Определение № 1962 от 22.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3133/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. И. Ц. и В. И. Ц. против решение № 43 от 24.01.2023 г. по гр.д.№ 934/2022 г.на Окръжен съд-Благоевград, в частта, с което е потвърдено решение №124 от 10.06.2022 г., постановено по гр.д.№1189/2021г. по описа на РС Сандански, с което те са осъдени да платят на Е. В. К. сумата от 1289 лева, съставляваща обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС за лишаване от ползване за периода от 02.07.2021г. до 30.09.2021г на съсобствения им имот представляваща търговски обект с идентификатор ***по КККР на [населено място], със застроена площ от 80 кв.м., с административен адрес-гр.С., [улица], № ***, ет.0, с предназначение на обекта – за обществено хранене, който самостоятелен обект се намира в сграда 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, ведно със законната лихва от 30.09.2021г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която, след частична отмяна на решението на РС в отхвърлителната му част за разликата над 1289 лева до 2189лв., е уважен иска за още 900 лева на същото основание и за същия период. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението поради това, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, за неправилност на решението поради това, че съдът не е обсъдил доводи на страните, включително и безспорни еднакви твърдения от тях и представени относими доказателства. Твърди се и необоснованост на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК – недопустимост на въззивното решение, по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие със съдебната практика по два въпроса: 1. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички относими доказателства, доводи и възражения на страните, а ако не възприеме някои от доказателствата, да изложи мотиви за това; 2. Относно това кога се дължи обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС и кога се дължат реализираните доходи от съсобствена вещ на основание чл. 30, ал.3 ЗС, според ТР № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: Може ли при постановяване на решението съдът да приеме за недоказано съществуването на факт или правоотношение от значение за правилното решаване на спора, по отношение на който страните не спорят, твърдят, че съществува и представят доказателства за това да се избегне прилагането на задължителна тълкувателна практика на ВКС? Ответникът по касация не взема становище. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Е. В. К. е предявил иск срещу Г. И. Ц. и В. И. Ц., с който претендира ответниците да бъдат осъдени да му заплатят обезщетение в размер на 12750 лева. за това, че е бил лишен от ползване на своята 1/2 ид.ч. от съсобствения им обект с идентификатор ***по КККР на [населено място] за периода от 30.06.2020г. до 30.09.2021г, ползван за ресторант, със застроена площ от 80 кв.м., с административен адрес-гр.С., [улица], № ***, ет.0. В исковата молба ищецът посочва, че обекта се ползва от трето лице под наем, но от ответниците, които получават доходът от него. Въпреки, че на 02.07.2021 г. им е връчена отправена от него покана за получаване на обезщетение, такова не е получил. Ответниците са оспорили в отговора на исковата молба двете сделки, с които ищецът е придобил 1/2 ид.ч. от търговския обект – договора за дарение на 1/12 ид.ч., сключен с н.а. № 188,т.1/30.06.2020 г. и договорът за продажба на 5/12 ид.ч., сключен с н.а. № 189,т.1/30.06.2020 г., с твърдения, че са нищожни, защото заобикалят чл. 33, ал.2 ЗС. Заявили са възражение относно това, че имота се отдава под наем с наемна цена 600 лв., но частта над 200 лв. / т.е. 400 лв./ се приспадат за извършени подобрения от наемателя в имота и ако договора бъде прекратен, стойността им ще се дължи от собствениците. Твърдели са, че е разпределено ползването между праводателите на страните като за праводателят им е предвидено да ползва търговския обект, а етажа над него – от паводателката на ищеца. По делото са представени доказателства, че страните са съсобственици при равни права на търговския обект, ползван за ресторант. Не е доказано разпределение на ползването. Представена е нот. покана от ищеца до ответниците, връчена им на 02.07.2021 г., с която се претендира обезщетение за това, че е лишен от ползването на собствената си 1/2 ид.ч. от обекта, ползван за ресторант под наем от трето лице, а не получава доходи от него. С отговора на исковата молба е представен договор за наем, сключен между ответниците и трето лице с наемна цена 600 лв. с приспадане на част от нея /400 лв./ за извършените от наемателя подобрения. С гласни доказателства е установено, че при прехвърляне идеалните части на ищеца не му е предаден ключ от обекта, защото и праводателката му не е разполагала с такъв. Размера на средния пазарен наем за целия процесен период за 1/2 ид. ч. от имота е 10 400 лв., като конкретно по месеци е посочен в приетото заключение на СТЕ. РС първоначално е определил правната квалификация по чл. 30, ал.3 ЗС с доклада в определение № 107/25.02.3033 г. и е дал указания за предпоставките по този текст. В следващо заседание, проведено на 20.05.2022 г. е променил доклада относно правната квалификация на спора, като го е квалифицирал по чл. 31, ал.2 ЗС, защото се претендира обезщетение за лишаване от ползване в размер на средния пазарен наем, а не получена наемна цена, която е значително по-ниска. В това съдебно заседание е даден и ход на делото по същество. В решението, РС е квалифицирал иска по чл. 31, ал.2 ЗС. Приел е, че е неоснователно възражението за нищожност на договорите, с които ищеца е придобил 1/2 от имота, като се е позовал на разясненията на ТР № 5/2012 г. на ОСГК. Преценил е, че иска по чл. 31, ал.2 ЗС е основателен само за периода след връчване на нот. покана – 02.07.2021 г. – 30.09.2021 г. Средният пазарен наем за този период за целия ресторант е 4378 лв. От полагащата се на ищеца половина от тази сума, т.е. 2189 лв. е приспадната сумата от 900 лв., съставляваща половината от наемната цена по договора за наем, която ответниците не са предали на ищеца, съгласно нормата на чл. 30, ал.3 ЗС, т.е уважил е иска за 1289 лв. За последният извод, РС се е позовал на посоченото изключение в ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, че когато съсобственик отдава под наем съсобствената вещ на по-ниска цена от възможната, до размера на наемната цена той дължи полученият добив /граждански плод/ от веща на неучаствалия в договора съсобственик на основание чл. 30, ал.3, във вр. с чл. 93 ЗС и без покана, а за разликата до действителната средна пазарна цена, дължи обезщетение на съсобственика на осн. чл. 31, ал.2 ЗС от момента на получаване на писмената покана. За разликата до 12 750 лв., иска е отхвърлен. И двете страни са обжалвали решението пред въззивната инстанция. Във въззивната жалба на ищецът е направено оплакване за неправилна правна квалификация на претенцията и като последица – неправилни указания за разпределение на доказателствената тежест в доклада. Въззивната инстанция е приела, че иска е квалифициран правилно по чл. 31, ал.2 ЗС, която следва от фактическите твърдения в исковата молба, че ищецът е лишен от ползването на ресторанта, поради което претендира обезщетение. Присъдил е обезщетение само за периода след връчване на писмената покана, но не е приспаднал половината от получените суми от ответниците като наемна цена, защото е приел, че договора за наем като частен документ, който е оспорен от ищеца, но не е подписан от него не може да му се противопостави. Същевременно ответниците не са доказали съществуването на наемното правоотношение, поради което съдът е приел, че такова правоотношение не съществува. Затова е уважил иска и за сумата от 900 лв., която РС е приспаднал като припадащата се част на ищеца.от получения наем, която е дължима на осн. чл. 30, ал.3 ЗС. Така иска, квалифициран по чл. 31, ал.2 ЗС е уважен общо от двете инстанции за сумата 2189 лв., като е потвърдено решението на РС, с което е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер 12750 лв. Ищецът не е обжалвал решението и в отхвърлителната част за разликата над 2189 лв. то е влезло в сила. Касационна жалба е подадена само от ответниците, които го обжалват в частта, с която иска е уважен. Твърди се недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск. Съдът е квалифицирал иска по чл. 31, ал.2 ЗС. Тъй като не е приел, че е доказано наемно правоотношение, дадената от него квалификация е съобразена с приетата от него фактическа обстановка. В настоящото производство съдът не може да преценява доказателствата по делото. Затова приема, че според твърденията в исковата молба и формираните фактически изводи от съда, не е налице произнасяне по непредявен иск. На осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване поради това, че в противоречие със съдебната практика въззивният съд не е обсъдил възражението за нищожност на договорите, с които ищецът е придобил 1/2 ид.ч. от ресторанта поради липса на съгласие. Подобно възражение не е въведено в предмета на спора в преклузивния срок с отговора на исковата молба, поради което съдът не е нарушил съдебната практика относно задължението на въззивния съд да обсъди всички относими доказателства, доводи и възражения на страните. Въззивната инстанция не е възприела договора за наем и наличие на наемно правоотношение, но е изложила съображения за това, поради което не е налице противоречие с изискването, ако съдът не възприеме някои от доказателствата, да изложи мотиви за това. Относно това кога се дължи обезщетение по чл. 31, ал.2 ЗС и кога се дължат реализираните доходи от съсобствена вещ на основание чл. 30, ал.3 ЗС са дадени разяснения в мотивите към ТР № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като въззивният съд не е приел, че е налице доказано наемно правоотношение, не е приложил изключението, посочено в този тълкувателен акт. Затова мотивите на решението не са в противоречие със задължителната съдебна практика. Ответниците не са доказали какви доходи са получили реално, за да бъдат приспаднати като дължими на осн. чл. 30, ал.3 ЗС /без писмена покана/ от претендираните суми на осн. чл. 31, ал.2 ЗС, съгласно предвиденото изключение в мотивите към ТР № 7/2012 г. ОСГК. Следва да се отбележи, че според отговора на исковата молба, в договора за наем има и други уговорки за приспадане на наемната цена със стойността на извършени подобрения в съсобствената вещ от наемателя. Затова настоящата инстанция не приема, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се иска доускане до касация по въпроса: Може ли при постановяване на решението съдът да приеме за недоказано съществуването на факт или правоотношение от значение за правилното решаване на спора, по отношение на който страните не спорят, твърдят, че съществува и представят доказателства за това да се избегне прилагането на задължителна тълкувателна практика на ВКС? Действително ищецът е твърдял, че имота се отдава под наем от ответниците, но тъй като не е бил страна по договора за наем и не е могъл да знае параметрите на този договор, не е могъл и не е претендирал конкретен размер на получена наемна цена. Същевременно ответниците са представили договор за наем, който е оспорен от ищеца относно това с кой субект като търговец е сключен и какъв наем реално се плаща. От договора не се установява какви суми са получили като наемна цена с оглед уговорките за приспадане на част от нея за извършените подобрения. Предвид изложеното, не може да се приема, че страните имат идентични твърдения относно съществуването и параметрите на наемното правоотношение. Така поради това, че въпроса не кореспондира на фактите и становищата на страните по делото, не обуславя допускане до касационно обжалване. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение