Определение № 160 от 11.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1210/2022 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от И. В. Ю., срещу определение № 5001/09.12.2021 г. на Софийски градски съд, постановено по ч. гр. д. № 12419/2021 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Счита, че влязлото в сила решение по гр.д. № 63514/2016 г. на СРС е разрешен спор между страните, но той е различен от процесния. Насрещната страна БНП Париба Пърсънъл Файненс СА, клон България, гр. София, представлявана от заместник управителя Д. Д., чрез юрисконсулт Д. В., отговаря, че частната жалба е недопустима съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК, предвид цената на исковете, евентуално, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и, че частната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима – тя е против определение, с което е прекратено като недопустимо исково производство по оценяем отрицателен установителен иск, предявен от потребител, в размер на 6083,57 лв. Въззивното определение е постановено на 09.12.2021 г., след влизане в сила на изменението на чл. 113 ГПК ДВ бр.100/2019г., според което образуваните дела на и срещу потребители се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. Следователно, решението по този спор би подлежало на касационно обжалване, на касационен контрол полежи и прекратителното определение по делото. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. В него се повтарят оплакванията в частната жалба, твърди се очевидна неправилност на въззивното определение, поставя се въпросът: при влязло в сила решение, отричащо нищожността на сключен между страните по делото договор на някое от посочените в чл. 26 ЗЗД основание, допустим ли е иск, основаващ се на друго основание за нищожност, респективно на твърдения за развалянето на договора, като се поддържа противоречие с решение № 50/25.03.2009 г. на ВКС по гр.д. № 2364/2008 г. на III г.о. и решение № 1353/13.01.2008 г. по гр.д. № 4701/2007 г. на IV г.о. на ВКС. Според касатора „доколкото в съдебната практика на ВКС не е налице константна практика по въпроса относно допустимостта на иск, основаващ се конкретно на развалянето на договор, при наличието на вече влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлен иск, основаващ се на претенция за нищожност на същия договор, счита, че допускането до касационно разглеждане на жалбата и произнасянето по съществото на същата от ВКС би допринесло значително за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд, като е потвърдил определението на първостепенният Софийски районен съд, е прекратил като недопустимо производството по делото, образувано по искова молба на И. В. Ю. срещу БНП Париба Пърсънъл Файненс СА, клон България, гр. София,за признаване на установено, че ищецът не дължи на противната страна сумата от 6083,57 лв. по договор № PLUS-11328586 от 24.06.2016 г., защото договорът бил развален на осн. чл. 87, ал. 1 ЗЗД от ищеца Ю.. За да постанови този резултат, съдът установил, че между страните има влязло в сила решение по гр.д. № 63514/2016 г. на СРС, 29 състав, с което са отхвърлени исковете на Ю. против банката, че същият договор е нищожен, на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както и, че ищецът не дължи суми по този договор, поради развалянето му, като спорната сума е била 825,67 лв. – неплатената от Ю. част от договора. Направил заключение, че спорът е вече разрешен със сила на присъдено нещо и не може да бъде подновяван, съгласно чл. 299, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въпросът - при влязло в сила решение, отричащо нищожността на сключен между страните по делото договор на някое от посочените в чл. 26 ЗЗД основание, допустим ли е иск, основаващ се на друго основание за нищожност, респективно на твърдения за развалянето на договора, е неотносим. Предявеният от ищеца по настоящото дело иск не е за разваляне на договор, а е отрицателен установителен иск, че не дължи суми по този договор. Няма изискване да сочи защо намира, че ответникът няма право на вземане, а и да е изяснил съображенията си в исковата молба или по-късно в хода на производството, това уточнение не съставлява основание на иска. При така предявеният отрицателен установителен иск ответникът следва да установи, че има вземане по договора, а ищецът да изчерпи всичките си правоизключващи, правоунищожаващи и правопогасяващи възражения, защото незаявените се преклудират след влизане в сила на решението. Така е станало и с влязлото в сила по-рано решение. С него е отхвърлен отрицателният установителен иск на ищеца, че не дължи суми на банката по въпросния договор, което значи, че с влязло в сила решение е прието, че е налице действително, съществуващо договорно отношение между страните, което ги обвързва, като дължимата, неплатена част от дълга е непогасена към датата на формиране на силата на присъдено нещо – започване на устните състезания пред последната инстанция по същество. Повторно заведен иск е недопустим именно, защото доводите защо това е така според ищеца, са вече преклудирани. По изложените съображения, неотносим е и въпросът за допустимостта на иск, основаващ се конкретно на развалянето на договор, при наличието на вече влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлен иск, основаващ се на претенция за нищожност на същия договор. Искът предмет на настоящия спор не е за разваляне на договор и преценката за идентитетът е спрямо влязлото в сила решение по вече разгледания отрицателен установителен иск. И накрая, въпреки, че съдилищата не са го коментирали, исковата сума, предмет на настоящия спор е формирана, както от вече присъдената с влязлото в сила решение главница и натрупаната главница, но още и от дължимите съдебноделоводни разноски по приключилото дело, дължимостта на които на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК е също установена с влязло в сила решение. Иск, основаващ се на спор за недължимост на суми, различни от посочените, надлежно не е предявен. В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване; няма причини за приложение и на чл. 280, ал. 2 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение