на възстановяване по реда на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ на земеделска земя от 2 дка, находяща се в землището на [населено място], м. “М.” защото е намерил, че липсват доказателства за правото на собственост на неговия наследодател П. Я. М.. По делото е било установено, че Д. М. е заявил за възстановяване земеделски земи, които е внесъл през 1958 г. в ТКЗС както следва 10 дка ниви и 18 дка ливади. С решение № 1316 от 21.12.1992 г. тези земи са му били възстановени. Извършена е проверка и е установено, че заявената с исковата молба нива не е сред възстановените, което обуславя и допустимостта на иска. Правилно обаче въззивният съд е приел, че не е установено по реда на пълното и главно доказване правото на собственост на касатора, което да е придобито на оригинерно основание. Единственият документ е представеното удостоверение, че през 1934 г. на името на наследодателя и неговите братя е била декларирана нива от 9 дка. Правилно само това удостоверение не може да обуслови извод за наличие на такъв имот и придобиването му по давност към датата на образуване на ТКЗС през 1958 г. Поставените въпроси от касатора биха имали значение ако бяха разгледани в мотивите към касираното решение и поради неправилно прилагане на закона бяха обусловили крайният извод по делото, което не е налице в конкретния случай. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,