Определение № 3098 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3074/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 5797/12.06.2024 г. на община Сливен, чрез адвокат Д. Д., срещу въззивно решение № 95/07.05.2024 г. по гр. д. № 73/2024 г. на Апелативен съд - Бургас. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е второинстанционният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения, изложени във въззивната жалба и съответно да се обоснове защо отхвърля същите и съответно ако не е сторил това дали решението е постановено при процесуални нарушения; 2. Нарушението на нормата на чл. 157 ГПК, уреждаща служебното задължение на първоинстанционния съд да се произнесе по допускането или недопускането на доказателства, и пропускът на въззивния съд да предприеме съответните процесуални действия по допускане, респективно отказ за допускане на доказателства, представлява ли съществено нарушение на реда за приобщаване на доказателства по делото съставляващо пречка, при постановяване на решение въззивната инстанция да изпълни задълженията си като съд по съществото на спора в съответствие с чл. 235 ГПК; Ответникът по касация – Л. М. Б., чрез адвокат Е. П., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба, като оспорва жалбата и по същество. Претендира заплащане на разноски за защита пред касационната инстанция, осъществена безплатно при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Касационната жалба срещу въззивното решение е недопустима в частта относно иска по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. То е в размер на 80 лева, т.е. под 5000 лева. В тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В останалата част касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 4/05.01.2024 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 22 от 19.01.2024 г, по гр. д. № 239/2023 г. на Окръжен съд – Сливен в частта, с която община Сливен е осъдена да заплати на Л. М. Б. сумата от 25 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени на 29.05.2023 г. телесни увреждания в резултат на падане след спъване в надигната тротоарна плочка, част от тротоара на ул. „Александър Стамболийски“, зад блок № 1, в гр. Сливен, както и сумата от 80 лева - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение на получените увреждания, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането – 29.05.2023 г. Въззивният съд е приел след анализ на събраните по делото доказателства, вкл. свидетелските показания на дъщерята и съпруга на ищцата Л. Б., че на 29.05.2023 г. посочените лица имали уговорка да се срещнат, като Л. Б. е трябвало да гледа своето внуче. Свидетелката А. Б. била излязла с детето си пред блока на ул. „Александър Стамболийски“ №6А до магазин „Мерканто“ да чака своите родители, когато видяла, че майка й паднала на тротоара. Свидетелката сочи, че ищцата била с подута ръка, кръв по устата и счупени зъби. На мястото на падането видяла, че има неравност на тротоара по цялото протежение пред и зад нея. В показанията си Б. е заявила още, че Л. Б. не е имала възможност да мине по друг път, за да заобиколи неравностите на тротоара, тъй като тревата вдясно е била неокосена, а по уличното платно е било опасно, тъй като сутрин движението е интензивно. Родителите й са тръгнали към болницата, като след извършени прегледи било установено, че пострадалата има счупена ръка, за лечението на която е било необходимо гипсиране за около 40 дни, както и счупени зъби, които също е следвало да се лекуват. В периода на възстановяване майка й пиела обезболяващи и антибиотици, а докато траело лечението свидетелката ходела в дома на родителите си, за да помага за домакинската работа през почивните дни и след работа. В разпита си е отбелязала, че тротоарът не е ремонтиран и понастоящем. От своя страна съпругът на Л. Б. е свидетелствал, че в деня на инцидента с ищцата са отивали към дома на дъщеря им, като преминавайки по тротоара на ул. „Александър Стамболийски“, срещу сладкарницата, имало надигнати тротоарни плочки, в които съпругата му се спънала и паднала първо на китката си, а след това ударила лицето си в земята, засягайки зъбите. Свидетелят е потвърдил, че е било невъзможно заобикалянето на тротоара поради неокосената трева в градинката и интензивния трафик на пътното платно. След инцидента Б. завел съпругата си при личния лекар, а след това на ренгтен, където се установило, че ръката й е счупена и е необходимо поставяне на гипс. След това съпрузите посетили зъболекар за провеждане на зъболечение. Свидетелят е заявил, че съпругата му работи ръчна работа, с двете ръце, на поточна линия и понастоящем има още оплаквания от болки в счупената ръка, която понякога се и подувала. Въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията за допуснати процесуални нарушения на първоинстанционния съд поради липса на определение по чл. 157, ал. 1 ГПК относно допускането на свидетелски показания и за установяване механизма на инцидента. С определение от 01.09.2023 г. искането на ищцата, направено още с исковата молба, за допускане на двама свидетели е уважено, както е заявено. В съдебно заседание е уточнено, че показанията на свидетелите ще установят и времето и мястото на настъпване на инцидента, както и начина на получаване на уврежданията. Данните, получени при разпита на свидетелите, са преценени съобразно чл. 172 ГПК, като същите са кредитирани като непротиворечиви и кореспондиращи с останалия доказателствен материал, вкл. заключението по приетата медицинска експертиза. За неоснователни са преценени и оплакванията, че ищцата не е доказала механизма на инцидента, доколкото същият е установен от събраните свидетелски показания и заключението на вещото лице. Не е констатирано и противоречие в събраните доказателства относно мястото на инцидента и състоянието на тротоарната настилка. Съдът е отбелязал, че неравностите в процесния участък не са оспорени от ответната община, нито са ангажирани доказателства за нейната изправност към деня на увреждането. В заключението на вещото лице към медицинската експертиза е посочено, че ищцата е получила контузия на дясната ръка с клинични и образни данни за счупване на лъчевата кост на предмишницата, в нейната долна трета, на типично място, над гривнената става, с гипсова имобилизираща превръзка за продължителен период от време, както и счупване на части от короните на зъби 11 и 21 /двата централни резеца - ляв и десен/ от зъбната редица на горната челюст. Вещото лице е направило извод, че между описания в исковата молба инцидент на 29.05.2023 г. и установените телесни увреждания и претърпените от тях болки и страдания е налице причинно-следствена връзка. Необходимата гипсова имобилизация в обикновения случай трае 30 дни, но при ищцата периодът е удължен с още 10 дни, тъй като е установено забавено костно срастване. Посочено е, че възстановяването на работоспособността при физически труд след такова счупване настъпва след около 2,5-3 месеца при обичаен ход на възстановителния процес. Травмата на зъбите е допринесла за затруднение на дъвкателния процес. Увреждането на зъбите е окачествено като временно разстройство на здравето, неопасно за живота и нарушаване на естетиката. Движенията на ръката са напълно възстановени, като ищцата съобщава за известен дискомфорт в крайните фази на движението и обичаен за такова счупване лек остатъчен оток. Уврежданията съответстват на посочения механизъм на настъпване на инцидента, като увреждането на предните резци най-вероятно е получено при удар в брадичката, с оглед липса на описани увреждания в меките тъкани в областта на устата. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че съгласно чл. 30, ал. 4 ЗП ремонтът и поддържането на тротоарите в границите на урбанизираните територии се организират от съответната община, в които задължения се включва съгласно чл. 47 ППЗП и полагането на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация и отстраняване на локални повреди по настилката и пътните принадлежности. Посочено е, че когато общината не предприеме предписано от закона действие и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение на лицето, увредено в резултат на бездействието. Направен е извод, че състоянието на тротоарната настилка, положена върху процесния участък, не осигурява удобното и безопасно движение на пешеходци по тротоара поради неравности, изразени в повдигната тротоарни плочки. Наличието им създава предпоставки за спъване и падане, и изисква повишено внимание при преминаване, създавайки допълнителни затруднения за пешеходците. С оглед установенит неравности и при съобразяване на разпоредбата на чл. 47 ППЗП, съдът е приел, че е налице противоправно бездействие на ответната община, доколкото не са предприети активни действия по възстановяване на повредената пътна инфраструктура. Установено е настъпването на увреждания у ищцата, както и на причинно-следствена връзка между тях и противоправното бездействие на общината. За недоказано е прието възражението на съпричиняване на вредоносния резултат, като е отбелязано, че движението на ищцата по тротоара е правомерно по смисъла на чл. 108, ал. 1 ЗДвП. Като справедливо е определено обезщетение за неимуществени вреди, представляващи претърпени болки и страдания, в размер на 25 000 лева. Отчетени са претърпените болки от уврежданията, обездвижването на ищцата вследствие на имобилизацията на дясната й ръка, и необходимостта от чужда помощ, продължили повече от месец, изпитваните от нея неудобства и душевни страдания, както и продължителността на възстановителният период, вкл. социално-икономическите условия в страната към момента на увреждането. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправните въпроси относно дейността на въззивната инстанция и приложението на нормата на чл. 157 ГПК. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил, че механизмът на причиняване на вредоносния резултат е установен от свидетелските показания на съпруга на ищцата, който механизъм съответства и на получените увреждания, до каквото заключение е стигнало и вещото лице по приетата СМЕ. По отношение на възражението за липса произнасяне по реда на чл. 157 ГПК за допускане на поисканите от ищцата доказателствени средства въззивният съд е приел, че определение в този смисъл е постановено от първоинстанционния съд на 01.09.2023 г. като искането е уважено така, както е заявено. Направеното уточнение в съдебно заседание относно обстоятелствата, които ще се установяват от допуснатия разпит на свидетели, не предпоставя постановяването на нарочно определение. Съдът се е произнесъл по относимостта и допустимостта на исканото доказателствено средство с оглед разпределената тежест на доказване в процеса. С оглед изложеното, не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати на адвокат Е. П. разноски за оказаната безплатна правна помощ на Л. М. Б. в размер на 500 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.