Определение № 562 от 06.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 255/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. С определение № 676/12.11.2024г. по в.ч.гр.д. №487/2024г. по описа на Апелативен съд-В., ІІ състав, е потвърдено определение №457/07.06.2024г. на Окръжен съд-Добрич, с което е прекратено производството по гр.д.№74/2024г. Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 8555/03.12.2024г., подадена от П. Д. Т. чрез процесуалния му представител адв. И. И. Я. от АК-Б. по куриер на 02.12.2024г., с оплаквания, че е неправилно и с искане да бъде отменено. За неправилен счита извода на съда, че не е спазена процедурата по чл. 267, ал. 1, т. 4 ДОПК. Поддържа, че с допълнителната жалба до Апелативен съд-В. е представил доказателства, че е обжалвал по административен ред действията на публичния изпълнител по изпълнително дело №211014214/2021г. на ТД на НАП-София и решение на директора на ТД на НАП-София, с което жалбата е оставена без уважение. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочената практика на ВКС, по приложението на чл. 269 ГПК. Поддържа също така, че обжалваното определение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като според представените доказателства е съответствие с разпоредбата на чл. 269, ал. 3 ДОПК преди приключване на принудителното изпълнение е обжалвал по административен ред процедурата по публичната продан, като с решение №ПИ-206/04.07.2024г. на и.д. директора на ТД на НАП София жалбата му е оставена без уважение. В писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по жалба НАП изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Излага съображения и за неоснователност на частната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд-Варна, настоящият състав на Първо гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: Производството по гр.д.№74/2024г. по описа на ОС-Добрич е образувано по предявени от П. Д. Т. срещу „Фердинанд Мозес 1821“ ООД и НАП-София искове за установяване, че е собственик на основание давностно владение на три недвижими имота, находящи се в [населено място], обл.Д., на [улица] които са предмет на принудително изпълнение по изп.д.№211014214/2021г. на публичния изпълнител при ТД на НАП-софия за събиране на вземане на държавата за публични задължения на „Фердинанд Мозес 1821“ ООД, както следва: 1.самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] с предназначение - за делова и административна дейност, находящ се на етаж 1 в сграда №3 с идентификатор [№], разположена в ПИ с идентификатор [№] с площ от 604 кв.м. и с прилежащи части-изба с площ 240 кв.м.; 2.сграда с идентификатор [№] с предназначение-административна делова сграда, разположена в ПИ с идентификатор [№], брой етажи-2, площ 69 кв.м.; 3.сграда с идентификатор [№], с предназначение-хангар, депо, гараж, разположена в ПИ с идентификатор [№], с площ от 30 кв.м. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е приел, че от обстоятелствената част на исковата молба следва извод, че са предявени положителни установителни искове по чл. 269, ал. 1 ДОПК за установяване съществуването на правото на собственост на ищеца върху имоти, срещу които е насочено принудително изпълнение по ДОПК за събиране на публични вземания на държавата. Тълкувайки разпоредбата на чл. 269, ал. 1 ДОПК във връзка с предходните текстове на Глава 27 ДОПК („Защита срещу принудително изпълнение“), въззивният съд е приел, че трето за изпълнението лице може да търси искова защита след изчерпване на административния контрол по реда на чл. 266 ДОПК, т.е. след обжалване на изпълнителните действия пред директора на компетентната ТД на НАП, като исковият ред следва отказа да се отмени изпълнителното действие, като предявяването на иска по чл. 269, ал. 1 ДОПК е обвързано с 30-дневен преклузивен срок, който съгласно чл. 267, ал. 2, т. 4 ДОПК започва да тече от получаване на препис от решението, с което се отхвърля подадената от третото лице жалба по чл. 269, ал. 1 ДОПК. Посочено е, че по делото няма твърдения за административно обжалване на действията на публичния изпълнител, което е предпоставка за допустимостта на предявените искове. Прието е, че решението на административния орган по чл. 267, ал. 2, т. 4 ДОПК има характер на процесуална предпоставка за допустимост и определя началото на срока за предявяване на иска по чл. 269 ДОПК от третото лице, ако жалбата е неоснователна, т.е. за да може третото лице да предяви иск по чл. 269 ДОПК и да защити правата си по съдебен ред, необходимо е спрямо него да е приключило административното производство по чл. 266 ДОПК с решение по чл. 267, ал. 2, т. 4 ДОПК. Посочено е, че в случая не се твърди и не се установява да е инициирано такова производство, поради което е прието, че предявените искове са недопустими. По твърдените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на І г.о. на ВКС приема следното: В изложението към частната касационна жалба жалбоподателят се позовава на определение №693 от 16.02.2024г. по ч.гр.д.№162/2024г. на ІІІ г.о. на ВКС, с което касационното обжалване е било допуснато поради очевидна неправилност на обжалвания акт, след което е прието, че исковата молба, с която първоинстанционният съд е бил сезиран, не е отговаряла на изискванията за редовност по чл. 127, ал. 1, т.4 ГПК и съдът е следвало да предприеме необходимите действия по отстраняване на нередовността преди да прекрати производството по делото и вече при напълно изяснени факти в обстоятелствената част да прецени дали предявеният иск с правно основание чл. 269 ДОПК е допустим. При това следва да се отбележи, че основният проблем по ч.гр.д.№162/2024г. е било неизпълнението на задължението на съда да следи за редовността на исковата молба. Настоящата хипотеза е съвършено различна, поради което следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Основателни са обаче доводите на жалбоподателя, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, доколкото в хода на производството пред въззивния съд жалбоподателят с „допълнителна въззивна жалба“ е представил доказателства, че е обжалвал по административен ред действията на публичния изпълнител, изразяващи се в насочване на изпълнението и провеждане на публичната продан върху процесните недвижими имоти по изпълнително дело №211014214/2021г., като с решение № ПИ-[№]/04.07.2024г. на и.д. директора на ТД на НАП-София жалбата му е оставена без уважение. При тези данни изводът на въззивния съд, че по делото не се твърди и не се установява да е инициирано производство по чл. 267 ДОПК е явно необоснован, доколкото в обжалваното определение изрично е посочено, че производството е образувано по частна жалба (първоначална и допълнена), подадена от пълномощника на П. Д. Т.. Допълнената частна жалба с вх.№4455 е подадена от П. Д. Т. на 09.07.2024г. (с пощенско клеймо от 08.07.2024г.), като първоинстанционният съд е извършил проверка по нейната допустимост и по-специално дали е подадена в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК срок и с разпореждане №584 от 19.08.2024г., като е приел, че допълнената частна жалба е в съответствие с изискването на чл. 275 ГПК (доколкото обжалваният съдебен акт е връчен на обжалващия на 12.07.2024г.), е дал указания за представяне на препис за връчване на ответника, след което на 10.09.2024г. е изпратил препис от тази жалба на НАП. При тези данни въззивният съд е следвало да съобрази установеното по делото обстоятелство, че в съответствие с изискването на чл. 267, ал. 2, т. 4, предл. 2 жалбоподателят е обжалвал действията на публичния изпълнител, като жалбата му не е уважена, т.е. че е налице изискуемата от закона предпоставка за допустимостта на предявения иск. Обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено, ведно с определението на първоинстанционния съд, с което производството по гр.д.№74/2024г. е прекратено, и делото бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, при което първоинстанционният съд следва да съобрази обстоятелството, че в решение № ПИ-[№]/04.07.2024г. на и.д.директора на ТД на НАП-София се съдържат данни, че при проведен търг от публичния изпълнител сграда с идентификатор [№], с предназначение-хангар, депо, гараж, разположена в ПИ с идентификатор [№], с площ от 30 кв.м., е била продадена на предложителя, който е обявен за купувач с протокол за провеждане на търг с тайно наддаване №С240022-102-0000790/28.03.2024г., като след заплащане на пълната продажна цена е издадено и постановление за възлагане на недвижим имот с изх.№С240022-091-0000337/02.04.2024г.-съгласно чл. 239, ал. 2 ДОПК купувачът става собственик на продадената недвижима вещ дори и длъжникът да не е бил собственик, ако до изтичането на една година от обнародването в "Държавен вестник" на постановлението за възлагане не е предявен иск за собственост. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение