Определение № 50511 от 24.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1665/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД срещу решение № 158 от 10.02.2022 г., постановено по в.гр.д. №2696/2021 г. на Пловдивски окръжен съд, 14 с-в, с което е потвърдено решение № 261849 от 28.06.2021 г. по гр.д. №994/2020 г. на Пловдивски районен съд, 19 с-в.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо изцяло решението на първата инстанция, с което ответникът „УниКредит Булбанк" АД е осъден да заплати на ищеца Г. А. Г. сумата 6 362.90 евро, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.01.2020 г. и разноски по делото, е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че въззивният състав неправилно е приложил относимите за спора материалноправни разпоредби, в резултат на което е достигнал до погрешния извод, че по процесния договор има надвзети суми от банката при неправомерно изменение на първоначално договорения лихвен процент. Излагат се подробни съображения в подкрепа на тезата, че съгласно клаузите на т. 4.1.а, т. 11.1 и т. 12.2 от договора и т. 10. 5 от Общите условия (ОУ), договорът за банков кредит е сключен с фиксиран минимален ГЛП в размер на 7.70 % за целия срок на договора. Акцентира се върху заключението на вещото лице по извършената ССЕ, съгласно което няма разлика между натрупаната възнаградителна лихва, изчислена от банката в размер на 7.70 % и реално заплатената от ищеца възнаградителна лихва за процесния период, което от своя страна обуславя необоснованост на решаващите изводи на съда за наличие на надвзети суми от банката. Оплакването за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила е обосновано с твърдението на касатора, че в нарушение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК окръжният съд не е взел предвид всички доказателства по делото и не е обсъдил всички доводи и възражения на ответника. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявения иск с присъждане на направените по делото разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Извън твърдението за „очевидна неправилност“ на решението по съображенията, посочени в касационната жалба, в изложението са формулирани следните правни въпроси:

1. „Уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя (кредитополучателя) размер, нарушава ли изискването за добросъвестност и води ли до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя ?“

2. „ Нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща правото на банката-кредитор, да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, обуславя ли нищожност и на друга уговорка между страните за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка ?“.

Според касатора въззивният състав е решил посочените по-горе два материалноправни въпроса в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ІІ т.о.

3. „Съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните като отговори защо приема, респективно защо не приема конкретни защитни доводи ?“. Сочи се, че процесуалноправният въпрос е решен в отклонение с практиката на ВКС, формирана с: решение №120/04.04.2013 г. по гр.д. №964/2012 г. на IV г.о. 4-то г.о, решение №87/02.07.2013 г. по гр.д. № 829/2012 г. на І г.о. и решение № 68/24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ІІ т.о.

4. „ Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните?“. Твърди се, че при решаване на въпроса, въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, установена с: решение №120/04.04.2013 г. по гр.д. №964/2012 г. на IV г.о., решение № 68/24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ІІ т.о. и решение № 283/14.11.2014 г. на по гр. д. № 1609/2014 г. на IV г.о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е представен писмен отговор на ответника по касация Г. А. Г., в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочи се, че въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, както и че поставените от касатора два материалноправни и два процесуалноправни въпроса не са обусловили решаващите изводи на съда. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски в полза на Г. Г. за касационното производство и се прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от касатора адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Пловдивски окръжен съд е потвърдил решение № 261849/28.06.2021 г., постановено по гр.д. № 994/2020 г. на Пловдивски районен съд, с което ответникът „УниКредит Булбанк" АД е осъден да заплати на ищеца Г. А. Г. сумата 6 362.90 евро - недължимо платена лихва по договор за ипотечен кредит № TR 71409422/28.03.2008 г., за периода 16.07.2016 г. - 16.01.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 22.01.2020 г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 3 197.90 лв.

С въззивната жалба на „УниКредит Булбанк" АД не е била оспорена фактическата обстановка, приета за установена от първата инстанция, а именно, че:

• с договор за кредит TR 71409422/28.03.2008 г. и погасителен план, между страните е постигнато съгласие за предоставяне от ответника на ищеца на сума от 53 000 евро за срок до 01.04.2033 г., платима на месечни вноски от по 416.77 евро., при лихвен процент представляващ сбор от едномесечен ЕUROBOR (базисен лихвен процент) и надбавка от 3,5%., или общо 7,70 % съставляваща клауза по чл. 4.1.а, в съответствие с чл. 11.1.3 от ОУ за обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит;

• с влязло в сила решение № 4099/23.11.2017 г. по гр. д. 10034/2016 г. на Пловдивски РС е обявена за нищожна като неравноправна клаузата на договора за кредит 11.1.3 Със същото решение банката е осъдена да заплати на ищеца сумата от 9 958,60 евро като недължимо платена по нищожната клауза за периода от 15.07.2011 г.-15.07.2016 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане.

• от изготвеното заключение от 10.05.2021 г. по извършената ССЕ е установено, че за периода 16.07.2016 г. - 16.01.2020 г. ищецът е изплатил на ответника договорна лихва в размер на 10 701.19 евро, съобразно твърд уговорен процент от 7.70 ( 4.20 % БЛП към датата на сключване на договора + 3.5 % надбавка). Според вещото лице, ако се приеме, че договорната лихва следва да се изчисли като се вземе предвид БЛП като променлива величина, дължимата договорна лихва за процесния период от 4 338.29 евро, или разликата е в размер на 6 362.90 евро.

Въззивният състав е приел, че искът на Г. Г. против „УниКредит Булбанк" АД е по чл. 55 ЗЗД е за връщане на сумата 6 362.90 евро като платена без правно основание в периода 16.07.2016 г. - 16.01.2020 г. поради нищожността на т.11.1.3 от ОУ. В тази връзка, за да реши спора по същество, въззивният съд се е позовал на влязлото в сила решение по гр. д. № 10034/2016 г. на Пловдивски РС, с което клаузата на чл. 11.1.3 от ОУ е обявена за нищожна като неравноправна, а ответното дружество било осъдено да заплати на ищеца сумата от 9 958,60 евро - представляваща недължимо платена лихва по договора за ипотечен кредит за периода 15.07.2011 г. - 15.07.2016 г. Според въззивния съд влязлото в сила решение на Пловдивски РС се ползва със СПН и по отношение на настоящия правен спор, тъй като има идентитет между същите страни и досежно същите клаузи от същия банков кредит, поради което този факт не се нуждае от доказване, тъй като различен е само периода на начислената лихва. Подчертаное, че неравноправността на действията по едностранно увеличение на лихвата по процесния договор за кредит е установена със силата на пресъдено нещо с посоченото по-горе влязло в сила съдебно решение. Посочвайки, че от неоспореното заключение на вещото лице Мима М. се установява, че за периода от 16.07.2016 г. до 16.01.2020 г. е надвзета от банката лихва в размер на 6 362.90 евро, (тъй като дължимата по договора лихва, изчислена по договорената методика на формиране на ГЛП /БЛП=1М ЕВРОБОР + надбавка 3,50%/, общо за периода е 4 338.29 евро, а реално начислената и получена от банката лихва общо за периода е 10 701,19 евро), въззивният състав е формирал извод, че исковата претенция е основателна и доказана за сумата 6 362.90 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска.

Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Приемайки, че претенцията на ищеца е базирана единствено на прогласената с влязло в сила решение нищожност на неравноправната клауза по т. 11.1.3 от договора за кредит, но за друг период, съдът не се е произнесъл по спора между страните дали дължимата лихва за процесния период следва да бъде определена като твърд процент от 7.70 (4.20 + 3.50) или като променлив процент ( променливия БЛП + надбавката 3.5 %.). Непроизнасянето от съда по съществени твърдения и доводи на страните не би могло „ а prima facie“, т. е. без анализ и тълкуване на клаузите на договора и ОУ, да обуслови извод за очевидна неправилност на въззивното решение по съществото на спора, с което е прието, че претенцията е основателна. Липсата на обсъждане на част от доводите на жалбоподателя във въззивната жалба, респ. липсата на обсъждане на твърденията и възраженията на страните по делото, които са от значение за правния спор, е предпоставка по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касация при поставен процесуален въпрос в тази връзка.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите на касатора № 1: „Уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя (кредитополучателя) размер, нарушава ли изискването за добросъвестност и води ли до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя ?“ и №2: „ Нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща правото на банката-кредитор, да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, обуславя ли нищожност и на друга уговорка между страните за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка ?“. Въпросите не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация, тъй като въобще не са обсъждани от въззивния съд и на тях не е даден отговор. Както бе посочено по-горе решаващият аргумент на въззивния съд да потвърди осъдителното решение на първата инстанция, е свързан само и единствено с извода на окръжния съд, че предходното влязло в сила решение се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което не са обсъждани въпросите, касаещи тълкуването на клаузите по т. 4. 1.а, т. 11. 1 и т. 12. 2 от договора и т. 10. 5 от ОУ и евентуалната им неравноправност. Аналогично, в случая не е значим за конкретния правен спор по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и въпрос №4 на касатора: „ Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните?“. От една страна, в обжалваното решение не е отразено, че въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд по чл.272 ГПК, а от друга страна – налице е съществена разлика в решаващите мотиви (макар и непълни) на двете инстанции, доколкото в първоинстанционното решение (за разлика от въззивното) е формиран извод за нищожност на клаузата на т. 4.1,а от договора за кредит.

Настоящият състав обаче намира, че в случая е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставения в изложението процесуалноправен въпрос № 3: „Съобразно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд длъжен ли е да разгледа всички доводи на страните като отговори защо приема, респективно защо не приема конкретни защитни доводи ?“. В константната практика на ВКС - решение № 222/27.03.2018 г. по т.д. №505/2017 г. на ІІ т.о; решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. №1245/2013г. на І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. №674/2014 г. ІІ т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д.№3734/2013 г. на І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. №1544/2014 г. на II т.о., решение № 501731/16.12.2022 г. по т. д. № 419/2014 г. на І т.о. и др., се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди в мотивите на решението си въведените от страните доводи и възражения като прецени всички относими за спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. В отговора на исковата молба на „УниКредит Булбанк“ АД ответната банка е направила възражение за недължимост на претендираните суми по чл. 55 ЗЗД, застъпвайки становището, че дължимата по договора лихва е била коректно събрана с оглед твърдо определения в договора минимален размер на възнаградителната лихва от 7.70 % към датата на сключването му (ГЛП в размер на 4.20 + надбавка от 3.5). Изложила е доводи, че обявената за нищожна клауза по т. 11. 1. 3 от договора няма отношение към валидността на клаузите по т.4.1,а, т.12. 2 и т.10.5 от ОУ, както и че одобрения погасителен план не би следвало ежемесечно да бъде променян. Тезите на ответната банка са възпроизведени във въззивната жалба, в която се съдържа също оплакване, че първоинстанционния съд не е обсъдил всички доводи на ответника.

С обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният съд не е дал отговор на нито едно от посочените по-горе оплаквания и възражения на ответника с което се е отклонил от практиката на ВКС, по приложението на чл.236, ал.2 ГПК. Нещо повече, въззивният състав не е обсъдил и доводите и твърденията на ищеца в отговора на въззивната жалба и в частност, че по силата на договора банката не е заложила минимален лихвен процент по т. 4.1 и че лихвата е обусловена от променливия БЛП. Съдът се е задоволил да отрази, че меродавен за спора е ефектът на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д. №10034/2016 г. на Пловдивски РС поради идентичност на спора, въпреки, че влязлото в сила решение има за предмет неравноправността на клаузата по т.11.1.3 от договора за ипотечен кредит и че с това решение връщането на недължимо платената сума е основана на прогласената нищожност на клаузата на т.11.1.3 от договора. Във въззивното решение идентитетът между двата правни спора и СПН са приети, „a priori“ без обсъждане на основанията и начина, по който са претендирани и изчислявани сумите в предходното производство, като в тази връзка не е даден отговор на оплакването на въззивника, че нищожността на клаузата по т. 11. 1. 3 няма отношение към валидността на клаузите по т. 4.1,а, т. 12. 2 и т. 10. 5 от ОУ.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение,